Историята на пикапа: От селски самоделки до градски лукс

Възходът на пикапа от недодялан, импровизиран автомобил до статуса на луксозна кола, на който се радва днес, е като приказка, но с технологичен елемент.

В началото на 20 век редица американци, които търсят по-бърз начин за транспортиране на материали, които са прекалено големи за традиционния автомобил, заваряват големи кутии или стари легла на каруци за задната част на шасито на колата си. Това става толкова честа практика, че се появяват майстори „специалисти“, които инсталират подобни контейнери върху леко модифицираното шаси на Ford Model T.

Ford Model T, 1922 г.

Но самата компания Ford Motor не предлага първия напълно фабрично сглобен пикап до 1924-1925 г., когато се появява Model T Runabout с готов пикапски багажник и двигател с мощност 20 конски сили. Chevrolet и Dodge правят сериозни стъпки в производството на пикапи през 30-те години на миналия век, а след като производствените ограничения през 40-те години са премахнати, конкуренцията за пазар довежда до постоянен напредък и производство на по-големи и по-мощни камиони, които от 50-те години вече имат V-6 и V-8 двигатели, които осигуряват 100 конски сили, подобрени трансмисии и по-лесно управление.

Към този момент пикапът вече не е просто допълнение и лукс, а още един жизненоважен технологичен компонент на една от най-мащабните трансформации в американската история: механизацията и консолидацията на южното земеделие.

Машина за почистване на памук – Джин

Започвайки през 20-те години на миналия век и ускорявайки се бързо след 1945 г., след като тракторът замества мулетата, рязкото увеличаване на реколтата на американския фермера налага той да направи не само производството, но и транспортирането на ценната си стока по-ефективно. С един дори допотопен пикап може да закара бала памук на 8 километра до джина за по-малко време, отколкото е необходимо да се впрегнат две мулета към каруца. Същото е не по-малко вярно и за тор, фураж, семена и др.

Същите сили, които създават и вграждат пикапа в селския живот, в крайна сметка ще започнат да разрушават самите основи на този живот. Намаляващите перспективи за всички освен за най-големите и най-механизирани селскостопански компании изтласква голяма част от все по-маргинализираното население от аграрната земята към примамващата суматоха на метрополиса. Въпреки че американците, които бягат от фермата, взимат със себе си и спомените за стария пикап на семейството, действителното паркиране на такова превозно средство в града гарантира неприятелско отношение и одумвания.

Доста скоро обаче нарастващите доходи в града и нарастващата популярност на къмпингуването, разходките с лодки и други дейности на открито оправдават придобиването на по-нови, по-добре поддържани пикапи, оборудвани с някога нечувани удобства като кожени седалки, климатик, разширени кабини, автоматични трансмисии и хидравлични волани.

Годишните продажби на пикапи надхвърлят 2 милиона до 1980 г. и 11 милиона през 2017 г., а огромната и устойчива рентабилност на този вид коли кара Ford да ограничи бъдещите си продажби на традиционни автомобили в Северна Америка до емблематичния Mustang и Focus Active. Много от днешните разглезени пикапи нямат шанс да носят памук, сено, добитък и много други неща, които могат да ги надраскат; дори при условие, че един базов модел на Dodge Ram 1500 е около 65 000 долара.

Въпреки че пикапите продължават да имат някои практически приложения на теория, на практика голям брой от тях служат на собствениците си предимно като „символ за социален статус“. Всъщност, за значителен контингент от американци, пикапът се появи като средство за демонстрация на връзките им с ясно изразената идентичност на сините якички в хода на парада с буржоазния им просперитет. (По ирония на съдбата някои по-възрастни собственици на пикапи, които сега са по-загрижени за утвърждаването на своите селски корени, попадат в известен обратен снобизъм като умишлено карат стари коли като, например, GMC Sierra от 1994 г.)

Пикапът успява да се превърне и в част от кънтри музиката много преди 1975 г., когато Дейвид Алън Коу оспорва твърдението на своя приятел, авторът на песни Стив Гудман, че неговата „You Never Even Call Me by My Name“ е „перфектната кънтри песен“, като посочва, че в текста не се споменават пикапи, влакове, майки, пиене и затвор, всички от които са неразделна част от кънтри живота.

Едва когато Гудман вмъква нов стих за човек, който признава, че е бил пиян в деня, когато майка му излиза от затвора, и се оплаква, че преди да стигне до гарата, за да я посрещне, с неговия пикап, тя е била прегазен от „проклет, стар влак„, Коу признава, че неговият приятел наистина е постигнал съвършенство.