Защо не можем да си спомним живота като бебе?

Вероятно наистина е добре, че не можем да си спомним как се измъкваме през тръба, толкова тясна, че буквално изкривява черепа ни, как зъбките ни израстват от венците на произволни интервали и как пълним пелените почти постоянно. Но според ново проучване досега не е било съвсем ясно защо се радваме на този малък късмет – и както се оказва, бебетата весъщност не забравят толкова, колкото си мислехме.

Детската амнезия, както технически се нарича феноменът на забравянето на живота преди три-четиригодишна възраст, е трудна за изучаване. Причината за това е очевидна: бебетата, както е известно, не са много разговорливи.

„Отличителната черта на този тип спомени, които наричаме епизодични, е, че можете да ги опишете на другите“, обясни Ник Търк-Броун, професор по психология във Факултета по изкуства и науки на Йейл и главен автор на изследването, в изявление. „Но това не е възможно, когато става въпрос за бебета, които не са вербални.“

Очевидно е бил необходим различен подход – такъв, който да използва силните страни на бебетата, като например да лежат и да гледат неща.

„Изследвахме механичната основа на тази детска амнезия, като сканирахме мозъците на будни бебета с функционален магнитен резонанс, докато те изпълняват задача за помнене“, се казва в статията. Това може да звучи като голямо искане към едно малко бебе, но бъдете сигурни: тази „задача за помнене“ се състоеше само в разглеждането на няколко снимки и забелязването, че една от тях се повтаря.

Ако бебетата са разпознали дубликата, екипът би трябвало да може да разбере: „Когато бебетата са виждали нещо само веднъж преди това, очакваме да го разглеждат повече, когато го видят отново“, казва Търк-Броун. „Така че в тази задача, ако бебето се взира повече в предишното изображение, отколкото в новото до него, това може да се тълкува като разпознаване на познатото изображение.“

Но какво ще се случи в малките им главички? Досега преобладаваше мнението, че бебетата не могат да формират епизодични спомени, защото частта от мозъка, която отговаря за това – хипокампусът – все още не е достатъчно развита. Това е разумна хипотеза, но нейното потвърждаване или опровергаване не беше възможно (бебетата, освен че не са много приказливи, не са и добри в това да стоят неподвижни за дълъг период от време, да следват указания или да обръщат внимание).

През последното десетилетие обаче тази бариера постепенно беше преодоляна – и сега екипът успя да измери хипокампалната активност на бебетата по време на изпълнението на задачата. Това, което те откриха, е в пълен разрез с досегашните предположения за детските мозъци: колкото по-дълго бебето гледаше познато изображение, толкова по-силна активност се наблюдаваше в хипокампуса му.

И не само това, но тя се е случвала именно в областта, свързана с епизодичната памет при възрастните – резултат, който „предполага, че способността за кодиране на индивидуални спомени се появява още в бебешка възраст“, пише екипът. Макар че ефектът е забележимо по-силен при бебетата над 1 година, които представляват половината от 26-членната извадка, той е налице при всички тях, което означава, че епизодичните спомени могат да се формират много преди 3 или 4 години, както сме свикнали да предполагаме.

Разбира се, това води до един естествен въпрос: ако мозъкът ни създава тези спомени, къде отиват те?

Търк-Броун и колегите му не са сигурни, но все пак имат няколко идеи. Може би спомените се създават, но се съхраняват само за кратко време; може би, както условно подсказват продължаващите изследвания на екипа, спомените все още съществуват, но са заключени по някакъв начин, недостъпни за мозъците на възрастните. По принцип изглежда, че „детската амнезия е проблем със спомнянето“, обяснява Търк-Броун.

„Работим, за да проследим трайността на хипокампалните спомени през детството – казва той, – и дори започваме да разглеждаме радикалната, почти фантастична възможност, че те могат да се запазят под някаква форма и в зряла възраст, въпреки че са недостъпни.“