shareit

Великите авантюристи: Джордж Патън – лошото момче на Американската армия

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Мъже, всичко онова, което слушате за това как Америка не желае да се бие, че иска да остане извън войната, е само една голяма камара конски фъшкии. Американците обичат да се бият. Всеки истински американец обича да усеща тръпката от сражението. Като деца, всички сте се възхищавали на най-точния мерач на топчета, на най-бързия бегач, на спортистите от голямата лига по бейзбол и на най-коравите боксьори. Американците обичат победителя и няма да търпят загубеняка. Американците винаги играят за победа. Точно заради това, американците никога не са губили и няма да загубят война. Самата мисъл за загубата, е омразна за американците.

Битката е най-великата надпревара, в която човек може да се включи. Тя изважда на показ всичко най-добро у човека и заглушава недостатъците…Всеки човек се бои от първото си сражение. Ако някой ви каже, че не се страхува, значи е проклет лъжец. Истинският герой е онзи, който се сражава въпреки че го е страх… Мъжът трябва винаги да е нащрек, ако иска да продължава да диша. Ако не, някой германски кучи син ще се промъкне зад гърба ви и ще ви пребие до смърт с чорап, пълен с лайна…Армията е един отбор. Тя яде, спи и се бие като отбор. Приказките за индивидуално геройство са пълни глупости.

Главозамаяните копелета, които пишат статии за подобни геройства, не разбират нищо от истинската война така, както не разбират нищо от чукането…Няма място за страхливци в армията. Страхливците трябва да бъдат избивани като мухи. Ако страхливците се върнат у дома, те ще наплодят още страхливци. Храбреците ще народят още храбреци. Избийте страхливците, за да имаме нация от храбреци!“

С тези и още цветисти думи, на 5-ти юни, 1944 г., генерал Джордж Патън се обръща пред 15 000 войници от поставената под негово командване 3-та армия, на която предстои да вземе участие в операциите, планирани непосредствено за след Десанта в Нормандия (6.6.1944 г.). Трета армия е съставена от нови наборници, които в голямата си част са преминали единствено през базова военна подготовка и не разполагат с реален опит. На Патън е дадена задачата да превърне масата от новобранци в боеспособна, ефективна сила, на която върховното командване на Съюзниците възлага сериозни надежди за бърза победа в битката за Франция.

Човекът, който изнася речта е висок, 59-годишен мъж, затъкнал в кобура на бедрото си револвер „Смит и Уесън“, модел 1927 г. с ръкохватка от слонова кост. Каската, която носи на главата си, е излъскана до блясък, окичена с трите звезди на генерал-лейтенант. Обут е във високи кавалерийски ботуши, затъкнати в светли бричове. В ръка стиска бич за езда, с който обича да подчертава основните тези в речите си. По време на операции носи подплатено кожено яке, при почетни събирания, каквато е срещата му с Трета армия, Патън е облечен в парадната си униформа.

Поръчва си специално боядисан служебен джип, на който логото на американската армия нарочно е изобразено значително по-голямо, отколкото на стандартните машини. Возилото е снабдено със специален, усилен клаксон, с който Патън известява за пристигането си от около километър. Импозантен, авторитарен, безпрекословен и егоцентричен, Джордж Патън е един от най-запомнящите се генерали в цялата история на САЩ. За него са казани много неща – някои добри, други критични.

Това, което никой не отрича е куража му и отличните му тактически качества. Патън е сред малцината генерали на толкова високо ниво сред Съюзниците, които „си цапат ръцете“, водейки войниците си от първа линия. Това му печели обичта на мъжете му. Пиперливият му език и липсата на мярка в изказвания и действия, го правят адски неудобен за ПиАр-а на висшето командване. Това, от своя страна, често му коства забележки и дори наказания. Лошото момче на американската армия остава в историята с прякора си „Старите кръв и карантия“, тъй като често обяснява на войниците си, че няма как да се спечели война без да се пролее кръв и да се разпилее карантия.

Джордж Патън III, наричан и Младши, се ражда на 11 ноември, 1885 г. в Сан Габриел – предградие на Лос Анджелис. Семейство Патън е част от американския обществен елит. Дядото – Джордж Патън I е военен от армията на Конфедерацията, достигнал до чин полковник. Баща му – Джон Патън II е юрист, бизнесмен и общественик. Старшият Патън се издига до позиция на областен прокурор на Лос Анджелис и първи кмет на град Сан Марино – днес едно от най-богатите населени места в САЩ. Майката на Джордж Младши – Рут Уилсън, е дъщеря на Бенджамин Уилсън – вторият кмет в историята на Лос Анджелис и крупен местен предприемач.

Детството на Патън минава в охолство. Момчето живее в просторно имение, заобиколен от лукс и изобилие. Единственият сериозен проблем, с който трябва да се бори, е неспособността му да се научи да пише и чете добре, която вероятно се дължи на някаква форма на дислексия – заболяване, което в края на XIX и началото на XX век тепърва попада в полезрението на тесен кръг учени. Въпреки трудностите, Патън успява да се пребори частично с проблема си, не и без помощта на частните учители, които го обучават в дома му до 11-тата му година. До края на живота си, Джордж ще има трудност с писането и четенето, което го провокира да импровизира с речите, които един ден ще държи по разни поводи и да разчита на вродения си интелект и харизма.

Патън на летните олимпийски игри през 1912 г.

Когато навършва 11, Патън е записан в частно класическо училище в Пасадена където прекарва 6 години. По това време Джордж развива жив интерес към военната история и чете множество класически текстове, описващи живота на Ханибал, Сципион и Юлий Цезар, както и трудове, посветени на живота и кариерата на Наполеон Бонапарт. Успоредно с учението, Патън развива страст към ездата и я практикува редовно, участвайки и в състезания. На база на влечението му към спорта и военната история, младият Джордж лесно избира своето бъдещо поприще – военната кариера.

В по-късни интервюта, Патън потвърждава, че никога не е обмислял друг вариант за себе си.  Навършвайки 17 години, Патън постъпва във Вирджинския военен институт – училището, завършено от баща му и дядо му. Макар да му се налага сериозно да се бори с писмените изпити и четенето, Джордж се представя отлично на всички физически изпити и демонстрира завидна строева подготовка. По препоръка на сенатор Томас Бард, през 1905 г. Патън постъпва във военната академия Уест Пойнт.

Обучението му е проблемно с оглед на проблемите му с писането и четенето. Заради ниския си успех по математика се налага да повтори първата си година. Това, което го крепи в академията са отличните му физически данни, постиженията в строевата подготовка и участието му в спортните отбори по фехтовка и петобой. Вторият спорт се оказва близък на сърце на Джордж. Резултатите му са толкова добри, че през 1912 г. Патън се състезава в Олимпийските игри в Стокхолм като представител на САЩ, завършвайки 5-ти, веднага след четиримата шведи, които печелят първите места.

Патън се дипломира от Уест Пойнт през 1909 г., 49-ти във випуск от 110 души. На следващата година се жени за Биътрис Айер – дъщеря на крупен фармацевтичен бизнесмен, от която има три деца – две дъщери – Биътрис и Рут Елън и син – Джордж IV, който ще наследи военната кариера на баща си и ще се издигне до чин генерал майор в американската армия през 1970-те.

Първото назначение на Патън е във форт Шеридън, щата Илинойс, където Джордж впечатлява своите командири с дисциплината, която налага и взискателността която проявява към подчинените си. Както стана дума, през 1912 г. Патън представя САЩ на Олимпиадата в Стокхолм. Той участва в тогавашния петобой – бягане, стрелба с пистолет, фехтовка, плуване и езда. Веднага след участието си, Патън заминава за Франция, където получава допълнително обучение по фехтовка от един от най-добрите оръжейни майстори в Европа – Шарл Клери. В резултат от обучението си, Патън създава нов дизайн за кавалерийските саби на американската армия, който е въведен официално на въоръжение под наименованието „Кавалерийска сабя, модел 1913“, но остава в армейския жаргон като „Патънова сабя“.

През 1915 г., след като преподава фехтовка с ранг „майстор на меча“ в 15 кавалерийски полк, Патън е зачислен към 8-ми кавалерийски полк в Тексас. Използвайки личните си връзки, през 1916 г. Патън си издейства позиция на личен адютант на генерал Джордж Пършинг (който по това време е сгоден за сестрата на Патън – б.а.), за да вземе участие в предстоящата експедиция срещу мексиканския разбойник Панчо Виля.

Патън е наясно, че пътят към високите чинове в армията минава през именно такива операции, които да му дадат шанс да се отличи на практика. По време на гонка с мексикански бандити, Патън използва подразделение от три автомобила Додж, модел 1915 г., което се оказва първата моторизирана атака, извършена в историята на американската армия. След кратка престрелка разбойниците са ликвидирани, а Патън е повишен в чин лейтенант.

Далеч по-значимо се оказва участието му в Първата световна война. Патън Заминава за Европа през 1917 г. като част от личния антураж на генерал Пършинг, който е поставен начело на всички американски войски. По време на престоя си във Франция, Патън преминава през редица военни курсове, водени от опитни френски и британски офицери и генерали. По това време той развива жив интерес към най-модерната военна машина – танкът. Патън е зачислен като един от основните танкови командири в сформиращия се американски танков корпус.

Патън във Франция

Джордж се обучава как да ползва новата бойна машина от пионерите на танковото дело и обръща специално внимание на логистичните процеси, свързани с употребата на танковете. Начело на собствено танково звено, Патън участва в поредица сражения през 1918 г., в това число битката при Сен-Михиел и последвалата Мез-Аргонска настъпателна операция. По време на боевете край градчето Шепи, Патън е ранен в крака докато атакува германско картечно гнездо, водейки своя отряд от 10 бойци и 1 танк от челна позиция. Дори и пострадал, Патън остава на командна позиция в продължение на повече от час, докато не е изведен от полесражението. След края на войната е награден с Кръст за заслуги, Медал за заслуги и Пурпурно сърце.

Междувоенният период се оказва съвсем не по сърце за Патън. Макар да достига оптимално кариерно развитие с ранг полковник към онзи момент (1939 г.), Патън усеща, че мирните години сякаш не са създадени за него. Успява да завърже близко приятелство с генерал Дуайт Айзенхауер, а също и с генерал Джордж Маршъл. Междувременно се прочува като спасява живота на няколко давещи се деца по време на една от обиколките си с яхта край Масачузетс. Служи на Хаваите, в Ню Йорк и Вашингтон.

Проповядва нуждата от развитие на самостоятелен танков клон във военните сили на САЩ, но политиците пренебрегват идеите му. Годините на бездействие му се отразяват психически – развива проблеми с алкохола и започва скандална извънбрачна връзка с племенницата на съпругата си. За капак през 1938 г. кракът му е счупен жестоко след инцидент по време на езда. Патън успява да се възстанови, но развива плеврит, който остава като тежък здравословен проблем до края на живота му.

Началото на Втората световна война сякаш му вдъхва нов живот. Патън се сприятелява с генерал Адна Чафи, смятан за „баща на американските танкови войски“. Двамата разработват нова доктрина за развитие на бронетанковите сили на САЩ, която започват да прилагат в началото на 1940 г. Патън е повишен в генерал Майор и към декември, 1940 г. се оказва най-висшия командир на танкови сили в САЩ, след като Чафи се оттегля от командната позиция, тъй като е диагностициран с рак. Между януари 1941 и декември, 1942 г., Патън командва поредица от мащабни танкови учения в различни части на Щатите, подготвяйки силите си за предстоящите операции в Северна Африка.

През 1943 г., Патън е прехвърлен в Африка, където поема командването на Втори корпус, след като последните са победени от Ервин Ромел в битката при прохода Касерин. Патън има само десет дни за да реорганизира поверените му войски. С безпрекословен маниер и липса на особена емпатия към оплакванията на подчинените си, повишения в генерал лейтенант Патън набързо слага в ред Втори корпус. По време на една от първите операции под негово командване, Патън инструктира подчинените си командири и офицер и – „Очаквам загубите сред офицерите в предстоящата битка да са такива, че да покажат ясно, че сте вложили цялото си възможно старание в превземането на вражеските позиции!“.

Победите не закъсняват, а силите на Оста са изтласкани от стратегическия град Гафса. При последвалото настъпление, американците са подложени на тежки въздушни атаки от Луфтвафе. Патън се обръща с искане за обяснение към британския маршал Конингам защо RAF не са осигурили адекватно прикритие на силите му. Когато Конингам изпраща трима свои адютанти да преговарят с Патън, командната палатка е обстреляна от вражески изтребители.

Ефектът върху усилията на британците е моментален, а в свой стил Патън коментира „Ако можех да разбера кои германски кучи синове направиха онзи въздушен набег, щях да им изпратя медалите по пощата!“. След като положението в Либия и Тунис е подсигурено, Патън предава командването на Втори корпус на своя подчинен Омар Брадли (бъдещ генерал с пет звезди от армията на САЩ – б.а.) и заминава за Казабланка, където Съюзниците започват планиране на „Операция Хъски“ – инвазията на Сицилия.

На 12 юли, 1943 г. започва и самата операция. Патън е поставен начело на Седма армия на САЩ със задача да овладее централната част на Сицилия и да ликвидира италианските сили в северозападния край на острова. Успоредно с него, по източния бряг на Сицилия ще действат силите на Осма британска армия, начело с генерал Бърнард Монтгомъри. В рамките на около месец, Съюзниците провеждат агресивна кампания, в която Монтгомъри и Патън буквално се състезават кой пръв ще влезе със силите си в последната италианска крепост на острова – Месина.

Американците, пришпорвани напред от своя неуморен генерал, успява да овладеят Месина. Триумфът на Патън е пълен, но насред славата идва и публичното разочарование. По време на среща с войници, Патън публично зашлевява шамар на двама американски военнослужещи, които преживяват посттравматичен стрес. Епизодът бързо е подет от медиите и върховното командване, начело с Айзенхауер, е принудено да отстрани Патън от командната му позиция.

Няколко месеца по-късно, Патън отново е нужен заради своя опит и незаменими умения на тактическо и оперативно ниво. Джордж е възстановен като командир на Трета армия за предстоящата операция в Нормандия. В хода на подготовката за бъдещите боеве, той държи поредица от речи пред новобранците, рекрутирани за фронта. Междувременно, в опит за подвеждане на германците, Патън е обявен за командир на несъществуваща армия, която се очаква да извърши десант срещу вражеските позиции край Кале. Тази „призрачна армия“ е подплатена с поредица публични прояви и интервюта в най-тиражираните британски медии, за да се създаде усещане за достоверност. Германците се хващат на въдицата и оставят цяла една армия да пази Кале, вярвайки че именно Патън е генералът, на който Съюзниците възлагат най-сериозни надежди.

Втората половина на 1944 г. преминава в постоянно настъпление на командваната от Патън Трета армия. Първоначално силите му спомагат за завземането на Бретан, след което са прехвърлени на изток, настъпвайки в посока река Рейн. Офанзивните действия на Патън водят до бързо настъпление в дълбочина, но Айзенхауер смята тактиката му за опасна и заповядва спиране на настъплението, с цел разгръщане на съюзническите сили и в останалите посоки на фронта, започващ от Атлантическия океан и достигащ река Мозел.

Забавянето вбесява Патън, който хвърля вината за по-нататъшните си ограничени успехи около Мец на прекомерното забавяне на настъплението и отказа на Айзенхауер да му осигури достатъчно гориво. Едва в края на ноември силите на Патън влизат в Мец и продължават настъплението си в посока Люксембург. Това дава възможност на германците да прегрупират силите си за една последна зимна контраофанзива.

В хода на Арденската офанзива от зимата на 1944 г., германските войски правят опит за пробив на фронта в Източна Белгия и Люксембург. Първоначалните им успехи са сериозни, а американската 101-ва ВДВ дивизия е приклещена в Бастон. Известен за положението, Патън набързо оформя план за спасяване заедно със своя щаб. Привикан на среща с Айзенхауер и Брадли, Айк задава въпроса „колко бързо може да мобилизираш три дивизии?“, на което Патън отговаря с „Веднага щом ме пуснеш да си тръгна от тук“. Въпреки протестите на Айзенхауер, Патън съумява да мобилизира 133 000 войници и техниката им за по-малко от 48 часа и да ги приведе в действие на 21-ви декември. В резултат от бързите му действия Бастон е спасен, а последната германска офанзива за цялата война е обречена на провал.

Патън е в дясно.

До края на войната, Патън участва в настъплението в Германия, а войските му залавят огромен брой вражески военнопленници. През април, 1945 г., за всичките си заслуги, Джордж Патън е произведен в чин генерал (четири звезди – б.а.). Силите му продължават да настъпват, достигайки р. Елба в края на април. Специалистите изчисляват, че от Нормандия до Елба, Трета армия на Патън се сражава постоянно в продължение на 281 дни и отвоюва над 220 000км2 територия. Отказано му е да бъде прехвърлен за активни действия срещу Япония. Вместо това е назначен за военен управител на Бавария, където командва Трета армия в ролята и за денацификация на провинцията. Когато и Япония капитулира през август, 1945 г., Патън пише в дневника си „Завърши още една война, а след нея аз вече нямам полза за този свят!“

Думите му се оказват пророчески. На 9-ти декември, по време на обиколка със щабната си кола, Патън катастрофира, след като автомобилът му е ударен от американски военен камион. Всички останали в колата се отървават с леки контузии, но Патън е засегнат след като получава рани от разлетяло се парче стъкло и, както се оказва в последствие, увреждане на белия дроб. След 12 дни в болница, на 21 декември, в 18:00 часа, Джордж Патън умира в съня си, в следствие на фатална белодробна недостатъчност. Три дни по-късно, генералът е погребан в американското военно гробище в Люксембург.

Джордж Патън остава един от най-успешните и прочути генерали във военната история. В негова памет, армията на САЩ кръщава четири отделни модела танкове М46, М47, М48 и М60 с прозвището „Патън“. Негова статуя се издига в двора на академията Уест Пойнт, а през 1970 г. един от най-добрите военно-биографични филми, създавани от Холивуд – „Патън“ представя службата му в хода на Втората световна война, без да пести и хубавото и противоречивото. Най-прочутата му фраза си остава „Не е твоя работа да умреш за родината си, а да накараш бедното копеле от другата страна да загине за своята!“

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Джордж Патън – лошото момче на Американската армия

Повече информация Виж всички