Тежестта на короната: Иван Грозни – страшилището на Русия

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

В Русия има двадесет и четири обекта, които са в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Един от тях е висок 47 метра, състои се от осем параклиса и една църква, която се извисява над тях. В неговата архитектура е преплетена християнска символика, тъй като сградите образуват сакралното число осем, което се свързва с възкресението на Христос. Куполите му са във всички нюанси на дъгата, а помещенията му са украсени с чудни стенописи и икони.

Снимка: By Васнецов, Аполлинарий Михайлович, – http://vasnec.ru/kartina2.php, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5846275

През столетията неведнъж съдбата му е била на косъм от унищожението. Наполеон заповядал да го взривят, но дъжд осуетил плановете му. През 30-те години на XX в. управниците на Русия искали да го съборят, за да преустроят площада, но архитекта Пьотър Барановски отказал. Църквата била съхранена, а нейният спасител бил хвърлен в затвора. Повече от четири столетия, този храм е символ на Москва, така както Айфелова кула е на Париж.

Храмът бил издигнат в чест на победата на Русия над Казанското ханство през XVI в. Строежът му трае шест години и е завършен през 1561 г. Когато през 1557 г. в църквата бил погребан светеца Василий Блажени, тя приела неговото име, с което остава известна и до днес. Според легендата, когато руският цар вижда храма той е запленен от красотата му и за да не бъде построен втори такъв, той нарежда архитекта – Постник Яковлев, да бъде ослепен.

За този владетел на руските предели съществуват не една и две кървави легенди. Историята му вдъхновява композитори като Прокофиев, Римски-Корсаков и Бизе, характерът му пленява въображението на писатели като Толстой и Булгаков, а управлението е в основата на един от най-известните филми на Сергей Айзенщайн.

Иван IV Василевич от династията Рюрик е първият и най-дълго управлявалият цар на Русия. Той разширява границите на своята държава, присъединявайки Поволжието, части от Сибир и някои територии на Литовското княжество. По негово време се създават някои руски държавни институции, чиито функции се запазват чак до XVIII в. Същевременно личността му буди множество въпросителни. Ако в началото на своето управление той прилича повече на доктор Джекил, то от един момент нататък на руския престол седи един истински Мистър Хайд.

Ексцентричен и параноичен, той подлага държавата на истински вътрешен терор, което му печели прозвището „Грозни“ или по-точно – „Страшни“. Според запазени сведения на един пратеник на Свещената Римска империя в руските земи „Той е висок, здрав и пълен с енергия. Очите му са големи, наблюдателни и неспокойни. Брадата му е червеникаво-черна, дълга и дебела“.  Когато столетия по-късно тленните му останки са разкопани, историците разкриват, че той наистина е бил висок 178 см., което е внушителен за времето си ръст.

Иван IV се ражда на 25 август 1530 г. в резиденцията Коломенское, която се намира на десния бряг на р. Москва. Той е първородният син на великия княз Василий III и втората му съпруга Елена Глинска. Баба му по бащина линия е София Палеологина, племенница на последния византийски император – Константин XI. Тя също така е потомка на рода Асеневци. От другата страна на родословното дърво, корените на майка му могат да се проследят до литовските князе и до сръбската владетелска фамилия Якши. Василий и Елена имат и още един син – Юри, който обаче се ражда глухоням и в нито един момент не е смятан за потенциален кандидат за престола.

Трагедията в личния живот на Иван IV започва още от най-ранно детство. Той е едва тригодишен, когато баща му умира вследствие на абсцес след нараняване по време на лов. Тогава първородният син заема престола, но поради крехката му възраст реално управлява майка му като негов регент. Това обаче продължава само пет години, защото Елена издъхва през 1538 г. Смята се, че смъртта й не е естествена. Най-вероятно тя е отровена от някоя от влиятелните болярски фамилии. Така едва 8-годишен Иван IV остава кръгъл сирак, който живее от прищевките и милостта на знатните фамилии.

Властта в Русия отива в ръцете на болярските родове Шуйски и Белски. За този период от живота на Иван IV няма запазени много сведения, но изглежда отношението към него е било ужасно. Той е бил интелигентно и чувствително момче, но болярите са го тормозили и често са го наказвали. От негова по-късна кореспонденция става ясно, че понякога дори са го оставяли да гладува. Съмнителната смърт на майка му и ужасното отношение от страна на знатните фамилии, оставят отпечатък в съзнанието на момчето и по-късно предопределят както неговата мнителност, така и безжалостното му поведение.

През 1544 г. Иван IV официално поема властта като велик княз, а само три години по-късно той е провъзгласен за първия цар на Русия (1547 г.). Същата година голяма част от Москва е опожарена, а вината е хвърлена върху фамилията на майка му. Въпреки тези сътресение, които маркират началото на фактическото му управление, Иван IV не реагира импулсивно, а започва една умерена и реформаторска политика. Той назначава дворцов съвет, чрез който прокарва своите реформи.

По негово нареждане на селските райони е предоставено известна самоуправление и се изменя данъчната политика. Също така царят ревизира съдебната система и създава т.нар. „Съдебник“. С реформите в църковната система той уеднаквява религиозните ритуали и правилата в цялата страна. През 1553 г. Иван IV създава и първата печатница в Русия – „Московски печатен двор“ и започва да издава църковна литература. Царят е силно религиозен и дори е автор на известен литургичен химн от онова време, който е в чест на Свети Петър. Също така той се увлича по изкуството, музиката и поезията.

През този ранен период, руската външна политика също се радва на успехи. Иван IV установява трайни приятелски отношения с Англия. Той отваря ново пристанище на Бяло море – в Архангелск, където акостират корабите на английската Московска компания. По това време един от най-сериозните му опоненти е Казанското ханство. След две неуспешни войни, през 1552 г. руският цар успява да присъедини земите на ханството към територията на Русия.

Само четири години по-късно Иван IV успява да анексира и Астраханското ханство. Тази стъпка е изключително важна за руския владетел. От една страна той установява контрол над цялото течение на р. Волга. От друга страна, настъпателната му политика кара владетелите на Сибирското ханство и на Голямата Ногайска орда да се признаят за васали на Русия.

Така през първото десетилетие от управлението на Иван IV страната е в разцвет. Вероятно за това допринася и щастието, на което владетелят се радва в личния си живот. Няколко месеца след като е провъзгласен за цар, благородните фамилии организират своеобразен знатен конкурс, на който са поканени най-прелестните дами в държавата, от които той следва да си избере съпруга. Според сведенията девойките били между 500 и 1500.

Въпреки това множество, очите и сърцето на Иван IV печели Анастасия Романова. На 3 февруари 1547 г. двамата сключват брак. Смята се, че връзката им се гради на взаимна любов и уважение. През годините Анастасия успява да тушира бурния нрав на съпруга си и оказва благоприятно влияние върху неговата политика. Един английски благородник дори пише, че „тя го управлява с възхитителна любезност и мъдрост .“ От брака им се раждат шест деца, четири, от които умират още като пеленачета. Така те остават само с двама синове – Иван и Фьодор.

Снимка: By Виктор Васнецов – 1. Scanned from A. K. Lazuko Victor Vasnetsov, Leningrad: Khudozhnik RSFSR, 1990, ISBN 5-7370-0107-52. Tretyakov Gallery, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=215948

Краят на тази идилия настъпва със смъртта на Анастасия през 1560 г. Иван IV изпада в тежка депресия вследствие на загубата на любимата си съпруга. Той смята, че тя е убита също като майка му. През XX в. археолози ще докажат, че той е бил напълно прав, тъй като в костите й е открито огромно количество живак. Преди това царят не храни топли чувства към болярите, но след този случай омразата и мнителността му се утрояват.

До края на живота си Иван IV не успява да намери достойна заместничка на съпругата си. Той се жени още шест пъти, като три от тях не се смятат за законни според каноните на православната църква. Невести номер две и три умират вследствие на отравяне, като последната оцелява едва няколко дни след сватбата. Четвъртата и петата съпруга са изпратени в манастир. За шестата не е сигурно дали изобщо е сключила брак с царя или е била само негова любовница. Смята се, че образът й е легендарен и е измислен през XIX в. Последната му съпруга – Мария остава с него до смъртта му и е майка на третия му син – Дмитрий.

Личната загуба през 1560 г. отприщва тъмните демони в душата на Иван IV и оттогава започва т.нар. Период на терор. Спорно е доколко владетелят изпада в някаква форма на лудост и параноя или просто става изключително пресметлив и жесток при налагането на своята власт. Обсебен от ужаса, че се опитват да го отровят, Иван IV насочва първите си действия към най-вероятните виновници – болярите.  Той създава опричнината. Чрез тази нова система, царят слага ръка върху цялата територия около столицата Москва и я одържавява.

Аристокрацията губи своите позиции там и остава без права. Крепостните селяни също отиват под пряката власт на владетеля. Оръдие на тази негова политика става една своеобразна тайна полиция. Това са войници, облечени в черно, яздещи черни коне, които налагат властта на царя без всякаква милост. Техните оръжия посичат всеки, който отказва да предаде земите си и така през този период голяма част от благородните фамилии биват убити по най-жесток начин. Някои изследователи виждат в тези действия една безскрупулна идея на владетеля – да замени старата с нова аристокрация. За съжаление, въпросните черни плащове не се оказват особено благонадеждни бъдещи благородници и в един момент Иван IV слага край на действията им.

Във външнополитически план, положението също не е особено розово. През 1583 г. най-после се слага край на продължилата 24 години Ливонска война срещу Ливонския орден, Полша,  Швеция и Литва. От този военен конфликт Русия излиза икономически изтощена и без каквито и да е териториални придобивки. Иван IV води и не особено успешни войни срещу Кримското ханство, като хан Девлет I Гирей дори достига на 30 км. от  Москва преди да бъде победен от руските сили.

Тежката Ливонска война обтяга отношенията между Иван IV и първородният му син. Двамата неведнъж водят разгорещени спорове относно тактиката. Младият Иван иска от баща си да поеме командването и да завърши успешно този конфликт. Отношенията между двамата като цяло не са особено добри. Руският цар жени сина си на три пъти, като първите две съпруги ги изпраща в манастир.

Третата е Елена Шереметова и тя успява да се задържи в двора. През 1581 г. обаче в един от своите пристъпи Иван IV пребива бременната си снаха, защото смята поведението й за твърде кокетно. Съпругът й се застъпва за нея и тогава понася тежкия удар на скиптъра на баща си. Иван пада с разбита глава, а баща му се спуска и се опитва да поправи непоправимото.  Въпреки усилените молитви няколко дни по-късно престолонаследникът издъхва.

Три години по-късно през 1584 г., Иван IV умира от сърдечен удар по време на игра на шах със своя приближен Богдан Белски. Ексцентричен, реформатор, победител или луд, мнителен, убиец, втората половина от управлението му хвърля тъмна сянка върху цялостната личност на този първи руски цар. Той оставя държавата в тежка политическа и икономическа криза, която прераства в т.нар „Смутно време“ или период на граждански войни, които поставят начело на държавата династията на Романовите.