Тежестта на короната: Франсоа I – ренесансовия крал
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Играта „тенис“ датира още от Средните векове и името й произхожда от старо-френския глагол – tenez, означаващ „държа“, „взимам“. Макар днес да се смята, че родина на тенисае Англия, корените му идват от Франция, от т.нар. – „жу де пом“ или „тенис на корт“. През XII в. французите го играят с ръце или с ръкавици, с които удрят топката. През XVI в. удрянето с ръка е заменено от ракета. Един известен френски владетел е дотолкова запален от тази кралска игра, че през 1527 г. го обявява за официален спорт във Франция. Той изгражда кортове из страната и насърчава спортът да се играе както от придворните, така и от обикновените хора.
Славата на този френски монарх е спорна. Наричат го „кралят-рицар“, тъй като води продължителни войни с италианските градове-държави и със Свещената Римска империя. Той въвежда френския език като официален в страната и прокарва пътя на Френския Ренесанс. Същевременно той полага основите на абсолютизма в държавата. Изисква да бъде наричан „Ваше Величество“, обръщение, предназначено само за императорите.
Известен е и с организирането на шумни и бляскави веселби във френския двор, от което страда хазната. Бил е смел, но понякога безразсъден и арогантен, бил е красив за тогавашните стандарти, но е носел и прозвището „големия нос“. Личната му емблема е саламандъра, земноводното, което в Средновековието отъждествяват с огъня и приемат за символ на храброст и издръжливост, а мотото му е – „Аз подхранвам доброто и попарвам лошото.“
Той се ражда на 12 септември 1494 г. в замъка в Коняк (Аквитания, Франция) с името Франсоа Орлеански. Той е единственият син на Шарл Орлеански, граф на Ангулем и Луиза Савойска. Негов пра-пра-пра дядо е Шарл V, владетелят, който създава първата кралска библиотека във Франция. Когато малкият Франсоа идва на бял свят, никой дори не предполага, че той може да се окаже следващия владетел на Франция, но поредица от събития в най-ранното му детство предначертават неговия път. Баща му умира, когато той е едва на 2 години, а скоро след това издъхва и френският крал Шарл VIII, който не оставя свои преки мъжки наследници.
Така тронът преминава в ръцете съпруга на сестра му – знаменития Луи XII, който е един от управниците, вдъхновили Макиавели да напише своя фундаментален труд „Владетелят“. Луи има само дъщери и съгласно повелите на Салическия закон, те не могат да го наследят. Така едва 4-годишен Франсоа, който е негов братовчед, става „наследник по презумпция“ и получава титлата граф на Валоа.
Майката на Франсоа – Луиза Савойска оказва голямо влияние върху него. Тя е едва 19-годишна, когато става вдовица и трябва да се грижи както за сина си, така и за дъщеря си – Маргюрит. Луиза е високо образована и си поставя за цел децата й да бъдат обучени в духа на Италианския Ренесанс и неговите идеи. Учител на сина й става францисканеца Кристофоро Нумай, който по-късно е издигнат в сан кардинал. Тя самата лично учи сина си на италиански и испански език, а неговите частни учители го дообогатяват с познания по латински и иврит.
Покровител на малкия Франсоа, докато той израства, е и известният военачалник и маршал на Франция – Пиер де Роан-Ги. Наред с уроците по граматика, математика, писане и история, Франсоа е силно запален по спорта. Той тренира борба, яздене, стрелба с лък и тенис. Така той получава разностранно образование и става последовател на идеите на хуманизма.
Крал Луи XII иска да закрепи статута на Франсоа като негов наследник и затова решава да го омъжи за дъщеря си – Клод, графиня на Бретан. Когато двамата се сгодяват тя е едва на 7 години, а Франсоа – на 15. Майка й Анна е против този съюз. Така женитбата между Франсоа и Клод става възможна едва след смъртта на Анна през 1514 г. Няколко месеца по-късно Луи последва жена си и умира от тежък пристъп на подагра.
На 1 януари 1515 г. Франсоа е коронован за крал на Франция, но тъй като е на 20 години, в началото майка му – Луиза действа като негов регент. Тя на няколко пъти заема регентския пост – когато сина и е на дълги военни походи и когато години по-късно е пленник в Испания. Смята се, че по нейна идея се скрепяват френско-османските отношения по време на управлението на султан Сюлейман Великолепни.
Луиза е изключително интелигентна, добър дипломат и съветник, но също така и особено груба и дори жестока към своята снаха Клод. Младата кралица съществува в сянката на своя красив и атлетичен съпруг и на майка му. Тя е ниска на ръст, има лека гърбица, грозновата, но всички описват нейния добър и благ характер. Макар бракът им да не е по любов, Франсоа се отнася с уважение към нея. Той е известен с многото си любовни авантюри, но не си позволява показност в присъствието на жена си. Клод го дарява със седем деца, като издъхва на 24 години, най-вероятно по време на поредното раждане.
По-късно Франсоа се жени за Елеонора Австрийска, но това е съюз само по сметка, който е безрадостен и за двамата участници в него. Двамата нямат деца и през по-голямата част от брака им Франсоа споделя семейното ложе със своята любима любовница Ан дьо Писеле д’Хейли. Макар функциите на Елеонора да са само публични, тя остава в историята със своята обширна благотворителна дейност.
Докато в личен план, животът на Франсоа е низ от удоволствия и любовници, в своята външна политика, той е особено праволинеен. Кралят наследява един стар конфликт известен като Италианските войни (1494–1559), който продължава дълго след смъртта му. Докато Франсоа е на власт, страната му се радва на променлив успех в тази война – понякога е на върха на славата, друг път – търпи тежки загуби. В периода 1515–1516 той води своята т.нар „Първа Италианска война“, в която действа в съюз с Папската държава и Швейцарската конфедерация. Франция излиза победител в нея и завладява Милано, сваляйки Сфорца от власт. Десет години по-късно обаче, в края на Четиригодишната война (1521–1526), Франсоа губи Милано.
Главният съперник на френския крал на картата на Европа е император Карл V. Франсоа губи именно от него претенциите си върху трона на Свещената Римска империя. Като владетел на Испания, Австрия и Свещената Римска империя, Карл V е постоянна заплаха за сигурността на Франция. Франсоа търси съюзник в лицето на английския владетел Хенри VIII, но макар двамата да водят пространни преговори, тяхната несъвместимост на характерите и липсва на отстъпчивост не водят до сключването на съюз. Техните преговори, известни под името „Полето от златен плат“ реално водят до съперничество, с което Франсоа печели още един враг.
Най-тежката загуба френският крал търпи в битката при Павия (1525), когато той лично предвожда войските си срещу тези на Карл V. Сражението приключва с победа за Свещената Римска империя и разширяване на нейното влияние в Италия. Испанската пехота, въоръжена с аркебузи, се оказва по-лесно маневрираща от тежката френска конница. По време на битката Франсоа е пленен и е отведен в Мадрид. Там френският крал е принуден да сключи неизгоден договор, с който предоставя Бургундия на Карл V и изпраща на свое място двамата си невръстни сина като заложници в испанския двор за повече от четири години.
Това, което получава в замяна е ръката на втората си съпруга, която е сестра на императора. Омразата между Франсоа и Карл става все по-яростна и двамата дори искат да се предизвикат един срещу друг на двубой. На това е сложен край чрез договора от Камбре, сключен между майката на Франсоа Луиза Савойската и лелята на Карл V – Маргарет Австрийска. Той остава известен в историята като „Мирът на дамите“ и води до освобождаваното на децата на френския крал и до смекчаване на клаузите на договора от Мадрид. Така донякъде се тушира враждата между двамата владетели. Противоборството с Испания има и друго измерение. То тласка Франсоа да финансира експедиции в Америка и Азия, които стигат до земите на дн. Бразилия, Индия и Канада.
Във вътрешнополитически план, политиката на Франсоа се радва на множество възходи. Той се стреми да концентрира цялата правна власт в свои ръце, което е една от големите стъпки за налагане на абсолютизма. През 1530 г. той обявява френския език за официален в страната, включително в работата на администрацията. По негово време отваря врати Колеж дьо Франс, който макар и да не е със статута на университет действа като една по-достъпна версия на Сорбоната, предоставяйки познания в сферата на науката, литературата и изкуството. Съгласно негова административна наредба свещениците се задължават да регистрират всички раждания, смъртни случаи и бракове в държавата, с което се създава служба по вписванията към всяка енория.
Един от най-големите приноси на Франсоа е това, че по негово време Френският Ренесанс процъфтява. Кралят е меценат на самия Леонардо да Винчи. Художникът пристига във Франция с множество скици, бележки и с три от най-известните си картини, сред които и „Мона Лиза“. При управлението на Франсоа се строят редаци архитектурни обекти, сред които и замъка Шенонсо, който и до днес се смята за един от най-красивите замъци по протежението на р. Лоара. Франсоа иска да разшири и кралската библиотека. Той наема агенти, които да търсят редки и ценни издания. Френският двор става средище на художници, скулптори и писатели, сред които са и златарят Бенвенуто Челини, италианският художник Джулио Романо и архитектът Себастиано Серлио. Освен че избира Лувъра за свой дом, немалка част от днешната колекция на най-посещавания музей в света, датира именно от времето на Франсоа.
Противоречива е религиозната политика на френския крал. Първоначално той е толерантен към протестантите, за което спомага и сестра му Маргюрит, която е впечатлена от доктрината на Мартин Лутер. Нещо повече, тази нова доктрина дори кара някои германски принцове да се обърнат срещу Карл V, което само радва Франсоа.
Отношението му се променя през 1534 г. след т.нар „Афера на листовките“, когато реформаторите се опитват да осуетят католическата меса в няколко големи градове, включително и в Париж. В резултат на това Франсоа започва репресии, цензуриране и изгаряне както на текстове, така и на водачи и последователи на това движение. Най-ужасният момент е т.нар Мериндолско клане, когато по заповед на краля са избити стотици хиляди протестанти.
Разгулният живот на Франсоа, както и раните от неговите военни походи, с годините влошават здравето му. На 31 март1547 г., той умира на рождения ден на сина си, който става негов престолонаследник – Анри II. Той е положен в гробница до своята първа съпруга и майка си. По време на Френската революция, гробницата им е осквернена.
До края на живота си Франсоа I остава противоречива личност. Някои изследователи смятат, че след неговото пленничество в Испания, политиката му се променя и става по-консервативна. Макар и да не донася териториално разширение на страната си, той остава в историята със своята обширна културна политика, както и с факта, че установява френския като официален език в страната.
