В историята на Втората Световна война ще открием, че освен оръжие, танкове и евентуално хора, които да ги управляват, можем да открием и присъствието на още един елемент за спечелването ѝ – пропагандата. Във времето, в което СССР зависи изцяло от американското оръжие и помощите на англо-саксонците, за да успее да се справи с немската армия и тяхната значителна технологична мощност. Няма как да забравим интервюто на Гьоринг, в което става ясно, че тайно СССР е поискал да вземе северните и южните части на Европа – тоест Скандинавските страни и Балканския полуостров. Преди да започне немската инвазия към СССР, Гьоринг е готов да се съгласи с изискванията и да остави отношенията между СССР, Великобритания и САЩ да се влошат до степен, в която войната да приключи по съвсем различен начин.
Единствената по-жестока грешка на Хитлер е, че не е имал малко повече търпение, за да види какви са били шансовете на СССР срещу останалите страни, защото в този случай политиката и формалните споразумения можеше и никога да не се случат. След като Германия преминава границите на СССР и не среща нито една противотанкова мина или защита на границата, можем спокойно да се досетим защо това е така. Във времето, в което и двамата диктатори – Хитлер и Сталин – са говорили тихо, че се подготвят за демонстрирането на сила, няма време за противодействия. Първата фаза на войната е наистина в полза на немската армия, която успява да стигне до покрайнините на Москва, но никога не влиза в града. Климатът изиграва лоша шега, постоянните провизии по притоците и желанието на Рузвелт и Чърчил да успят да отслабят значително Хитлер в битката за Източния фронт, започва да се отразява.
И точно по това време се раждат и героите. На първо място ще открием, че много от тях са произведени и възпети като нечовешки сили, готови да постигнат чудеса от храброст. Един от основните проблеми в това отношение е, че много от руските жители дори не са готови за тази война. Събраните „доброволци“ нямат оръжие, но имат една причина да се сражават – те са нападнати, те са у дома и те имат причина да се борят. Важната роля на пропагандата е, че трябва да предостави достатъчен набор от герои, които да вдъхновяват всички останали. Създаването на един харизматичен образ действа открай време за всеки един истински лидер. Такива легенди можем да открием за Агрипа, такива ще се разказват и за Ханибал, а в малко по-модерно време можем да забележим, че СССР разказва историята за своя най-смъртоносен снайпер – Василий Зайцев.
Разбира се, той и още много други, трябва да се сражават на бойното поле в Сталинград. Трудно е да не се открият герои, но пък не разбираме защо вниманието не пада върху къщата на Павлов, която се е оказала една от най-тежките и непробиваеми крепости. За съжаление ще открием, че някои историци остават особено скептични относно последната голяма битка на Зайцев срещу немския снайпер. Според СССР, Зайцев има около 400 точно попадения, докато майор Кьониг е бил глава на немското снайперско училище в Берлин, като е изпратен в Сталинград, за да елиминира най-смъртоносния мерник на врага. Как обаче се създава един герой? Според архивите на Зайцев, за пристигането на майор Кьониг е станало ясно след разпита на заловен немски офицер, който признал за засилването на немските редици със снайпери. Няма архиви и няма никаква информация относно тези събития.
Един прекрасен следобед и двамата застават на своите позиции и играят на нерви. Съдбата решава, че от този колоритен сблъсък именно руснакът ще излезе от този дуел като победител. Същото сражение е описано и в емблематичния филм „Враг пред портите“. В своята автобиография Зайцев ще разкаже, че е успял да установи позицията на Кьониг под метални листи и малка купчина тухли. Двамата успяват да се срещнат в ничията земя – позицията между немските и руските сили. По това време Кьониг вече е успял да елиминира няколко руски снайпера, но нито едно от попаденията не е Зайцев.
Пропагандата не спира да качва снимки и да разказва колко точен е техният снайперист. Василий разказва как неговият колега Куликов стреля напразно, за да предизвика интереса на немеца. През първата половина от деня, слънцето пада именно върху тяхната позиция и оптиките ще отразят светлина и ще издадат позицията им. Следобед ситуацията се променя и слънцето заслепява немския снайпер, докато те вече са в сянката и могат да започнат работа. Едва тогава се забелязва как нещо проблясва от металните листи.
Куликов се повдига за малко, просто за да погледне и това е неговият последен момент. Зайцев има време да реагира и да стреля. Кьониг се надява, че е успял да завърши своята мисия и точно това предоверяване коства живота му. Едва ли има по-драматична история от тази, но историците са на мнение, че просто никога не се е случвала. Според Франк Елис, който публикува книга за историята, никога не е съществувал немски господар на снайпера с името Кьониг.
Никога не е имало и немско снайперско училище, което отваря врати между 1942 и 1943 г., докато се води битката за Сталинград. Обикновено Зайцев посочва всяка една дата, особено след като има точни попадения по време на военни действия, но когато идва времето за убийството на Кьониг, никога не посочва такива, отказва дори да сподели къде се е разиграла бойната сцена. До този момент няма нито един съветски архив, който говори за изпълнението на тази операция.
Един друг интересен факт е, че Василий заявява как Кьониг трябва да бъде позициониран някъде на запад, за да се отрази неговата оптика, но немските позиции, всички до една, са позиционирани на изток. Възможно е Кьониг да е успял да премине вражеските позиции и да се постави в тила на врага, но след като Зайцев споделя, че битката се е водила в ничията земя, то няма логика той да бъде на запад, а руските снайпери да бъдат на изток. Освен това се говори за майстор на снайперското изкуство, а това трябва да означава, че един толкова добър тактик е допуснал една аматьорска грешка, която е коствала живота му.
Според записките на Зайцев, руснакът е влачил тялото на Кьониг чак до съветските линии по тъмно. Документите са били взети веднага и предоставени на дивизионния командир. Въпреки това същите не са предоставени на никой друг и не се обявяват. Ако такива имаше, то можем да бъдем сигурни, че щяха да се показват и до днес – пропагандната машина щеше да се възползва от всяка необходима информация, за да задвижи колелото и да започне да изсипва още тонове материали. По време на Втората Световна война именно немци и руснаци разполагат с най-много снайпери. Обикновено тяхната работа е да стрелят по офицери, наблюдатели на артилерията и още много други. В един момент немците дори отказват да напускат позициите си, защото не знаят кой ги дебне. Все пак не трябва да забравяме, че днес повечето снайпери могат да покриват много сериозни разстояния, но тогава точният изстрел може да се случи в разстояние от около 100 метра.
Такава е тактиката и на Финландците, които по това време трябва да скъсяват дистанцията, за да имат по-висок шанс за успех. При такива разстояние е сигурно, че не е задължително някой да бъде обучаван за снайпер. Това обаче означава, че и далекобойните изстрели не са били толкова възможни, за да се води точно такова сражение. Васили Гросман описва цялата история и представя Зайцев като човек, който не може и не иска да наранява никого, но след немската инвазия е развил такава омраза, че просто няма как да не тръгне на война. При жертви, които могат да се измерят в милиони, героите започват да струват повече и от теглото си в злато, следователно пропагандата създава такъв.
Ето защо съвсем спокойно можем да подозираме, че такъв дуел може и никога да не се е случвал, особено след като така или иначе виждаме каква е била ефективността на оръжието. Нещо по-интересно е, че по-късно Зайцев ще смени името и ще каже, че е застреля Ханс Торвалд – също много популярно немско име и по това време в Сталинград е имало даста Хансове, които са се опитвали да избягат от войната по всеки възможен начин. От немска страна просто няма запазени документи, за да се провери цялата история. Никой не може да каже дали изобщо Кьониг е съществувал, същото важи и снайпер с името Ханс Торвалд. Нито един от двамата не може да бъде открит в архивите на Вермахта. Според руската пропаганда, Кьониг е успял да убие повече от 400 души по време на войната, а това автоматично го поставя за орден Рицарски кръст, но никога не е номиниран. Според Зайцев, нашивките на убития немец са били с ранга на майор, а такъв отново липсва в архивите.
Повечето немски снайпери по това време никога не постигат толкова висок ранг, защото ще се превърнат в лидери. Най-успешният немски мерник е Матеус Хетценауер, който има потвърдени 345 убийства. Неговият най-висок ранг е войник и е най-ниският възможен в немската армия, както и във всяка друга армия. Дори и да приемем, че е създадено специално немско училище, това означава, че Кьониг трябва да бъде един свръхчовек, за да покрие целия материал от средата на 1942 г. и след това да бъде убит два пъти – според пропагандата това се е случи през август 1942 и февруари 1943 г.
Един друг проблем е, че първо немецът е бил директор на училището, което ще оправдае неговия успех, но след това версията отново се променя и рангът се свежда само до отличник на випуска. Следователно след завършването на снайперската академия, Кьониг трябва да пристигне в Сталинград и в рамките на месец да се превърне в чума със снайпер, за да успее да елиминира абсолютно всички врагове. Този времеви интервал просто не отговаря на цялата история. Ако Кьониг е бил снайперист преди войната и има своя военен опит, можем да бъдем сигурни, че Вермахтът няма да изпрати точно него на тази самоубийствена мисия, а ще го запази и ще подготви други кадри, с които да се спечелва въпросната война. Да не забравяме, че убитите 400 съветски войника ще могат да бъдат поразени, ако Кьониг се телепортира. Все пак трябва поне една седмица за пътуване до източния фронт.
Немската пропаганда също предпочита позитивните новини, но споделя информация за загиналите си войници. Включително и за един от ценните си кадри Ханс-Жоаким Марсиеле е точно такъв. Дори и след войната, тази лъжлива история продължава да се разказва. Зайцев пише, че се е срещнал с дъщерята на Кьониг в Берлин. За тази среща също няма доказателства. Пропагандата винаги работи в две посоки. Ако врагът е специален и може да деморализира, то ще открием, че веднага ще се разкаже следващата победоносна история, в която злодеят ще бъде елиминиран. Точно това се случи и преди една седмица, когато руската информационна агенция заяви, че Уоли – един от признатите и най-смъртоносни мерници, е бил убит около 20 минути след пристигането си в Украйна. Не знаем как е възможно това и по какъв начин, но нека разкажем цялата история.
Уоли е канадски снайперист, завършил Кралската канадска пехота с отличие. Неговото първо включване в оригинални бойни действия е в Кандахар, Афганистан между 2009 и 2011 г. През 2015 г. Уоли решава да пропътува сам пътя от Канада до Ирак, за да се бори срещу Ислямска държава. Биел се редом с кюрдирте. По време на двете по-специални мисии, Уоли успява да постави и рекорд за най-точен изстрел на разстояние от 3.5 километра. Рекордът е класифициран през 2017 г. с McMillan Tac-50. Снайперистът не разкрива истинското си име, но използва прякора, който му дават неговите приятели на фронта. Уоли означава „защитник“. Според различна пропаганда се говори, че един снайпер може да направи до 7 точни изстрела на ден, докато Уоли успява да повиши тази цифра до 40 на ден.
На снимките в началото на март се вижда, че канадецът пристига с ценни лични придобивки, които включват неговата газова маска, личният му камуфлаж, бинокал и военното яке от Афганистан. Уоли работи като IT специалист и седмици преди войната работи и програмира у дома си, докато европейските събития не го привличат обратно на фронта. Спомня си колко бързо се променя всичко, след като е бил в склада, избирайки анти-танково оръжие.
Пред CBC канадецът заявява, че е имал желание да помогне и не смята, че украинците заслужавали това, което се случва. Освен точен мерник, Уоли е успял да закупи и няколко дрона, които използва за наблюдение. Признава, че трябва да си припомни старата практика за стрелба по танкове и хеликоптери, като не отрича, че е правил и това, но не го потвърждава – стара снайперска философия. Пред медиите споделя, че никога не е мразил руснаците и няма да го прави, но за него, тази война не е справедлива.
Посрещането на украинците било изключително топло. Чуждестранният легион от доброволци се смята за повече от приятелски и точно по тази причина се работи изключително добре. В Украйна се говори, че повече от 20 000 доброволци от 52 различни страни са се включили в международния легион. Всеки легионер има правото да носи украинска униформа и след това ще получи гражданство за своята служба. Причината за връчването на униформата е, че при залавяне от руските сили, същият трябва да се смята за военнопленник и да се третира специално по правилата на Женевската конвенция. След информацията за неговата смърт, повечето медии побързаха да изразят съмнението си.
Оказва се, че в Сирия и в други региони, местните жители, които го познават, дали Курбан за здраве и се молили за него. Любопитен факт е, че след като новината наистина се появява в руската информационна агенция, Уоли признава, че е разбрал за своята смърт последен. Заявява, че е включил телефона си и той е бил готов да се взриви с информация. Разбира се, Торонто Стар успяват да вземат видео интервю и да разсеят слуховете, които са жестоко преувеличени. Пропагандната машина наистина работи, при това във всяка една война, а убийството с писалката е точно толкова истинско, колкото и реалното със снайпера.