Богатите винаги са заемали особено място в представите на обикновените хора - едновременно като нещо далечно и дори мистично, но и същевременно като обект на завист.
През различните исторически епохи, най-вече по икономически причини, отношението към тях се променя, но почти винаги остава противоречиво. Те могат да бъдат възприемани както като двигател на развитие, така и като източник на социално напрежение и неравенство.
И колкото и да става света по-развит в икономическо отношение, продължаваме и до днес да гледаме към богатите със смесени чувства. Възхищение, но и с известно недоверие.
В книгата "История на богатите в Запада" на италианския автор Гуидо Алфани, издадена на българския пазар от "Сиела", историкът ни потапя в един чисто нов свят, непознат за много хора - този на родените със сребърна лъжичка в устата.
Професорът по икономическа история ни разказва историята на богатите на Запада, като обхваща периода от Античността и Средновековието до наши дни. В неговото изследване Алфани описва кои всъщност са богатите, как са успели да натрупат своите състояния и каква е била тяхната роля в обществото.
Един многото сюжети, за които пише италианският автор, е свързан с това какво е отношението на обикновените хора към богатите през Средновековието.
Според Алфани концентрацията на богатството е социален проблем, като се позовава на научни трудове на съвременния икономист Тома Пикети и средновековния философ Никола Оресме и други.
Оказва се, че въпреки че авторите ги делят цели шест века, те отразяват същината на един и същи проблем по еднакъв начин. А именно отношението на обикновените хора към богатите и свръхбогатите. И през Средновековието, и сега то е осеяно с недоверие към тези, които или притежават или трупат големи състояния и богатства.
Алфани пише, че през Средновековието самото съществуване на богаташи е източник на безпокойство за западните общества. Според него те дори не са знаели какво точно да правят с тях.
Освен това той се позовава на друга важна гледна точка. Средновековието по много начини е период от човешката история, която се откроява с различни неща от съвремието. Например това е религията, специално християнството в западното общество.
През Средновековието християнството заема централна част в живота на хората, като почти всички се определят като вярващи. Ежедневието им е подчинено на религиозните норми и църковния календар.
Църквата, от своя страна, има огромно влияние върху обществото, образованието и морала, а при отклонение от църковните норми често се прилагат наказания, особено в католическата църква.
Днес християнството остава значима религия, но вече не е задължителна част от живота на хората и съществува предимно в условия на религиозен плурализъм и свобода на избор.
Много хора се самоопределят като християни по културни причини, но всъщност не спазват религиозни правила, като например не ходят на литургии, не приемат Светото Причастие. Повечето хора всъщност не знаят почти нищо както за религията, така и за Църквата. Те се определят като християни, защото виждат в това интересна традиция, но не и нещо, в което да вярват, камо ли да разбират.
Това е важно, защото Алфани се позовава на един от най-големите средновековни философи и богослови Тома Аквински. Според него "алчността (или скъперничеството) е грях срещу Бога, тъй като води до преследване на "временни неща" и изоставяне на всички "вечни неща". Скъперничеството се изразява в проява на две крайности - прекомерен стремеж към задържане на нещата (водещ до коравосърдечност и липса на човечност и милосърдия) и прекомерен стремеж към вземане (водещ до порочност, лъжа, измама, мошеничество и предателство."
Обществените нагласи много често пораждат норми, върху които стъпва моралът, който от своя страна диктува начина на живот. Така Тома Аквински, който можем да определим като средновековен инфлуенсър, за повечето хора богаташите са съмнителни, ако не и направо грешници. Така трудът на много търговци става тежък, защото постоянно трябва да намират начини да лавират между ценностите на народа.
Така например Алфани пише, че с напредването на възрастта си италианският банкер Козимо Медичи започва да се притеснява за спасението на душата си, тъй като според него имал много тежък грях - той не просто бил прекомерно богат, но успява да натрупа голяма част от богатството си в сферата на финансите.
Това през Средновековието се тълкува като грях, тъй като печеленето на пари чрез пари може всъщност да е лихварство. Днес погледнато отстрани това не е нищо особено, но за онези времена това е много лошо.
Всъщност богатите не са приемани само като грешници, но и като дестабилизатор на обществото. "Както твърди Тома Аквински, прекомерният стремеж към вземане може да доведе до актове на открито насилие и до всевъзможни социални и икономически постъпки, които биха били толкова по-трудни за предотвратяване или дори само за наказване, колкото по-голяма би била дистанцията между най-богатите членове на общността и останалите."
По-нататък италианският историк преминава към друг средновековен философ на име Никола Оресме - френски духовник, философ, икономист и математик от XIV век, родом от Нормандия, чиито живот и дейност се развиват в тясна връзка с Църквата и кралската власт.
Той разглежда богатите като хора, които "надделяват над останалите по отношение на политическата си власт дотолкова, че е разумно да се мисли, че сред останалите те са както Бог сред хората". Според Оресме, тяхното присъствие може да е фатално, тъй като насърчава към бунтове. Нещо, което не е рядко срещано през Средновековието. Неговата идея е народът да управлява, а свръхбогатите да бъдат прогонени.
За да разберем тези идеи, трябва да имаме предвид, че животът през Средновековието е коренно различен от днешния и протича в рамките на строго установения феодален ред. По-бедните хора, предимно селяни, живеят в тежки условия, зависими от земята и от своите господари, често на ръба на оцеляването и с ограничени права.
Средното съсловие, занаятчии и търговци, има малко повече свобода и сигурност, но също е подчинено на социалните йерархии и ограничения на феодалната система.
На този фон богатите изглеждат като хора с огромна власт и привилегии, живеещи в разкош и упражняващи контрол върху останалите, което обяснява защо често са възприемани с недоверие, завист или дори враждебност.
В своите съчинения Оресме развива значими икономически идеи, като защитава разбирането, че парите принадлежат на обществото, а не на владетеля, и същевременно се утвърждава като независим мислител, който критикува авторитета на Аристотел и поставя основи за по-късното развитие на науката.
Оресме свързва разбирането за света с идеята за Бог, като приема, че отвъд видимия свят съществува безкрайно пространство, което отъждествява с Бога. Той също така разглежда вечността като състояние извън времето - без минало, настояще и бъдеще - и я свързва пряко с божествената същност.
Интересно е, че идеята на френския духовник за прогонване на богатите, всъщност е приложена във Флоренция няколко десетилетия преди неговото раждане. "Именно това се случва във Флоренция с въвеждането на Ordinamenti di Giustizia ("Правилник за правосъдието") от 1293 г., който забранил на magnati ("магнатите") да заемат най-важните публични длъжности. Magnati били членове на могъщи и властнически фамилии, които доминирали флорентинската политика през предишните десетилетия и се отличавали най-вече с огромното си богатство, обикновено натрупано в търговия на далечни разстояния, и само в редки случаи - с древен благороднически произход".
Впоследствие Оресме обяснява, че прогонването на свръхбогатите всъщност е опасно. И трябва да се установят закони, които да регулират богатствата, но това от своя страна означава да се попречи на когото и да е било да натрупа богатство. Според него трябва да има законов лимит на максималното богатство, което може да притежава всеки член на дадена общност.
И така въпреки че Тома Аквински и Никола Оресме пишат неща, които на днешния читател ще му се сторят радикални или странни, то в техните думи има не малко смисъл. Първото важно уточнение е, че идеите им са повлияни от по-стара научна традиция, а именно тази на схоластична философска школа, в частност Аристотел. Друг фактор е, както вече споменахме, християнството и значението на религията в живота на средновековния човек. Но и началните фази на Търговската революция.
От друга страна Алфани пише, че не само философите, бедните и средните съсловия определят богатите като грешници, но и сами те, заможните се смятат за такива.
Но с края на Средновековието, промените в икономическия свят водят най-сетне до отредена социална роля за богатите и свръхбогатите. И с това за тях започва нова глава в тяхната история.
А междувременно трябва да споменем, че може би в трудовете на Тома Аквински се съдържа огромна доза истина, а именно, че в търсене на богатство фокусът на човек се измества и забравя за така важните неща за човешката душа, а именно любовта, и идващите с нея милосърдие, добрина и съпричастност.
