Някои от най-лошите владетели в историята
В историята не липсват катастрофални владетели – този списък лесно би могъл да бъде напълнен само с императори на Рим. Има мародери като Нерон или Чингис хан, некомпетентни като Едуард II, напълно ненадеждни като Чарлз I, или любезни, но неадекватен като Луи XVI или цар Николай II.
Ето един далеч неизчерпателен списък с едни от най-нескопосаните и лоши владетели в историята:
1. Калигула (12–41 г. сл. н. е.)
Има много други кандидати за най-лошия римски император – например Нерон и Комод – но безумното управление на Калигула вдига висока летва. След обещаващ старт той изглежда се насочва специално към сплашване и унижение на сената и висшето командване на армията и нанася тежка обида не на последно място на Йерусалим като се е обявява за бог.
Калигула управлява с терор и произволни арести с измислени обвинения в предателство, точно както правил неговият предшественик Тиберий. Широко се говори също, че участва в кръвосмешения със сестрите си и че живее в пълен сексуален разврат и това може да е съвсем вярно. Историята, че е направил коня си консул, може да е преувеличена, но не никак извън характера му.
Непростимата грешка на Калигула е, че опетнява военната репутация на Рим, когато обявява война на морето и заповяда на войниците си да влязат и да удрят вълните с мечовете си, докато той събира сандъци с миди като плячката от бог Нептун (тази история вече е със сигурност истина) и когато прави неуспешна кампания срещу германците, за която все пак обявява триумф. Той е убит от преторианската гвардия през 41 г. сл. н. е.
2. Йоан XII (954–964)
Дори по хлабавите стандарти на средновековното папство, Йоан XII се откроява като най-висше бедствие. Той е избран за папа на 18-годишна възраст като част от политическа сделка с римската аристокрация и наследява конфликт за контрол над Италия между папството и италианския крал Беренгар I.
Йоан има подкрепата на могъщия германски император Ото I, който се заклева да защитава Йоан, но самият папа е твърде зает с пиянски секс партита в Латерански дворец, за да се интересува какво става. Той се възстановява от махмурлука колкото да приеме клетвата за вярност на Ото и след това незабавно се свързва зад гърба му с врага си Беренгар I.
Разбираемо раздразнен, Ото сваля Йоан и го обвинява, освен в други неща, и в симония (всякакъв вид търгуване с духовни ценности), убийство, лъжесвидетелстване и кръвосмешение и го заменя с нов папа – Лъв VIII. Йоан обаче се завръща и наказва поддръжниците на Лъв безмилостно: на един кардинал му е отрязана ръката, а един епископ е бичуван.
Между Йоан и Ото избухва война, докато Йоан не умря неочаквано – в леглото с жената на друг мъж, или поне такива слухове се носят.
3. Джон I (1199–1216)
Управлението на крал Джон показва явно, че убийството и предателството могат да бъдат опростени на един монарх, но не и глупостта.
Джон е най-малкият и любим син на Хенри II, но не са му поверени никакви земи и от това произхожда подигравателния му прякор Джон Безземния. Той се опитва безуспешно да вземе властта, докато брат си Ричард I, докато той е на кръстоносен поход, за което е изпратен в изгнание, когато Ричард се връща.
При при възкачването си на трона Джон убива собствения си племенник Артур от страх, че може много по-убедително да претендира за престола, а също и започва катастрофална война с френския крал Филип II Огюст, в която губи цяла Нормандия. Този изключителен акт на некомпетентност лишава бароните от важна част от тяхната властова база, а Джон ги отчуждава допълнително с произволни искания на пари и дори като насилва жените им.
В изблик на раздразнение те го принуждават да приеме Магна Харта, но моментално след като я подписва, той не удържа на думата си и потапя страната във войни и нашествия. Някои тирани са реабилитирани от историята, но не и Джон I.
4. Крал Ричард II (1377–99)
За разлика от Ричард III, Ричард II има основателни причини да се чувства благодарен на Шекспир, който изобразява този изумително некомпетентен крал като трагична фигура, жертва на обстоятелствата и на чужди машинации, а не като суетния и самоуверен режисьор на собствения си крах, какъвто всъщност е.
Той не научава нищо от грешките на Едуард II и съответно ги повтаря като отчуждава благородничеството и събира куп приятели около себе си, а след това се скарва с парламента, защото иска пари. Неговото царуване се свежда до игра на политически маневри между него и много по-способния му чичо Джон Гонт, преди да се превърне в кървав двубой с петимата лордове, които или убива, или праща на заточение.
Ричард можеше да компенсира за глупостите си с мъжество във войната или с подобряване на администрацията, но не прави нито едното, нито другото. Превратът на Хенри Болингброк (сина на Джон Гонт) от 1399 г., макар и незаконен, слага край на катастрофалното му управление. В днешно време Ричард II има своите защитници, които несъмнено ще оспорят включването му в този списък, но наистина няма много какво добро да се каже за него като владетел.
5. Иван IV Василевич Грозни (1547–84)
Княз Иван Василевич израства в опасния по това време кралски двор на Москва, където животът му често е заплашван от болярите благородници. Това създава у него омраза за цял живот към благородството, която ще даде плодове още на ранна детска възраст – когато е на 13 години той хвърля един болярин жив на кучетата.
Иван става велик княз на Великото московско княжество през 1533 г., а през 1547 г. е коронясан за цар (император) на цяла Русия – първият владетел с тази титлата. Той смазва болярите, крадейки земите им, за да ги даде на собствените си последователи, и също принуждава милиони руснаци на постоянно крепостничество.
Той взима голяма част от земите на Русия за лично ползване, и поставя конна полиция да ги патрулира с карт бланш да арестуват и екзекутират, както сметнат за добре. След като губи доверие в град Новгород, той начева масово клане на жителите му, а след това се впуска в пагубна поредица от войни със съседките на Русия.
Иван пребива собствената си снаха, докато е бременна, и убива сина си в пристъп на ярост. Той е в много отношения способен владетел, но неговата безмилостност, параноя и кръвожадност го нареждат безкомпромисно в този списък.
