Музикални хроники: Дейвид Гилмор е взет в Pink Floyd временно и по заместване. Но това не е случайност, а съдба
Един от най-великите и влиятелни китаристи в историята, Дейвид Гилмор не се нуждае от представяне и за запалените по Pink Floyd отдавна си е спечелил направо божествен статут. Някога заменил гениалния, но непредвидим и нестабилен Сид Барет, десетилетия по-късно Гилмор става лидер на легендарната банда в късния период от съществуването ѝ.
Но преди да познава успеха, богатството и звездната слава, той е просто новакът във Floyd, взет само временно и по заместване. С несигурност са изпълнени ранните му години в музиката, когато се изявява заедно с приятеля си Барет като уличен артист във Франция и Испания.
Лишени от всякакви средства, те бедстват и се стига дотам Дейвид да влезе в болница заради недохранване.
Две години по-късно Pink Floyd вече показва огромния си потенциал в първоначалния си състав с Барет като фронтмен и китарист, Роджър Уотърс на бас китара, Ник Мейсън на барабани и Ричард Райт на клавишни.
Психеделичните първи сингли Arnold Layne и See Emily Play постигат комерсиален успех, а незабравимият дебютен албум The Piper at the Gates of Dawn утвърждава Floyd като голямо явление. Основен творчески двигател за уникално магичните песни е Барет, но неговото поведение от ден на ден става все по-неконтролируемо.
Открил стимулиращите ефекти на синтетичния наркотик LSD, Барет постепенно потъва в някаква тиха лудост и се отдалечава от реалността, а това заплашва да потопи групата точно в периода на нейното най-шеметно израстване. Затова останалите решават да привлекат приятеля на Барет Дейвид Гилмор, а всичко се развива много бързо и през 1968 г. смяната на двамата вече е окончателна и безвъзвратна.
След излизането на The Piper at the Gates of Dawn, съзнанието на Барет сякаш напълно изчезва в някакъв друг, тайнствен свят. На концерти той започва песните в грешна тоналност, пее грешен текст, променя и аранжиментите без предупреждение. Психически вече не е същият човек. В желанието си някак да продължи, групата е принудена да действа. Барабанистът Ник Мейсън кани Гилмор на репетиция през декември 1967 г., като първоначалният план е новият член на групата да бъде само китарист, а Барет да остане певец. Но на стария фронтмен вече просто не може да се разчита и неизбежно планът се променя – налага се Гилмор да се заеме и с пеенето.
В Pink Floyd запазват надежди, че Барет ще продължи да пише песни, макар и без да се включва в концертите, какъвто дълги години е случаят с Брайън Уилсън в Beach Boys. “Това обаче нямаше как да сработи, тази идея отмина много бързо”, разказва Гилмор. „Мисля, че имаше само пет концерта, на които свирихме и петимата. После просто спряхме да го взимаме“. В този период вече всеки от групата е самоизградил се майстор на своя инструмент, Уотърс и Райт също са активни в пеенето и няма проблем партиите на Сид Барет да бъдат разпределени между тях. Но пристигането на Дейвид Гилмор дава възможност на всеки да се съсредоточи върху своята част от работата – а новото попълнение се принуждава да се захване със старите песни.
“Те искаха да свиря неговите партии и да пея неговите песни. Никой друг не искаше да ги пее, затова бях избран аз”, обяснява Гилмор. „Това беше моята работа, поне по време на концертите. Докато се случваше всичко, ние се опитвахме и да запишем нов албум. Но на концерти още свирехме песните на Сид. Нямаше какво друго да правим, беше или това, или да се върнем към кавъри на Бо Дидли“. Тогава Гилмор все още е само на 21, но вече показва, че е правилното дългосрочно решение за заместник на Сид Барет. Само че да бъде окончателно утвърден за постоянен член на групата – това вече не е лесен ход. Двамата с Барет се познават още от детството си и усещането е, че окончателната размяна е един вид предателство. “Бях на 21, човек е общо взето амбициозен тогава. Такава оферта много трудно се отказва. И, ако говорим логично, нещата не се получаваха, Сид изобщо не правеше нищо на сцената. Беше направо трагично. Не виждах друга опция, освен да направя най-доброто, което мога. Сигурен съм, че всички имахме някакво чувство за вина и то остана дълго време”, признава Гилмор.
Вторият албум на Pink Floyd, A Saucerful of Secrets, е един от най-важните в историята на групата. Не че е толкова обичан, колкото дебютния, или колкото например The Dark Side of the Moon, но той очертава новия път на развитие. Докато A Saucerful… се записва, вече бившият водещ композитор Сид Барет кара финалните си дни в групата, докато Дейвид Гилмор започва да загатва за таланта си и като автор на песни.
Уотърс и Райт изнасят повечето тежест в композиционен план, а групата започва да се движи в различна посока, макар че песни като Remember A Day и последната на Барет Jugband Blues са по-близки до оригиналния психеделичен рок от началните записи на Floyd. A Saucerful of Secrets звучи все едно няколко различни групи свирят в един и същ албум, а Гилмор признава, че в студиото музикантите не са знаели какво точно правят. Той обаче използва объркания период, за да експериментира смело с инструменти и аранжименти.
„Не мисля, че бандата знаеше точно накъде отива след напускането на Сид“, обяснява Гилмор. „Но A Saucerful of Secrets [епичен, близо 12-минутен инструментален опус] беше много важна песен. Тя ни даде посоката напред. Ако вземете A Saucerful of Secrets, Atom Heart Mother [от по-късния едноименен албум] и Echoes [друга епична песен] – всички логически водят до Dark Side of the Moon”, категоричен е великият китарист.
The Dark Side of the Moon, този може би най-легендарен албум от дискографията им, се появява през 1973-та, но докато прогресират през 70-те и преминават през различни фази, Pink Floyd започват да бъдат доминирани от Роджър Уотърс във всеки аспект. В епохалния The Wall (1979) Уотърс е единствен композитор, а групата се превръща в състав с един изразен фронтмен и поддържащи фигури около него. Следващият албум The Final Cut фактически представлява изцяло солов проект на Уотърс, а конфликтите му с останалите стават непоносими и той напуска групата.
Така започва ерата, в която Дейвид Гилмор става безспорният лидер на групата – трети различен творчески двигател в нейната история. A Momentary Lapse of Reason излиза през 1987 г. с водещи вокали изцяло от Гилмор и макар че някои дебатират дали това са „истинските“ Pink Floyd, продажбите през следващите години остават силни.
През 2005 г., след десетилетия на конфликти и съдебна битка, Уотърс се присъедини към останалите от групата за един последен концерт на грандиозното събитие против бедността Live 8. Това беше и последният случай, в който „златният“ състав Гилмор-Уотърс-Мейсън-Райт свири на една сцена, а три години по-късно Райт почина.
През 2014 г. излезе последният албум на легендарната група The Endless River, след който Гилмор беше категоричен – няма как да има Floyd без Рик Райт. Великият китарист се отдаде на други свои интереси, а те не са малко. Малцина знаят, че освен всичко друго, Гилмор е запален авиатор и създаде собствена компания, Intrepid Aviation, както и музей за стари самолети.
Днес двамата с Уотърс продължават да са в конфликт относно наследството на Pink Floyd, но създаденото от тях е вечно – а мястото им по върховете на музикалната история отдавна е гарантирано.
