История на писането с лявата ръка
За тези, които живеят преди изобретяването на печатната машина, писането на ръка е единственият начин за съхраняване на информация. Тази работа почти винаги се извършва от писари, които обикновено са десничари. Освен някакви идеологически причини да се наемат десничари, писането е на практика истинска досада за писаря левичар. Така че, много левичари може би сами странят от тази дейност.
В книгата си „Their Hands Before Our Eyes“ (2008) професор Малкълм Паркс, специалист по средновековните ръкописи, посочва, че тъй като западната писменост изисква ръката да се движи отляво надясно, писането е много по-лесно за десничар. Освен това средновековните писари трябва да си вършат работата на наклонено бюро, ползвайки перо и мастило. На един писач-левичар това би коствало много повече трудности. Той, обяснява Парк, трябва да се научи да бута перото, вместо да го изтегля, което е по-трудоемко движение. Проблемът с размазването на мастилото също са значителен. Така бавното и трудоемко писане става непрактично за един професионален писар, на който се плаща на книга или на страница.
Въпреки че писането с лява ръка е непрактично, Паркс открива няколко характеристики в някои средновековни текстове, които са причинени от левичари: вариации в наклона на буквите, петна и като яло видими трудности в поддържането на хомогенност в движението на ръката отляво надясно. Повечето художествени изображения на писари ги показват с перо в дясната ръка и нож в лявата. Ножът се използва за закрепване и стабилизиране на пергамента на бюрото, докато дясната ръка се плъзга по него. Въпреки това, както спомена историкът Тимъти Греъм, когато разглежда книгата на Парк, в ръкопис от 15 век, съхраняван в библиотеката на Нюбъри в Чикаго, има рядко изображение на писането на Свети Йероним с лявата ръка. Сюзан Кар Шмид, куратор на редки книги и ръкописи в Нюбери, заявява, че е възможно изображението да е огледално копие от рисунка, където Йероним работи с дясна ръка, но няма убедителни доказателства, които да потвърждават тази теория.
Да бъде левичар писар има и още практически последици за средновековния човек. Съвременните левичари могат да инвестират в чифт ножици за лява ръка, както и други предмети с необходимата им ергономия. Но един левичарския писар трудно би си намерил перо, направено от лявото крило на птицата, което да има лека извивка вдясно. Вместо това той трябва да ползва перо от дясното крило – за десничари.
Вместо да се срамуват, че са левичари, някои писачи могат обаче да го използват в своя полза. Средновековните книжовници се опитват да подчертаят трудния характер на писането – в края на краищата те прилагат много физически и интелектуален труд, за да направят един ръкопис. Писането е трудоемък процес и акцентирането върху това може да спечели допълнително признание за един писател. За монасите писари процесът на писане също е и акт на поклонение, така че колкото по-трудоемка е работата, толкова по-добре.
В книгата си „The Scribes for Women’s Convents in Late Medieval Germany“ Синтия Дж. Сайръс посочва, че като един от редките писари-левичари монахинята Маргарета има още по-силен повод за хвалене. В колофона – частта от ръкописа, където писарят може да поиска признание за тяхната работа – монахинята се изтъква: „Амин, амин. Маргарета фон Шонберг написа това с лявата си ръка… молете се на Бог за мен. Амин.“
Тъй като писането с лявата е много по-трудно за писаря, тя чувства, че може да претендира за по-голямо признание. Изглежда, че Маргарета също не е единствен случай: Малкълм Паркс открива няколко други колофона, в които се посочва, че писарят е левичар, обикновено използвайки латинската фраза manu sinistra, или „с лявата ръка“.
Предпочитанието към лявата ръка не изглежда проблем и за художниците от Ренесанса. През 60-те години на 16 век художникът Рафаело да Монтелупо си спомня, че учителят му не е имал нищо против да пише с лявата си ръка, защото почеркът му е бил добър.
Той пише отдясно наляво – изключително необичайно за западeн писател – и така привлича вниманието на други писари. По едно време се събират десет нотариуса, за да го гледат как пише; професионалните писатели са очаровани от неговия нетрадиционен стил и не могат да повярват, че полученият текст е четим. Както отбеляза Кармен Бамбах, уредник по испанските и италиански рисунки в музея за модерно изкуство Метрополитън, поразително е, че учителят на Рафаело никога не се е опитал да го обучи да не използва лявата си ръка. Изглежда, че практичността е най-голямото притеснение за предмодерните учители по писане. Ако един писател намери за възможно или всъщност за предпочитане да пише с лявата ръка, тогава това е приемливо, ако получената работа е добра.
Лорън Джулиъс Харис, експерт по ръкопис, пише, че през 18 и 19 век левичарството е отхвърлянo като „дефект“ от някои писатели. В своята статия, „За обучението на бебета в правилното използване на ръцете им“, Харис разкрива, че едно ръководство за родители от 19 век подтиква майките „да не позволяват децата им да бъдат левичари“. Авторът, американка на име Мери Палмър Тайлър, цитира стихотворението La Balia (Медицинската сестра), като съветва: „щом ръцете му са свободни да се движат, детето трябва да бъде обучавано, но внимателно, за да използва дясната си ръка за предпочитане пред лявата.“ Харис разкрива, че други автори са се застъпвали за по-строги методи за коригиране на този „дефект“, но в „Майчиният лекар“ (1818) самата Тайлър изразява примирение с факта, че той никога не може да бъде изцяло „преодолян“.
