В официалната статистика на футболното съперничество между България и Германия има любопитен пропуск. Повечето регистри сочат, че двата отбора се срещат за първи път през октомври 1935 г. в Лайпциг, където Германия печели с 4:2, а първата българска победа идва едва през 1960 г. — 2:1 в София.
И все пак архивите пазят кадър от съвсем друг мач: препълнените трибуни на столичния стадион "Юнак", където през май 1935 година България побеждава Германия с 2:0. Мач, който хиляди софиянци са гледали с очите си — и който въпреки това не съществува като официална среща. Обяснението на този парадокс е история за арогантност, пропаганда и една пропукана фасада на предполагаемото арийско съвършенство.
1935 г. е преломен момент за спорта в Третия райх. Хитлер е на власт от две години и режимът трескаво се готви за най-голямото си пропагандно представление — Олимпиадата в Берлин през 1936 г., замислена като доказателство, че новата Германия е символ едновременно на миролюбие и превъзходство.
Спортът е впрегнат в идеологията както никъде другаде: атлетът е олицетворение на арийска мощ, победата — аргумент в расовата теория, а всяко международно гостуване — малък дипломатически успех за режима. Футболният отбор на Германия обикаля Европа именно като своеобразен посланик на идеите на Райха, включително по терените на бъдещите съюзници. През май 1935 г. идва редът и на София.
Само че Берлин прави сметката си с типичното за епохата презрение към "малките народи". Убедени, че срещу балканския противник нямат нужда от най-добрите си играчи, германците изпращат в София втория си състав — резервната гарнитура на държава, която според собствената ѝ пропаганда разполага с необятен запас от отлични футболисти.
Че мачът не е просто спортно събитие, личи и от политическата обстановка: по същото време в София се намира и вторият човек в Райха — Херман Гьоринг. Председателят на Райхстага и министър на авиацията обикаля Унгария, България и Югославия под претекста на сватбено пътешествие с новата си съпруга Еми, но с реална цел да сондира мнението в източноевропейските столици за евентуално сближаване с Берлин.
Цар Борис III го посреща лично на летището, Гьоринг поднася венец на гроба на Незнайния воин, тълпите го приветстват по улиците, а случващото се зад кулисите чертае бъдещето на страната през следващите години. Футболният мач се вписва идеално в тази културна офанзива — една нова страница в историята на старото приятелство. Никой в германската делегация не подозира, че точно тази страница ще бъде незабавно скъсана.
В следобеда на мача стадион "Юнак" е пълен до козирките. Онова, което се разиграва преди първия съдийски сигнал, е не по-малко емблематично от самия мач: под звуците на германския химн гостите вдигат десници в нацистки поздрав. Когато започва българският химн, петнайсет хиляди души на трибуните запяват "Шуми Марица".
Сблъскът на терена се развива по класически германски военен сценарий — гостите доминират през първото полувреме и българската врата на няколко пъти е под сериозна заплаха. В края на срещата се случва чудо: за три минути българите отбелязват два гола. Резултатът се запазва до финала на мача — 2:0 за България срещу отбора на държавата, която строи цяла идеология върху тезата за собственото си превъзходство. Месеци преди Нюрнбергските расови закони, година преди берлинските олимпийски фанфари, "висшата раса" напуска терена победена от народ, когото е сметнала за недостоен за първия ѝ състав.
Мачът удобно е изтрит от официалната статистика; понеже Германия е изпратила резервен отбор, футболният двубой не влиза в аналите като формално спортно събитие. В регистрите на съперничеството между двете държави първата българска победа остава онази от 1960 г. Арогантността, която губи мача, изтрива и поражението. Останалото го пазят снимките, спомените и вестниците от онзи май.
Приятелският мач Полша - България, насрочен за 3 септември 1939 г. във Варшава, пропада, защото два дни по-рано Хитлер нахлува в Полша — това е сред първите международни спортни събития, отменени поради Втората световна война, и на практика първият провален от нея футболен мач.
През октомври 1940 г. в Мюнхен Германия — вече не като гост, а като хегемон, в чиято орбита се върти и България — печели със 7:3 в груб мач, в който българските играчи получават контузии, а съдията изпуска контрола над играта. Уроците по превъзходство продължават с други средства. До края на войната България изиграва едва седем международни срещи и губи шест от тях; през 1943 г. международният футбол за страната замлъква за три години — както е замлъкнал и в почти цяла Европа.
