Искам ли детето ми да има забрадена учителка?

Имат ли право учителките-мюсюлманки да носят забрадка в класната стая? Да, реши германският КС. Райнхард Мюлер оспорва решението с аргумента, че учителите не бива да приличат на самоходни реклами на определен мироглед, съобщава Дойче веле.

Решението на Конституционния съд нито помага за интеграцията, нито пък укрепва отвореното общество в Германия. Нещо по-лошо: то игнорира волята на законодателя и реалностите в германските училища. Това решение не е полезно дори за онези учителки-мюсюлманки, които по религиозни причини носят забрадка. На тях конституционните съдии им налагат една роля, която изобщо не приляга на държавни служители. А учителите са точно такива.

В Германия дори работещите в частния сектор отдавна са принудени да преглъщат определени изисквания. В едни фирми всички са длъжни да си говорят на „ти”, в други пък – да носят само тъмни костюми. В някои особено творчески професии вратовръзките са официално забранени, а брадите – едва ли не задължителни. Като работодател държавата също налага свои предписания за външния вид. Полицаите, например, нямат право да показват татуировки и са длъжни да се въздържат от много обици по лицето. Вярно, че част от тези изисквания са свързани със сигурността, но на първо място си остава нещо друго: държавният чиновник олицетворява държавата, включително и с външния си вид. Това се отнася и до учителите.

Когато учителката носи забрадка

В публичното пространство всеки човек, включително и държавният служител, има право общо-взето да върши каквото си иска, стига да не пречи на околните. Но общественото училище не е просто публично пространство. Защото децата са длъжни да ходят на училище, а когато се налага, за изпълнението на това задължение може да се погрижи дори полицията. С други думи: децата няма къде да се скрият от учителите.

Естествено, когато човек избира учителската професия, той не се отказва от основните си права. Но е длъжен да знае какви са ограниченията: в класната стая учителят няма право свободно да излага личните си възгледи. На това място той говори най-вече от името на неутралната държава. С други думи: учителят няма право да използва училището, за да агитира в полза на една или друга партия; той няма право да се превръща в самоходна реклама на определена религия – или на какъвто и да било друг мироглед, който, примерно, предписва да ходиш със стоманен шлем или пък чисто гол.

Да, училището е още и територия на дискусии. Личните възгледи на учителите и на учениците могат да послужат за много интересни и вълнуващи дебати. Религиозните елементи в облеклото сигурно ще дадат тласък в тази посока. Но религиозната свобода на учителите – без изобщо да я поставяме под съмнение – в случая не е от първостепенно значение. Като представител на държавния авторитет, натоварен с определена власт, учителят на първо място е длъжен да защитава основните права на учениците (а в някакъв смисъл – и на техните родители). Неговата служба го управомощава отчасти да действа и от името на родителите. Което пък означава, че той автоматично иззема част от възпитателния суверенитет на родителите. От гледна точка на родителите това изземане е допустимо единствено в случай, че училището проявява максимално възможната неутралност.

Когато една учителка носи забрадка, тя неизбежно извършва интервенция върху религиозната свобода на учениците, а косвено – и на родителите им. Забрадката е демонстрация на религиозна принадлежност, от която учениците няма къде да избягат. Такава позиция защити още през 2003 година същият този Конституционен съд в спора на една държавна служителка с нейния работодател. Сега конституционните съдии излизат със становището, че носенето на забрадка може да се забрани единствено, ако съществува непосредствена опасност за спокойствието или за държавната неутралност в отделното училище. С други думи: някой ден ще се надигнат родителски протести, спокойствието в учителския колектив ще бъде нарушено и чак тогава ще дойде забраната на забрадките в класната стая. Нима това помага на учителките-мюсюлманки? Едва ли. За тях просто важи правилото, че всеки, който става учител, трябва да знае с какво се захваща.

В каква държава живеем?

Сега потърпевши ще се окажат училищата. Там тепърва ще се разиграват тежки конфликти. А германските училища и без това си имат достатъчно проблеми. На тях им поставят какви ли не изисквания, включително да предпазват учениците от самоубийство – което досега си беше работа единствено на родителите.

Как обаче да се реши важният въпрос за свободата на вероизповеданието? Ето как: нея може да я гарантира само неутралната държава. В часовете по религия може да се правят ясни, включително и религиозни изявления, макар че учителите в повечето случаи и там се въздържат. Иначе учителите не бива да се превръщат в крачещи религиозни реклами, защото това е отживелица от времето на авторитарната държава. Такива има доста по света, но за щастие ние не живеем в такава.

Райнхард Мюлер, „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“

www.faz.net

Всички права запазени. Copyright Frankfurter Allgemeine Zeitung, Frankfurt am Main