Високомерие към баницата

Виргиния Стаматова за 5corners.eu

Виргиния Стаматова е възпитаничка на НГДЕК “Св. Константин Кирил философ” и СУ “Св. Климент Охридски”, специалност българска филология. Работила е като журналист в БНР, БНТ, в-к “Дневник”. В момента е журналист в БНР.

– Мисли за таргет групата на продукта, повтаряше ми новият акаунт менидър. „Мисли!“

– Е, добре, де! Мисля. И какво от това? – казвам мислено, докато му се усмихвам с ъгълчетата на устните си с онази снизходителна усмивка, с която удостоявам обикновено нарцистично уязвимите индивиди.

Той продължава монолога си:

– И какво прави твоят човек? ЯДЕ МАЗНА БАНИЦА! Ти, миличка, не пишеш слогани за Евгени Онегин, за твоя интелигентен потребител, а за човека, който даже не ЯДЕ, а ДЪВЧЕ МАЗНА БАНИЦА!

– Не съм ти „миличка“, казвам жлъчно и продължавам да се усмихвам, макар че ме напушва смях. „И какво имаш против баницата?- продължавам.

– Не, нищо определено, казва новият акаунт – обяснявам ти как да си представиш простия потребител.

– А-а! Ами аз си представям простака по друг начин. Кое е водещото тук ПРОСТАКЪТ или БАНИЦАТА?“

– Простакът, който ЯДЕ/ДЪВЧЕ МАЗНА БАНИЦА! – продължава да упорства той.

Положението става неудържимо, защото, наистина ме напушва смях: простакът е налице, остава да му намерим баница! Удържам се и продължавам:

– Каква е баницата – моля за пояснения. Fast food, или домашна? Със сирене или със спанак? Помогни ми да си я представя по-добре!

Но преди акаунта да ми отговори или докато се колебае дали и колко точно се шегувам, се чува глас от аудиторията:

– М-м баница…Кой каза баница? – гласът е на дизайнера, който задремал и изпуснал диалога, в просъница беше дочул ключовата дума „баница“.

Това обаче сложи край на импровизирания разговор за потребителя и баницата. Да не си мислите, че правим реклама на прах за пране или тоалетна хартия. Рекламата е … на верига мебелни магазини.

Но моят мозък беше включил на вълна „баница“ и аз продължих мислената импровизация по темата, без никаква връзка с мебелния магазин и прилежащите дивани и холни масички….

Ех, баница, баница! „Не е луд който яде баницата“, казва една народна поговорка! „Луд е който му я дава!“ Но в моя случай баницата беше принизена. Отношението към нея беше високомерно, т.е. бях изправена пред точно противоположната ситуация. „Луд е който яде баницата, не който му я продава!“ – би трябвало горе-долу да гласи новата версия.

По някаква причина яденето на баница се беше превърнало в непрестижна дейност и явно – бях го изпуснала, така че трябваше да го наваксам. Поне като помисля малко по темата.

Има ли припокриване между простотията и бедността, чието олицетворение се явяваше баницата? Иначе казано – задължително ли е прост всеки, който е беден и яде баница, вместо кюфтета, например? В този момент асоциативно в съзнанието ми изплува образът на моя бивша преподавателка по география от гимназията, която видях преди време да рови и една кофа за боклук. Беше определено бедна. Дали беше проста – не. Дали би могла да яде мазна баница – да. А би ли си купила диван/ табуретка/ холна масичка? Не – защото няма пари и рови в кофите…

А кой би си купил мебели? Вероятно освен това „да му трябват мебели“, трябва и да може да си ги купи, т.е. трябва да не е поне на ръба на мизерията.

Как стоеше потенциалният клиент в хранително отношение?

Най-вероятно по-скоро би ял кюфтета или пържола, вместо мазна баница. Дали е интелигентен или простак? Честно казано, вероятността да е простак ми се вижда по-примамлива. Аргументите ми – по-високо в хранителната верига стоят обикновено хищниците, тези, които изяждат или изстискват другите, за да си осигурят хранителна среда. Вървят ли тези качества в комплект с диплома? Може – по желание на клиента – все пак много ВУЗ-ове продават тапии, но човекът си остава на същото интелектуално и духовно ниво и след покупката.

Колко тъжно!

Преди се деляхме на седесари и бесепари; на левскари и цесекари; на селяни и граждани; на роми и българи и на каквито още се сетите… сега се опитват да ни класифицират само в зависимост от положението, което заемаме в хранителната верига. Високомерието не е към баницата, а срещу човека и по-точно срещу бедния, макар и образован човек.

От доста време у нас са на мода хора, чиито дрехи струват повече от същността им, т.е. формата публично е превзела съдържанието. Разбира се, жалко – за самите тях на първо място. Но по-тъжно ми се вижда, когато един човек струва по-малко от храната, която преработва. А дори и с мазна баница в ръка, интелектуалецът пак е значим. Та нали оmnia mea, mecum porto. (лат. „Нося всичко свое със себе си“).