Горкият Стефчо

Красимира (http://krasitta.com) няма нужда от представяне. Ако не сте чели нищо от нея, бързичко бягайте да наваксвате, но се пригответе за много смях до силни болки в корема.

Днес публикуваме един неин текст, който стана част от инициативата Пощенска кутия за приказки. Насладете се.

Краят на август, Созопол, към 7 вечерта. Лежа си в леглото, в красива, стара къща, прозорците са отворени, чуват се чайки, минаващи хора и две канарчета в клетка от съседната къща – хомогенен фон, който изпразва главата от мисли и позволява на човек да блее щастливо в тавана и да брои паяците.

На улицата играят две дечица. По слух разбирам, че едното е момиченце, с неизвестно име, другото – по-малко момченце на име Стефчо. Компанията се допълва от един брой майка и един брой баба. Майката се опитва да примами Стефчо да яде, бабата от време на време говори неща, които нямат съществен смисъл и значение.

“Айде, Стефчо, да папкаш!”.

Стефчо не отговаря на майчиния зов. Има си там, човекът, някакви по-важни занимания.

“Ще папка ли сега Стефчо?”, чувам отново и си представям как въпросът е настойчиво и нервно придружен от веещ се на вилица пържен картоф или чиния със зелен фасул, обаче Стефчо наистина е много зает с нещо, което не виждам, затова простичко, но категорично отговаря “Не.”, и приключва темата завинаги.

Родителката се отказва от хуманитарната мисия, а момиченцето и Стефчо коалират интересите си и започват някаква обща игра. В следващите 10 минути навън ехтят детски крясъци и кикот, а след изтичането на 10-та минута се оказва, че Стефчо липсва.

Майката е там, бабата е там, момиченцето е там, но Стефчо е отпрашил по широкия свят и осезаемо го няма. Заваляват майчини въпроси към невръстната девойка – къде го видя последно, къде го остави, какво правехте.

Детето прилежно попълва въпросника – “тука, до дървото”, “играехме си”, “той си намери някаква монета и после не знам къде отиде”.

Изкушавам се да изкажа гласно предположение, че е отишъл до близкия магазин, за да си купи бира и нещо свястно за папкане, но решавам да не нажежавам обстановката.

Започва акция по издирване. Майката, разбираемо, покрива най-широкия периметър и чувам призивите й от края на улицата: “Стефчоооооооооооо!”, “Стефаньееееееееееееее!”. В тона й, привидно, няма нищо застрашително, просто една майка на един Стефчо, която е свикнала да ходи да си го прибира от магазините, дърветата и бирариите.

Момиченцето не остава по-назад и също се включва с едно-две “Стефчоооооууу”, последвано от “ми, няма го” и според мен лека завист, че е отишъл да харчи намереното богатство сам.

Бабата помага от място с по едно “Стефанье!”, изречено на кратки, равномерни интервали, като че ли с надеждата, че Стефчо се е скрил под някое паве и ей сега ще изскочи.

Идват една-две съседки, които провеждат кратка беседа с бабата и мигновено произвеждат вечерния осведомителен бюлетин на улицата със заглавие “Стьефан го няма, бе!”.

Таман започвам да си мисля дали да не стана и да се пиша доброволец, и чувам характерните звуци на майка, която влачи изгубен и намерен тригодишен син.

“Ти къде ходиш, бе??” Проехтява шамар. “КЪДЕ ХОДИШ, ТЕ ПИТАМ??? Трябва ли да ми изкарваш акъла, не можеш ли да дойдеш и да ме попиташ – мамо, може ли да ида еди къде си???”.

Стефчо гóрко реве – очевидно не се е сетил за тази опция с питането.

“МАРШ сега в стаята си и НЯМА да излизаш повече! НАКАЗАН СИ!!”, бърка в раната още повече майката и натирва Стефчо по стълбите, но той, горкият, още не знае какво го чака.

“Я ЕЛА ТУКА, БЕ, МАМА ТИ ШИ ИБА МРЪСНА!!!%=!!::%!” – неизвестен мъжки глас и два бързи шамара обогатяват аудиофона и Стефчо направо си изплюва дробовете от рев.

Аз се оцъклям от изненада, два паяка стреснато падат от тавана, а канарчетата започват бурно да изпълняват “Тих, бял Дунав се вълнува” в опит да разбият клетката и да емигрират в Макао.

Това трябва да е бащата, който набързо се е осведомил за събитията и е взел Нещата В Ръцете Си.

Някъде от дълбините на къщата Стефчо реве с всички сили. Направо ми се къса сърцето за него и единствената ми надежда е да не е разбрал тайнственото послание на баща си и да е останал с простото впечатление, че майка му не се е къпала и толкоз.

“Млъквай ВЕДНАГА! Лягай да спиш! Чуваш ли, бе, престани да ревеш!!!” – крясъците не спират още едно известно време, след което Стефчо, разглобен от рев, шамари и заплахи, умно предпочита да заспи и всичко приключва, а канарчетата гузно се опитват да замажат простотията с някакъв вечерен шансон.

Следващият ден, на плажа.

Младо семейство с две дечица – бебе и по-голямо момиченце, може би и то, като Стефчо, на около 3-4 години.

Майката го хваща за ръка да го води към водата, момиченцето се спъва и покрива с пясък главата на полузаспал руски тийнейджър.

“Какво направи, ВИДЯ ли какво направи??? Веднага да се извиниш, извини се ВЕДНАГА, казах!!”, изригва майката, детето плахо се извинява пет-шестотин пъти, тийнейджърът се отупва и продължава да спи, а детето, с рязък завой и шамар, бива курдисано отново на хавлията, така и без да види морето.

“ТУКА ще седиш ИНЯМАДАМЪРДАШ. САМОДАСИМРЪДНАЛА! Сега си отиваме и цял ден ще стоиш в стаята”!!!, продължават крясъците и аз с ужас си викам – не, не може да бъде, ПАК бият Стефчо!

Невротично се събират хавлии, кофички и лопатки, дават се наставления момиченцето ТУТАКСИ да си обува джапанките, ЧУЛО ЛИ БИЛО!

Детето обаче гледа пясъка от упор, НЕМЪРДА!!, както му е преждезаповядано, и вероятно си мисли за еднорози и близалки. Джапанките се нахлузват насилствено, циркът се сгъва и се изнася сред облаци от пясък и заплахи.

А аз потъвам в недоумение защо им е на хората да си раждат Стефчовци, ако ще ги тормозят после, и се сещам.

Ми Стефчо-собствено производство си е техен, пък. Могат и да си го бият, и да си го заплашват, и да си му крещят, и да си го наказват да седи цял ден в стаята, и да не мърда от хавлията /самодаемръднал!!!/, и да заспива, и да яде, и да обува, и да събува джапанки /чули, бе??/, и да бъде каран да се извинява за глупости до безсъзнание, и да млъква веднага.

А ако искат, могат да го карат да върши всичко това едновременно.

И изобщо, ти къв си, бе, Стефчо, маматишиибамръсна?

А сега да чуем този страхотен текст, прочетен от неповторимата Мария Илиева.