Експерти дебнат отвсякъде

Лора Драгнева

Моята футболна история прилича на много други. Обаче това не ми пречи да ви я споделя, напротив, хубаво ми е като си припомням как започна всичко.

Както при повечето ми набори, първите спомени са от Мондиал ’94 и Пеневата чета. Светът е футбол, България гази наред. Всеки ден – пиршество. Започва с приятели пред телевизора, продължава навън по улиците и после пак отначало.

През следващите години световните и европейски първенства не бяха така успешни на национално ниво, но въпреки това вкъщи заглеждахме по някой мач. Поколенията футболисти и треньори се сменяха, увлечението ми по футбола се затвърждаваше. През 90-те години футбол наистина имаше, красив, пленяващ.. А не еднообразно шоу с преобладаваща реклама, в каквото се превърнаха повечето турнири.

Гледах Световните и Европейските първенства, Шампионска лига, понякога дори и Лига Европа, също и някои клубни отбори в местните шампионати (разбира се, че следях кариерата на Митко Бербатов хаха :), оттам препратките към Бундеслига и Висша лига са ясни).

Ами да, редовен въпрос от непознати е как така жена се интересува от футбол. И със саркастичните погледи и коментари съм свикнала. Може да ви се струва невероятно, но повече внимание съм обръщала на тълкуването на фаул, отколкото на нечия нова прическа и дали е надебелял, или е станал по-секси някой футболист спрямо предишния сезон. Основното, заради което всички обичаме футбола е динамиката и комплексната форма на играта – съчетава тактически умения, физическа подготовка, умение да си част от колектив и с индивидуални качества да допринасяш за общо благо. Футболът ми носи тръпка, а животът с тази тръпка се превърна в страст. Най-хубавата част е, когато се отдадеш безусловно на тази страст. Между другото, връщайки се назад в годините, мисля че прекрасният ми брат спомогна да се зарибя толкова бързо, благодаря му за което.

Обаче, драги зрители, футболът не е създаден за тв излъчването, създаден е за феновете. Онова вкъщи на дивана и онова на стадиона, на препълнената шумна трибуна, нямат нищо общо. Ама нищичко. Няма да отделям време да убеждавам някого кое първенство е читаво и кое не, нито ще споря бива ли една жена да живее по такъв начин. Експерти дебнат отвсякъде, а мненията са поне колкото читателите.

Та случи се преди 5-6г да отида с брат ми на мач. Тогава открих цял нов живот, нови хора. Емоцията от играта и от онова, което се случваше около мен, преди и след двубоя, беше в пъти по-силна и по-хубава от онази в домашни условия, а адреналинът не беше изкуствено създаден. Вече не беше просто следене на статистиката след поредния кръг, не беше „айде да гледаме мача у вас, че имаш по-хубав телевизор и по-разбрани комшии“.

Заради футбола открих място, където се чувствам като у дома и опознах хора, с които съм щастлива, част съм от едно цяло. Заживях с магията на играта по възможно най-добрия начин. Пътуваме, споделяме радост и тъга, дерем гърла с любими песни, подкрепяме отбора, имаме общи мечти. И с тези момчета и момичета, рамо до рамо, сме навсякъде с любимия отбор. Защото сме семейство. Защото футболът е любов и начин на живот.