Едно пътуване с чужди очи

Как стигнахме до този разказ на Жени Колева от 2010 няма да издадем дори при двудневен разпит, но много ни хареса. Сигурни сме, че и вас ще заплени.

Тя седи в самолета към Берлин. Първото ѝ пътуване към Германия, първото ѝ пътуване със самолет. Но няма пеперуди в стомаха. Не е сама. Момчето е там, както и майка му. Запознаха се само преди три дни. Той се казва И. Нуждае се от операция в Германия, защото е сляп.

Тя взе решението за това пътуване спонтанно. Една позната я попита дали е съгласна да бъде преводачка, а Тя не се нуждаеше от време, за да обмисли – знаеше, че трябва да го направи.

Сега ѝ се иска да е поне малко развълнувана, но в сърцето ѝ има страх. От нея зависят двама човека, като единият не вижда. Тя е само на 18.

За щастие има само една задача – успешно да стигнат от летище Тегел до Централната гара в Берлин и да се качат в правилния влак….

Самолетът излита. След няколко минути вижда София, след още няколко са над Дунав. Небето е толкова широко, а облаците – толкова красиви. Не вижда вече земя, нито гори. Само безкрайното небе.

Полетът минава приятно и без проблеми. Дори съжалява, че не е усетила поне мъничка турбуленция. Кацането също ѝ харесва, но тогава страхът я завладява отново. Изобщо не е трудно. Тя трябва просто да намери такси и да каже “Hauptbahnhof”. Но трепери.

Майката придружава И. и той се усмихва. Той е в Германия – страната, в която могат да му дадат шанс. Тази усмивка ѝ дава сила и се взема в ръце. Всичко е наред.

Вече са на Централната гара в Берлин. Никога не е виждала нещо подобно. Влакове буквално летят над главите им, под краката им, покрай тях. Страшничко е, но страхът го няма. От нея зависят двама човека и то в чужда страна, но тя вече е сигурна, че всичко ще е наред.

Купува билите и чакат влака на правилния перон. Ще пътуват около 4 часа до Щралзунд. Момчето и майка му изглеждат спокойни. Майката му разказва всичко, което вижда. Описва хората, влаковете, дори кучето, което лежи близо до тях.

А тя слуша хората около себе си. Няма и следа от страха. Спокойна е, дори щастлива. Слуша хората около себе си и разбира какво си говорят. Пет години учи немски в езиковата. Пет години бе мечтала за Германия и сега беше там.

Влакът идва. Един мъж им помага за куфарите. И новото пътуване започва. Този път с DB. Майката отново описва – тихо и бързо. И. изглежда така, сякаш и сам вижда всичко. За него това е не просто път към зрението, за него също е приключение.

“Влакът е бял, с червено и зелено. И е много чист – не като нашите в България”, говори майката.

Все още са в Берлин и тя решава да вземе участие в разговора. Описва големите сгради и малките, красиви къщички след това. Извън Берлин картините се сменят бързо. Полята са зелени, а юнското слънце грее весело.

Тя описва и това, тъй като И. познава цветовете, както и лъчите на слънцето. Слепотата му е медицинска грешка. До петата си година е можел да вижда с едното си око. Слабо, но е виждал. До първата операция в България и до новата лекарска грешка. Сега той не вижда нищо, но познава цветовете, както и лъчите.

Тя става все по-въодушевена. Разказва за цветята покрай релсите, за джуджетата в градините на хората, за ветрогенераторите. Тя търси, вижда всяка малка подробност, за да може по-добре да му опише. А усмивката му я кара да говори все повече.

Различията с България са особено интересни. Целият този ред ѝ прави голямо впечатление. На него също. Щастлива е, че нейните очи могат да са и негови.

Заедно наблюдават с интерес и хората във влака. Възрастната жена срещу нея има красиви, младежки очи. “И младежки глас”, добавя той.

Вече са близо до края на континента. Скоро ще са на остров Рюген.
След прекачване в Щралзунд пътуват към Берген на Рюген – тяхната цел за днес. На гарата ги чакат. Домакинята им – М., живее от 30 години в Германия. Ще им помогне в болницата, но това е чак утре. Сега е време за почивка. И. обаче не е изморен. Той иска да види всичко, не само гарата, влаковете и полята. Иска да наблюдава живота на хората от острова… през нейните очи. М. ги води в близкото село.

Той знае, че по уличките няма асфалт, но пък са равни и чисти – усеща го. Скоро знае, че покривите са от слама. “Но са по-добри от другите”, обяснява М. “И по-красиви”, допълва Тя.

И. и тя имат игра. Той слуша гласовете на хората, които минават покрай тях и казва колко са възрастни. И винаги познава.
Той разбира, че германците не го приемат за различен, за увреден, дори децата не го зяпат. И се усмихва, и е спокоен.

И не, те не са влюбени. Но виждат през едни и същи очи…

На следващия ден са готови за ново приключение. Ще пътуват към Грайфсвалд, където е болницата – една от най-добрите болници за увреждания на зрителния апарат. Имат час за преглед.

А това е последната им спирка… засега…