1964 – инцидента в залива Тонкин – повод за започване на Виетнамската война
Николай Крижитски
Седмицата между 02 – 07.08.2014 година, се навършиха 50 години от инцидента в Тонкинския залив, тогавашен Индокитай, който ескалира Виетнамската криза и последвалата там война.
Инцидентът, както се подразбира от разсекретените документи на ЦРУ, тогава е била просто една инсценировка, послужила на военните за елементарен повод за навлизането на американски войски на територията на Виетнам. През 60-те години обаче, всичко е изглеждало напълно прозрачно и пределно ясно. По това време пресата и телевизионните медии гърмят в един глас: “Американски самолети бомбардират Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски бойни кораби,” обявяват от в-к “Вашингтон пост”. В-к “Ню Йорк таймс пък разгласява следващия ход на тогавашната администрация на Белия Дом: “Президентът Линдън Джонсън нарежда военни действия срещу бойни кораби и поддържащи съоръжения в Северен Виетнам, след второ нападение срещу американски разрушители в Залива Тонкин.”
Американските медии естествено не подлагат и под най-малко съмнение информацията, получена от администрацията на Белия Дом. Това обаче е въпрос на време. Каква обаче е истината и има ли непосредствена предистория инцидента в залива Тонкин в края на френския Индокитай?
През 1954 година, на съвещанието в Женева се постига международно съглашение, слагащо началото на края на колониалното господство на Франция във Виетнам. Подписаният документ разглежда в частност временното разделяне на страната на две части и провеждане на всеобщи избори, Следва да се избере и парламент на Единния Виетнам. По това време Северен Виетнам е прекръстен на „Демократична Република Виетнам“ и е контролиран от комунистическите лидери, а на юг е провъзгласена друга държава – Република Виетнам. Получило се е нещо като днешните Южна Корея и Северна Корея. Южняците от Виетнам обаче не се отказват от провеждането на всеобщи избори през януари 1955 година. Тогава САЩ в нарушение на Женевските съглашения, забраняващи въвеждането на чуждестранен контингент, техника и оборудване на територията на Виетнам, започват своеволно да оказват пряка военна помощ на Сайгонския режим. По-точно, американските военни започват да строят на територията на републиканския Южен Виетнам свои армейски складове и бази.
По това време, убедени, че мирното обединение на страната няма никакви реални перспективи, другата част на полуострова – виетнамските националистически и комунистически сили, започват да разгръщат всеобщо партизанско движение. Това става най-вече в селските райони на Южен Виетнам, с помощта на съветските инструктори и поддържащо „братския народ“ снабдяване. комунистическите Северняци поемат и политическото ръководство на освободителното „движение“. През декември 1960 година, Северен Виетнам призоваваи за мощно обединение на въстанниците в Единен Национален фронт за Освобождението на Южен Виетнам.
Към 1964 година, правителството на Южен Виетнам е контролирало едва 8 от 45 южно-виетнамски провинции. Разбира се САЩ са се стремили със всички сили да спасят сайгонския режим и да удържат териториите под свой контрол.
Трябва инцидент и той лесно се намира. На 2 август 1964 година, корабът от ВМС на САЩ „Медокс“, патрулиращ в Тонкинския залив и дежурящ с радио-електронно разузнаване, се приближава до крайбрежието на Северен Виетнам. Според докладите от онова време – „Медокс“ е бил атакуван от три северно-виетнамски торпедни катера. Съединените Щати незабавно предупреждават Северен Виетнам да не провежда непровокирани нападения. Извън това, от друга страна в региона продължват тайните военни проучвателни мисии. На 4 август, радарите на кораба “Търнър”, който съпровожда Мадокс, засичат вражески кораби. И двата американски разрушителя – и „Търнър’ и “ Мадокс“ откриват огън по врага, въпреки че “заплахата за нападение” остава единствено на радарите. Тогава така и не става ясно, дали радарите регистрират истинско северно-виетнамско нападение или това са просто “миражи” на екраните. В момента на „нападението“върху американския разузнавателен кораб, от страна САЩ официално се твърди, че той се е намирал в международни води.
На 4 август, в 19 часа и 40 минути акустиците на „Медокс“ докладват, че са засякли наближаващи северно-виетнамските катери. След това веднага се съобщава на централното командване, че военните кораби на САЩ „Медокс“ и „Търнър Джой“, намиращи се в Тонкинския залив, отново са били нападнати вероломно от няколко торпедни катери на Северен Виетнам“.
На 7 август Конгреса на САЩ спешно приема „Тонкинската резолюция„, позволяваща на президента да нареди използуването на воена сила в Юго-Източна Азия.
Така този невзрачен на пръв поглед инцидент е послужил за повод за въвеждането на всякакви родове войски на САЩ на територията на Виетнам.
Резолюцията е равнозначна на обявяване на война на Северен Виетнам. Тя дава права на президента “да вземе всички необходими мерки, за да отблъсне всички въоръжени нападения срещу сили на Съединените щати и да предотврати бъдеща агресия.” Администрацията на Джонсън получава необходимите правомощия за военни действия във Виетнам, без, впоследствие, да се консултира с Конгреса. Първите американски войници пристигат във Виетнам през март 1965 г. Така инсценирано започва тази тежка и продължителна война, най-дългата в историята на САЩ продължила военните действия почти 10 години, а това, което е последвало, е трагедия. Предполага се, че, по време на военните действия, са били убити 1 милион виетнамски войници и 4 млн. цивилни. 58 226 американски войници загиват или се смятат за “изчезнали по време на акция”.
Така и без да постигнат и една от целите си, през април 1973 година Виетнам напускат последните американски воински части, а през август същата година, Конгреса на САЩ приема специялен закон, забраняващ всякакво използуване на американски въорежени сили в Индокитай.
Политическите статии за договора за прекратяването на огъна не са били изпълнени, а бойните действия така и не са били прекратени. Чак през началото на пролетта на 1975 година сайгонския режим пада. На 30-ти април 1975 година, южно-виетнамските войски се предават и предават оръжието си, американските войски се изтеглят от Сайгон, а целият Виетнам пада в ръцете на комунистите.
30 години по-късно, на една среща между бившия американски министър на отбраната Робърт МакНамара и високопоставен виетнамски стратег от времето на войната, американеца задава следния въпрос:
“До ден днешен, аз не знам какво стана в Тонкинския залив на 2 – 6 август 1964 година!? Струва ми се, че може и да не сме преценили добре ситуацията! Имаше ли второ нападение?”
Виетнамският военен му отговаря:
“На 4 август не се случи абсолютно нищо, това Ви го казвам със сигурност”.
През 1965 година, президента Линдън Джонсън прави много любопитен коментар по случая:
“От това, което знам, в този момент,през 1964, флотата ни е била на лов за китове”. Този “лов на китове” е обявен за второ непровокирано нападение срещу американски бойни кораби.
При приемането на „Тонкинска резолюция“, законодателната власт не е знаела, че по време на “второто нападение”, корабът “Мадокс” се е намирал на по-малко от 12 морски мили от бреговете на Северен Виетнам.
Близо 30 години след Тонкинския инцидент, изтъкнатия независим журналист, носител на награда „Пулицър“ – Сидни Шанберг, предупреждава своите колеги журналисти да не забравят “за своето пълно доверие, с което са приели изфабрикувания от Линдън Джонсън за инцидента в „Тонкинския залив”. Той обвинява не само пресата, но и очевидната амнезия на широката американска общественост. “Ние, американците, винаги сме напълно невинни. Завинаги сме осъдени пожизнено да вярваме, че правителството, най-после, ни казва истината.” – заявява с насмешка тогава Шанберг.
Днес, толкова години по-късно, думите на Сидни Шанберг все още звучат актуално, особено след като чуваме, но не виждаме американските „сателитни доказателства“ при инцидента с малайзийския самолет, отнел живота на почти 300 пътници. Ако имат такива – нека да ги предоставят. Иначе и двете воюващи страни – самопривъзгласилата се Донецка република и Украйна не са сами – имат подкрепа отвън. Винаги е било така и така вероятно ще бъде.
Забелязва се обаче пристрастията на американските медии към Украйна. Те не се забелязват – те дори са очевидни. По принцип, винаги САЩ се държат покровителствено към държавите, които са решили по една или друга причина да подкрепят. В случая -подкрепят сегашната киевска политика. Или дори направо я диктуват? Може би затова Америка отправя доста остри критики към руските бунтовници. Бунтовници, всъщност родени на територията на Украйна. Има нападки и лично към президента Путин, надпреварвайки се да го обвиняват за свалянето на малайзийския самолет. Да, господин Путин не е цвете за мирисане, особено ако си спомним школовката му в КГБ. Възможно е да е заобиколен със съветници, които да са пристрастени към имперското минало на Русия, но е възможно и да допускат грешки.
Да, очевидно е, че не само те, но и двете страни Украйна и Русия допускат огромни грешки. Едните (Русия) с това, че подкрепят привидната самостоятелност на отцепилите се републики, подсигурявайки им военна мощ, а възможно и военни части, а другите (Украйна) с това, че не дават повече автономност на един иначе стратегически район, но пък пълен с хора, които не желаят да живеят под украински флаг.
И двете страни преувеличават и фалшифицират данни, поствайки статуси на врага по социалните мрежи. И къде сега е истината? Толкова ли е сложно страните да седнат и да решат въпросите на една маса? Отговорът е не, не е сложно. Но, явно има и причина президента на Украйна Порошенко да не иска да пусне отцепилата се територия. Интереси, газ, нефт, въглища, метали? Вероятно Да, но хората там как да живеят нормално? Бежанците до момента са вече 730.000, тези хора към кого да се обърнат за помощ?
Никак не ми се иска сваления самолет да се окаже един нов „Тонкински инцидент“. Някак обаче ми се иска и всички да се вслушат в изказванията и разкритията на днешните независими журналисти като Роберт Пери. И да – искам се да се вслушаме днес, за да не чуем скоро отново думите на Сидни Шанберг. Независимо за кой държавник ще се отнасят.
