Русия и поробените от нея нации – кратка история до 1914 г.
Завоевателната мания е стара историческа болест на Русия. Тя завоюва Сибир тогава, когато цялото европейско владение беше в състояние на анархия, в диво варварство; за завоювания Сибир систематично се харчеха стотици милиони и стотици хиляди хора, когато в него не е имало нито един руснак. Петстотин години вече русите владеят Сибир и те не са внесли тук ни най-малък проблясък от култура, ни най-малко не са подобрили икономическия промишлен бит на тая необятна страна. Единствената тяхна културна мярка е била да изградят ужасни каторжни затвори, в които стотици хиляди виновни и невинни руски престъпници се мъчат при страшни нечовешки варварски условия.
Използвайки своята сила, Русия завзе Хива и Бухара, унищожи тяхната самостоятелност и ги обърна във васални държави. И тези държави, които, като самостоятелни имаха развита търговия, както външна, така и вътрешна, които обработваха обширни памучни плантации, сега, след установяването на руската власт у тях, все повече и повече вървят към пълен упадък. Руските драконови закони забраняват на населението свободно да се занимава със земеделие и индустрия.
В стремежът си към някаква безсмислена денационализация на местното население, русите насила ги заставят да учат езика им, който те ненавиждат, а руските административни власти, без да държат сметка за нищо, посягат върху религиозната им светиня, неговите нрави, обичаи, семеен живот, с което подбуждат против себе си цялото население и то на няколко пъти вече, с цел да се освободи от непоносимото тираническо руско иго, прибягва към въстание. На всеки път въстанията биват безпощадно потушавани с ужасна жестокост от страна на усмирителя.
Едно време Русия страшно жадуваше да завладее Индия и така да лиши Англия от най-ценната ѝ колония. За тая цел русите дълго време ожесточено се бориха за завоюването на Туркестанския край, като единствен път към Индия. В тая продължителна борба русите изхарчиха стотици милиони народни пари, дадоха няколко стотин хиляди жертви , завладяха страната, която живее на средства на централните губернии и чийто население, благодарение на жестокостите на руските завоеватели, ненавижда от дъното на душата си. Не мина много време и оказа се, че руската дипломация се е излъгала в своите сметки, че Туркестан не само не може да служи като естествен път към завоюването на Индия, но даже само идеята за такова завоевание е болна фантазия на неуравновесените руски дипломати.
40 години русите водиха непрекъсната война за завоюването на Кавказ. За тази тел те се биха ту с персийските шейхове, ту с Турция, ту с дегастанските планинци на чело с Шамиля. Християнското население на Кавказ, арменци и грузинци, през тая продължителна война винаги бяха на страната на русите и като верен съюзник, навсякъде и във всичко рицарски честно помагаха. Грузинското дворянство се би с дегастанците в полза на Русия; арменските генерали Шелковников, Мадатов, Тергукасов, Лорис-Меликов, Дългоръкия, опирайки се на помощта на арменското население, спечели бляскави победи за руското оръжие, като взе крепостите Шуша, Шемаха, Елзаветпол, Ереван, Карс. За цялата тази безкористна помощ руският император тържествено обеща, че в Кавказ ще бъдат възстановени двете самостоятелни държави – арменската и грузинската.
Но щом свърши войната и силата на кавказките мюсюлмани беше сломена, Русия забрави обещанията си. Оказа се, че обещанията на императора били нагла и коварна лъжа и не само, че на арменците и грузинците не дадоха политическа самостоятелност, а напротив, започна се усилено гонение срещу всичко будно, което се осмеляваше да напомни на царя за неговото вероломство. Така мнозина видни арменци и грузинци бяха обесени, много други под един или друг предлог, изпратени на заточение в Сибир и там, оковани във вериги, умряха неизвестно за никого.
И ето повече от 50 години русите окончателно владеят Кавказ и през този грамаден промеждутък от време страната, която по своите колосални природни богатства справедливо се нарича „бисер в короната на царя“, си отива съвършено дива, нито подземните, нито наземните ѝ богатства се разработват. Алчните руски чиновници, благодарение на широко разпространената система на подкупи и грабежи, са довели местното население до пълно разоряване.
А централното правителство със своите систематични деспотични мерки, се стреми да изсели от страната цялата будна част от жителите, а останалите да държи в пълно невежество. Така арменските и грузински училища са затворени, в съществуващите правителствени училища властите не позволяват да се произнесе нито дума на родния език; на населението се заповядва да забрави своя език и да учи руски, който му е неприятен. Най-накрая работата дойде до там, че с царски указ бяха затворени всички арменски църкви и на населението се забрани да се моли на своя Бог.
Цялата тази система на тирании в Кавказ внушава на местното население ужасна ненавист към русите, които така вероломно се подиграха с най-свещените чувства на народните маси.
Ето защо и населението на Кавказ е толкова ярък враг на Русия. То ту повдига въоръжени въстания, ту устройва терористични покушения над руските чиновници: (над наместника на княз Горилицин, княз Накашидзе, княз Алиханов – Аварски и др). При днешното положение на нещата, вероятно, скоро ще избухне война между Турция и Русия, главна арена на която ще бъде, разбира се, Кавказ. При съществуващата кавказка ненавист към русите, съвсем няма да бъде изненадващо, ако всички те бъдат с турците против русите. Днес, още войната не е обявена, но в Кавказ има въстание. Телеграмите съобщиха, че е започнало такова в Баку.
Обявили се война, очаквайте 8.5 милиона улмани, които и по вяра и по народност са близки с турци, придружено от християнското население ще бъде на страната на Турция. Дори арменците ще предпочетат да бъдат под турско иго, отколкото към руско такова. Нека не забравяме, че още руският министър на външните работи – Ростовски-Лобанов каза: „На нас ни е нужна Армения, но без арменците.“. Грузинците пък, този малък, но героичен народ в течение на десетилетия е дал не малко реални доказателства, че във всички борби той винаги е бил и ще бъде на страната на враговете на Русия и ще води непримирима борба до тогава, докато не си извоюва тъй вероломно открадната му национална свобода.
Не по-малко вероломно е бил завоюван и Крим, това диво красиво кътче на Русия. Могъщото едновремешно кримско ханство с здравото си татарско население било безмилостно потъпкано от Русия. И важното е, че това не е завоевание с цел да се внесе култура, напротив, това е преднамерено планирано опустошение. Повече от половината кримско население е било буквално изтребено, на незначителна част само се позволило да избяга в Турция, а още по-незначително число намерило убежище в планините, но и те днес, благодарение на драконовските мерки на правителството, измират бързо.
В Русия живеят около 8 милиона евреи и населяват южните губернии. Никъде, обаче, на света, нито една, даже най-варварската епоха, нещастните евреи не са третирани тъй отчайващо лошо, както в Русия. Даже инквизиционна Испания през средните векове не е прилага към тях такива драконови мерки, както съвременна Русия. Евреинът, или „жидът“ както ги наричат русите, не са ползвали граждански права, той не може да живее в известни губернии, не може да владее земя, не може да постъпва в училища, гимназии, университети.
Над евреите правителство устройва систематични погроми, като насърчава убийците и грабителите (Киевския, Одеския, Кишиневския, Лодзския, Житомирския, Гомелския и т.н погроми). Всички тия гонения на евреите в Русия имат за цел да задушават у тях всякакво национално самосъзнание, да ги разорят икономически, да ги държат в невежество, а когато всички тези мерки са недостатъчни, те чисто и просто биват избивани. Всичко това, разбира се, не може да не избуява еврейството, което, задушавайки се под насилията, мечтае да тури край на това положение и при всеки удобен случай прибягва към революционни действия и терористични акции.
Почти в същото положение се намират исландците, литовците, курляндците, латишите и немците от прибалтийските губернии. Над тия народности руският терор и насилията са били още по-тежки, защото правителството прекрасно осъзнава, че това са елементи много по-културни и от самия руски народ и със своите ужасни репресии винаги се е стремяло да ги постави в такива тежки условия, че да не бъде възможно никакво културно и икономическо развитие. През 1905 г. по време на революцията, правителствените войски извеждали всичките им жители -деца, жени, старци и мъже – на полето и там ги разстрелвали. Единадесетгодишно момче в Рига било осъдено от военно-полевия съд на смърт и обесено, като „опасен революционер“.
Финландия, една от най-културните страни в Европа, отзоваването ѝ до скоро използваше своята пълна политическа автономност. По тази причина, тя от много отдавна имаше либерална конституция по шведски образец, всеобщо избирателно право даже и за жените, задължително народно образование и в културно и икономическо отношение стоеше много по-високо от Русия.
Едничкото обстоятелство – културност – правеше Фиинландия подозрителна в очите на Русия и последният с всички средства се стараеше да намери поводи, за да унищожи финландската автономия и да я обяви за обикновена руска губерния; нещо, което направи и преди няколко години, като лиши финландците от техните политически и административни свободи. Създадени и публикувани бяха някои изключителни закони, които съвършено спираха културното развитие на страната. Против тази варварска мярка протестираха почти всички в парламента в Европа и много културни учреждения, но на всички тия протести руският царизъм, разбира се, не обърна никакво внимание.
Когато Русия се хвърли в манджурската авантюра, там на Далечния изток, където нямаше никакви интерес, срещна протестите на всички благоразумни слоеве от обществото у дома си. Но, както винаги, гласът на благоразумието и съветите за предпазливост бяха пренебрегнати, защото за официална Русия, колкото по-фантастична е авантюрата, толкова по-добре, защото толкова по-лесно тя ще може да отвлече вниманието на народа от ужасното положение в страната.
Манджурската епопея е още твърде прясна в паметта на целия интелигентен свят, за да няма нужда да се спираме подробно на нея. За тая авантюра са похарчени около 5 милиарда рубли и 500 000 човешки живота. И защо всичко това? Какви интереси имаше Русия в Манджурия? След като Япония я наби позорно и отне Манджурия, какви жизнени интереси на Русия пострадах? На всички тия въпроси оставяме да отговори идиотската руска дипломация.
Не по-малко смешна беше и завоевателната авантюра на русите в Персия където те си служиха с най-подлите и гнусни интриги, с което заслужиха дълбока ненавист на целия персийски народ. Какво търсеше Русия в Персия? Земя ли? Но тя има толкова необятни територии и съвсем незаселени. Искаше да внесе култура в Персия ли? Но сама тя е некултурна, варварска страна и много по-благоразумно би било, защото стотиците милиони, които тя харчи за подкупи и интриги в Персия, да ги похарчи за културно-икономическо повдигане на собствената си страна.
Казахме, че за да пороби Персия, руската дипломация си послужи с най-големите подлости: руските казаци бомбардираха персийския парламент, разстрелваха депутатите му, убиваха видни политически деятел и арестуваха шаха, държаха го във физически плен, като го заставяха безропотно да изпълнява волята на тогавашния руски посланик в Техеран – Хартвиг.
Незапознатите с истинската картина на руската действителност, може би, ще си помислят, че Русия поробва с такава ужасна безпощадност, души в желязната си лапа сибирците, манджурците, хиванците, бухарците, туркестанците, кавказците и т.н. само защото са чужди на руския елемент, не са славяни, а много от тях не са даже и християни. Но, напразно се мисли така. Съдбата на славянските елементи в Русия е много по-печална и тежка, отколкото оная на съвършено чуждите на Русия елементи.
Достатъчно е да погледнем съдбата на малорусите, един елемент, който е крайно близък до коренното руско население. Само затова, че малорусите имат собствен език, имат своя литература, свое славно историческо минало, своя история, русите се стремят с всички средства да унищожат всяко малоруско национално самосъзнание. В Малоруските училища е забранено да се преподава на родния им език: даже децата се подлагат на най-жестоки наказания, ако само разберат ония, които в училището им говорят на родния език. Не отдавна пожелаха да издадат историята на Украйна на малоруски език.
Правителството, обаче, се намеси и не позволи. Миналата година пожелаха да празнуват паметта на великия малоруски поет Тарас Шевченко, но властите забраниха това, защото не желаеха народт да празнува паметта на поета, който тъй горещо обичаше и възпя Украйна. А в същото време, когато в славянска Русия малорусите са подложени на такъв гнет, на такива гонения и преследвания, техните родни братя в Австрия се ползват с широки културни и политически права: те имат собствен университет, собствени училища, където преподаването се води на родния им език. И чудно ли е, че след като Русия обяви война на Австрия, славяните-украинци решително се обявиха против варварска Русия, като канеха своите сънародници да се борят за тържеството на австрийското оръжие?
Украинският главен съвет е издал един позив, в който, между другото, се казва:
„Войната се желае от руския цар, главата на онзи империализъм, който е исторически враг на Украйна. Руските царе разрушиха договора, с който се задължаваха да щадят независимостта на Украйна и подчиниха свободна Украйна. Една победа на Русия би сложила украинския народ в Австро-Унгария под същото иго, под което пъшкат 30-те милиона украинци от царската империя. Ето защо нашият път е ясно начертан. Нашата свещена длъжност е да положим всичките си сили пред олтара на отечеството. Победата на австро-унгарската монархия ще бъде и наша победа. И колкото по-голямо бъде поражението на Русия, толкова по-скоро ще удари часът на освобождението на Украйна.“
Друг не по-малко характерен пример за отношенията на Русия към поробените славянски народи е съдбата на нещастната Полша. Още от времето на Екатерина II (най-голямата проститутка на трона) Русия с всички средства интригувала против Полша, която още тогава имала свободно републиканско управление. Благодарение на нейните интриги, хайдамиките нападнали Полша; благодарение на нейните интриги, полската шляхта започнала вътрешните борби срещу слабохарактерния крал и в края на краищата довели до въоръжената намеса на Русия. И напразно истинските полски патриоти Красновки и Чейковси са се борили срещу тая намеса; русите успели да обявят своя протекторат над Полша.
Редицата въстания срещу бруталната руска намеса били потъпкани със сила. Костюшко и другарите му, оковани във вериби, били заточени в Сибир. В желанието си, обаче, да унищожават и оная номинална свобода, от която поляците са се ползвали до 1830 год. в по-големи сили, взели Варшава, прекарали я през огън и меч и я присъединили окончателно. Славянска Русия не се срамува да бъде палач на славянска Полша. Тя не само я разкъсва на части, които дава на неславянските немци и австрийци, а в своето нашествие прилично на варварски ураган, в 30-те години пожелава да превърне Полша в пустиня.
Но винаги ужасите извикват, ако не активно, то пасивно съпротивление. Не така леко е можело да бъде убито националното самосъзнание в полския народ и с течение на времето все повече расла и закрепвала в широките народни маси ненавистта към русите. За да задуши окончателно тези протести, руското правителство, чрез своите власти и чрез подкупни агенти-провокатори, повдига през 1863 г. полското въстание. По време на това паметно въстание руските войски преминали с огън и меч през цяла Полша и Литва.
Навсякъде населението, особено младежите и интелигенцията му, били безмилостно избивани: цели села бивали опожарявани, градовете бомбардирани, а дворянските имения ограбвани и после предавани на огъня. Но тези ужаси достигнали своя апогей, когато начело на усмирителните отряди бил назначен граф Муравеев, този звяр в човешки образ, който оставил действително ужасни спомени в цяла Полша.
Той събирал цялото женско население на села и градове, даже десетгодишни момиченца и ги предавал за поругание на войниците. Много от тия нещастници били така измъчвани, че умирали в страшни мъки пред очите на всички. Не рядко заставяли бащите и братята да присъстват на тези отвратителни картини, когато оскотелите казаци и войници безчинствали върху техните малолетни момичета.
Граф Муравеев заповядал да хващат всеки мъж, който им попадне и да го обесват на дърветата около шосетата. Случвало се някога по пътя в продължение на десетки километри да висят труповете. Тук те оставали без да се свалят, а само да се разлагат и да носят страшната миризма наоколо; а когато всичкото месо изгнивало и окапвало или било изяждано от кучета, на дърветата дълго време оставяли да висят грозните призраци на човешките кости.
А от тия паметни по своите ужаси дни и до този момент животът на нещастния полски народ е истински помен на ужасни мъчения. Руската царска сатрапия не се спира пред никакви средства, за да застави славянски полски народ забрави своята религия и език, да се откаже от националността си. Разбира се, един от най-страшните грехове на поляците е, че те са католици. По тая причина техните църкви са затваряни и свещените им са подлагани на гонения, пияната полиция и черноситнишката руска тълпа във Варшава през време на богослужение нахлува в църквата, напада молещите се, раздира одеждите на свещеника, а светите дарове с причастието хвърля на земята и ги стъпква.
В полските училища е забранено преподаването на полски език и децата са длъжни да учат на руски. Имало е случаи, когато поляците, в желанието си да учат децата си на родния език, организират тайни свободни курсове, но полицията узнала чрез шпионите за това, на сила е влизала в частните къщи, където са събрани 10-15 деца и започвала да ги бие.
Преди няколко години „Курер Варшваски“ описва приблизително следната картина:
Децата, сварени на „местопрестъплението“, че четат полската азбука, биват бити с нагайки от казаците. Но ето, че техният учител, 70-годишен старик с бяла брада, пада на колене и с треперещи старчески глас започва да пее полския национален химн. Всички деца в същия миг падат на колене и подхващат започната песен. Казаците ги бият, на мнозина тече кръв по лицето; децата плачат и едновременно пеят полския химн. Сълзи, ридания, невинна детска кръв, пищенето на нагайките и прекъсваните думи на химна, смесени с тъжните стонове, като безсилно проклятие се отправят към славянския руски народ от неговите славянски братя…“
На всички тези ужаси се подлагат поляците в славянска Русия, тогава, когато в немска Австрия те използват всички свободи с пълна автономност… И след всичко това, чудно е просто нахалството на руския главнокомандващ велик княз, който в своята прокламация нарича поляците „братя“, иска от тях помощ и говори, че руските войски носят мир и свобода на поляците. Разбира се, за никого не е тайна, че руските власти са толкова нахални, колкото са и варвари; но това безсрамно нахалство на великия княз преминава границата.
От кога поляците стана братя на русите? Кога цяла Полша изнемогваше под руските насилия, защото русите не си правеха труда да си припомнят, че поляците са техни братя? Сега ли си спомниха русите, че и поляците са хора, че и там е нужна свобода? Това е само един маниер на ниски и безчестни хора, които лижат краката на другиму само когато са в опасност. Не, даже ако полският народ, забравил всичко, би протегнал ръка към русите, сенките на стотиците хиляди благородни полски синове, загинали от руската тирания, биха се опълчили срещу такава измяна.
За щастие, на подобна измяна на паметта на загиналите свои борци, полският народ не е способен, нещо което и събитията доказаха. Полските соколи явно застанаха на страната на австрийците срещу славянска, но варварска Русия и руските военни власти бяха принудени да ги обявят за въстаници и да ги преследват. Всички съединени полски партии единодушно се обявиха против Русия. В Руска Полша се разпространява следния позив:
„Братя! Войната между Австрия и Русия започна. Сърбите които разчитаха на помощта на Русия, отхвърлиха поставените от Австрия условия. Войната започна от малката Сърбия под влиянието на Русия. Нашите села и градове ще бъдат отдадени на пламъци и земята ни ще се напои с кръв. Нашият народ ще бъде замъкнат на бойните полета от русите, за да се бие за царизма. Ние ще трябва да се бием като защитници на руското потисничество, като благодарност за малтретиранията ни, за Сибир. Ние ще бъдем поставени на бойното поле срещу нашите братя от Австрия“.
Полските социалисти също зоват полските работници за борба срещу Русия. И наистина, тая борба срещу славянска Русия е за тях борба на живот и на смърт; те знаят прекрасно, че ако победят немска Германия и Австрия, поляците ще получат политическа независимост или, в най-лошия случай – политическа автономия, каквато ползват в Австрия. Победи ли Русия, тогава Полша трябва да се прости с всички свои политически мечти; освен това, тя ще бъде смачкана от дивите руски орди отново ще е прекарат под огън и меч, за да накажат поляците за измяната им към славянското дело.
Официално Русия, подкрепяна от черносотнишките учени, професори, въстаници във в-к „Новое Время“ вече няколко години проповядват усилено панславската идея, като лансират мисълта, че е единственото спасение на славянството е в това, да се обедини под скиптъра на Русия, защото последната призована от самата съдба за да играе решаваща роля в мировата история. И за разпространяването и популяризирането на тая идея официална Русия и руската дипломация не жалят труд, ни средства – те свикват събори и конференции, в които от Русия участват господата Бобрински и Вергун, с една дума, цялата политическа сволъч, а от страна на България – С. С. Бобчев, който за организирането на събора получи тъкмо 50 хиляди лева от руската легация в София.
И целият шум около панславянството е имал единствената цел, да внуши на австрийските славяни, че те при един въоръжен конфликт между Австрия и Русия трябва да застанат на страната на славянска Русия. И като че русите наистина дълго време си оставаха тъй късогледо-наивни, че вярва в тая химера, докато действителността не разруши всичките им очаквания. Обяви се войната и всички славяни в Австрия с ентусиазъм тръгнаха срещу варварска Русия.
Чешкият в-к „Хласъ Народа“ пише, че последните речи на руския император и на министъра на външните работи г. Сазонов отново доказват, както липсата на сведения за положението на нещата извън Русия, докарва компетентните фактори от тази империя до една напълно невярна оценка. Императорът набляга на обединението на славяните с Русия. Обаче, само сърбите, притежаващи една жалка слава с убийството на техния крал и кралица, се присъединяват, както и Черна гора, към Русия; българите енергично протестират против опитването да ги сложат в услуга на Русия.
Никой народ от Австро-Унгария няма желание да се обедини с Русия. Най-бележитите мъже от чешкия народ заявиха още от началото, че Австро-Унгария е силна гаранция за тяхното съществуване и тяхното бъдеще. Същият в-к посочва поведението на поляците, украинците, както и на словаците против Русия. Въпреки това, казва вестникът, компетентните руски политически мъже карат владетелят си да държи един език противен на действителността и истинността и подозиращ верността на славянските националности от Австро-Унгария към империята и династията. Русия се бие в една голяма борба, но не за славяните, а за свои собствени егоистични цели.
Славяните не желаят да споделят участта на голяма част от поляците и украинците. Русите ще направят добро, защото тези ужасни битки да не бъдат борба за сметка на славянството и всички отговорни за боевете и последствията от тях да паднат върху ония, които ги предизвикват.
