Никола Цанков и раняването му на сръбския фронт по време на Първата Световна война
Издание „Отечество“ издавано малко преди и по време на Първата Световна война, разказва историята на българските войници по време на сраженията в Сърбия. Никола П. Цанков разказва как е ранен на фронта, но покрай този неприятен момент разкрива и силата на своите бойни другари, които правят невъзможното, за да го спасят. Писмото му се публикува в изданието и остава в историята завинаги, а ние просто разказваме онези славни моменти, в които обикновеният войник прави невъзможното в името на победата. Следващите редове са история на българския редник от фронта:
„Сутринта ни събудиха към 4 часа. Отидохме при кухните на закуска и получихме хляб. След това се разточихме из дълбоката кал до училището, дето цялата рота построена трябваше да чака. Към 6 ч. ротният командир поведе ротата към линията в „Райков-суват“. Ротата пристигна от стария бивак в ляво в един храсталак, дето бяхме добре прикрити. Тук имаше половин рота сборни пионери, които по-рано си направили горски колибки; те бяха изпратени да ни копаят окопи, понеже ние още нямахме щанцов инструмент. Тук имаше и една колибка, в която имаше телефон свързан с такъв на щаба на 3-а дружина, който бе от по-рано. Дружинна поддръжка бе назначена 10-та рота. Времето почна да се ясни малко, духаше студен вятър.
Към 4 ч. следобед ротният командир заповяда да се извикат желаещи войници да отидат на патрул. Аз и още трима излязохме най-напред. Понеже не се явиха доста желаещи, назначиха се от III взвод още 11 души, от първия взвод излезе един желаещ, а 9 по назначение, или всичко 10. Значи ротата даде 25 души. Същият такъв патрул е дала и 9-а рота, която бе в дясно от 11-а рота.
Задачата беше на целия патрул ето каква:
11-а рота ще състави 5 патрула по 5 души, като в това число влиза и старши на патрула. Те ще се движат близко един от друг като ще гледат да са на една линия и да не се разкъсат из гората, като първия ни десен патрул гледа да влезе в свръзка с левия такъв на 9-а рота и се грижи да не се разкъсаме, а след като отидем в горичката, която е до стария граничен сръбски пост и близо до теления форт на сърбите, ще се развържем в рядка верига и ще чакаме заповеди. Заповедта за настъпление ще даде нашата артилерия; тя ще даде 4 изстрела един по друг, до който сигнал ще чакаме.
След като чуем изстрелите ще нападнем сръбския форт ще открием вихров огън, като се мъчим да им отвличаме всецяло вниманието, през което време 3-а пехотна бригада, 51-й и 52-й полк, които бяха в ляво от нас към с. Извор-Махла и „Връшка-Чука“ ще атакуват сърбите от фланга, за да не дадат тези големи жертви, които биха се дали ако се атакува от фронт-лице. Още повече, че войските, които се намираха между селата Извор-Малха и Големи-Ясеновец ще държат отбранително положение, а левият и десният фланг ще настъпят и обходят сръбските войски, които бяха концентрирани срещу нас със задача да отбраняват силните укрепени позиции от места до гр. Зайчар, за превземането на които би се дала при не такова тактическо командване много жертви.
Сърбите това не схванаха и нашите войски ги разбиха около р. Тимок и гр. Неготин и, в едно късо време се свързаха много сполучливо с Австро-Германските войски при Бърза-Паланка.
Почнаха патрулите изпълнение на заповедите – движени напред през храсталака, драките и малките урви, като се мъчехме да бъдем прикрити. Към 5 ч. стигнахме в казаната горичка до сръбски пост, където закрити чакахме артилерийския сигнал. Почна да се здрачава и сигнал още няма. Види се, че взводните на 1-и 3-и взводове, които бяха с нас, допуснаха, че артилерията няма да даде сигнал, а възложената им задача трябва да се изпълни.
Взводният на III взвод извика един патрул – отидохме аз, Борис Попов и още един войник. Оставихме веригата и отидохме напред на около 100-150 крачки, но нищо не се забелязваше Открихме огън в гората, срещу форта, който бе близко до южната окрайнина на гората. След като изстреляхме 20-30 патрона, прекратихме огъня за няколко минути; сърбите мълчат. Изстреляхме още 30-40 патрона по същата цел, ето че сръбските патрули се обадиха срещу на нас и куршумите им запищяха около нас. Завърза се сериозна престрелка, всеки стреляше по посока, от където идеха неприятелските куршуми. Веригата без да се доближи, стреляше напред, нещо много нетактично, тъй като такава стрелба може да порази своите линии.
Месечината огря това малко полесражение. Ние четирима с взводния се върнахме малко да се съединим с веригата, тъй като тя не дойде напред. Когато дойдохме на мястото, дето беше залегнала, нямаше никого, – вероятно тя се е отдръпнала по заповед на взводния на 1 взвод, който е допуснал, че няма наши войници напред. Огънят и от към патрула на 9-а рота затихна. Само ние – патрула, продължаваме да стреляме вихрено, тъй като сърбите не прекъсваха огъня.
По едно време пушката на Недо Ив. Лаутарски се развали, – останахме трима стрелци: взводният, аз и Стан Станов от с. Чунгуруз, разредени по на 7-8 крачки из шубраците подържахме огъня. Куршумите злокобно пищяха между нас, като пореха въздуха и се забиваха в земята.
Часът е скоро седем. Тъкмо що пак напълвам пушката, усетих силна болка в дясното коляно, която за миг изтръпна, но след като изстрелях пет патрона, усетих топли струи кръв да тече по крака ми. Преместих една-две крачки: крака ми от коляното отказва да се свива и да ме държи. Долагам на взводния, до когото пристъпих, опирайки се на пушката си. Взводният спира стрелбата с другия войник, предава моята и неговата пушка на двамата войника, хваща ми ръцете и ме понася на гърба си из храстите и шубраците ; изправящите се и наведени клони ме шибаха по краката.
Гърмежите и пищенето на куршумите почна да заглъхва и, малкото бойно поле като че ли запустя – ни шум ни глъч в тази хубава лунна нощ. Само студеният вятър брулеше жълтите, увехнали горски листа – жертва на лютата слана – капеха едно по едно и покриваха алените капки кръв, капнали на черната студена земя. Далече някъде замряха в нощната тишина последните артилерийски изстрели – само изправящите се шумки след стъпките ни още шумоляха, като че след нас пълзи голямо влечуго.
Ето ни излезли на една открита поляна, на която под крушовите дървета моите спътници намират само дребни кисели круши, с които разкъсват устата си. Аз стоя подпрян на пушката да си почине носачът. Далече зад нас черни злокобни сенки бродеха из храстите и треволяка, сякаш търсеха някой изтърван лов или разбойник.
За миг ни обзема страшната мисъл че ни преследват и спасяването ни е невъзможно, тъй като трябва и тримата ми бойни другари и мен да влачат по безпътните храсталаци. Нова мисъл ни озари: напълваме пушките, ножовете бяха турнати, и се закриваме зад задрямалите крушови дървета, на които клоните все шумяха от беснеещия вятър. Чакаме на тази временна позиция около минута, две, пет, десет, но никой не ни преследва, непознатите сенки се изгубиха из пожълтелия храсталак и всичко отново утихна.
Пак ме понася взводният на гърба си и след нас Недко и Стан вървяха с напълнени пушки, като от време на време се обръщаха на дир, та ако забележат нещо, бързо да се приготвим за действие. За щастие нищо нямаше. Минаваме една съвсем малка горска долинка, която от многото дъждове бе пълна и спираме, защото взводният съвсем се бе уморил от лошия път и тежък товар. Пот течеше от зачервеното му лице. Взима ме Недко, след него Стан и пак взводният, истински другари и началник.
По едно време настигаме отстъпилата верига, разоставяне в стражеви постове от взводния на 1-и взвод, който е бил готов със същите постове да настъпи напред, като се помъчи да узнае какво е станало с нас. Всички се радваха, че се върнахме живи.
Почнаха да ме носят и други по-силни войници от веригата, – ту на гърба, ту на ръце, ту на пушки, но гъстия храсталак за всичко препятстваше.
Най-сетне след дълго ходене из гората и калните пътища, стигаме в дружинния превързочен пункт. Тук предават всичко, оставят ме и се връщат обратно в ротата. Дежурният лекар ме превърза веднага, даде ми санитарен билет и ме изпрати възседнал на кон, съпроводен някъде от всички фелдшери, които ме познаваха. На която седях напряко с лице от дясната му страна. Кракът ми увиха със сено да не изстине. След доста лутане из едва проходимите от кал пътища, пристигнах към 10 и половина в училището на с. Големаново, където беше 1-во отделение от 6-и дивизионен лазарет.
Свалиха ме от коня служителите и ме внесоха вътре при другите ранени. Лягаме под един чин, който можеше да ме запази да не сгази или бутне някой от по-леко ранените. Раната почна страшно да ме боли. Нощта, която много бавно мина, ми се видя една от най-дългите в моя живот. Кръвта съвсем малко течеше. Цялата от болки не мигнах.“
