Наказателната бригада на Йоханес Драйър срещу партизанските бригади на ЮАР
Когато комунистическата вълна започва да залива Африка през 60-те години на миналия век, мнозина предпочитат да стоят и да гледат. За страничния наблюдател е повече от ясно, че целта на новата пропаганда е да изгони колонизаторите и да позволи на местните да се превърнат в контролираща орда, доверяваща се единствено и само на насилие и репресия. През 60-те години можем да забележим, че големите сили напускат Африка, португалците остават последните европейци в континента, като те обитават Южна Африка и Родезия.
Интересното е, че до този момент португалците се оказват стабилни джентълмени и не водят някакви расови войни. Предпочитат да живеят в мир и да правят каквото може, за да допринесат за по-качествения живот на аудиторията. Липсата на ресурси не им позволява да помогнат особено в битката за Мозамбик и Ангола. Режимът на Салазар бързо обръща изцяло администрацията в Португалия и колониите са оставени на милостта на бунтовниците. Мозамбик се прекланя пред новата диктатура, докато в Ангола съществуват три военни фракции – MPLA, UNITA и FNLA. Хаосът там насочва вниманието на Южна Африка. С оглед на новия режим ще забележим, че Южна Африка бързо се превръща в основен поддръжник на конфликта.
Не трябва да забравяме, че от този период до 90-те години, ЮАР е един от основните износители на оръжие и за кратко е сред страните, които спокойно може да оборудват няколко армии с техника за война и пак да имат достатъчно за своите собствени сили. Не случайно и до днес се смята, че причината за публичната екзекуция на шведския министър-председател Улоф Палме е продиктувана от ЮАР. Същият възнамерявал да разследва много сериозно оръжейната им политика. ЮАР започва да предоставя оръжие на UNITA и FNLA, които в този момент се сражават срещу съветската MPLA – подкрепяна от кубинци и руснаци. Въпреки всички опити на другите две фракции, накрая именно MPLA доминира в Ангола и взима властта.
Снимка: By Station Chief, Southern Africa Branch, Africa Division, Central Intelligence Agency Office of African and Latin American Analyses (Name of actual individual has been redacted) – Picture scanned from declassified Central Intelligence Agency research report on the People's Liberation Army of Namibia, a (currently defunct) guerrilla force which operated during the South African Border War., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=60543458
Докато Южна Африка се опитва да избяга от това влияние, в страната се появява Организацията на Югозападните африканци, която поддържа сериозно Афро-Марксистките идеи и често получава финансиране от Източния блок. Бавно и сигурно започва налагането на идеологията, която през 1972 г. експанзира до налагането на политическа сила, а през 1976 г. е призната официално от ОН. MPLA позволява на новата организация да използва военните бази в Южна Ангола.
Именно там ще се подготвят първите елементи на революцията. Методът на действие не се различава особено от този на всяка друга добре позната терористична организация по света в този период. Бунтовниците ще започнат атаки над отдалечните земеделски локации и ще избиват бели, изгарят всички източници на препитание и продължават нататък до сломяване на властта. Арн Дюранд пише в своята биография следното за тез представители:
„Напълвате главата си с Марксистки комунистически идеологии. Вземете РПГ-7 или АК-47, малко мини и гранати, поставете кубинска или китайска камуфлажна униформа и марширувайте смело към границата на друга страна. Стреляте и убийвате местните, които не поддържат вашата идея. Отвличайте ученици с опряно в челото оръжие, изпратете ги във военните бази и ги отровете със същите глупости, като ги принудите да правят същото, което и вие. Приличате на лайно и сте задължени да останете без глава, когато решите, че всичко преживяно не си струва.“
Очаквано от всички, много скоро северните граници на ЮАР се превръщат в бойно поле. Племето Овамбо се разделя на про и анти подръжници на въпросната организация. Противниците предпочитат мира и администрацията, докато новите завоеватели се стремят към завземането на територия и желаят да изхвърлят всички бели от страната. Южна Африка обаче не чака втора покана и не се предава толкова лесно и не се предава пред група въоръжени партизани.
Снимка: By Katangais – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=37575271
Армията веднага е мобилизирана и изпратена на северната граница с Ангола. Основният проблем е, че този въоръжен конфликт не се води по обособените правила на войната и никой не може толкова лесно да предвиди къде точно ще се насочат силите им. Новата комунистическа организация е гъвкава в своите нападения, а и при усложняване на ситуацията, мнозина могат да се върнат обратно в Ангола, пресичайки границита и елеминирайки всякакви преследвания. На този етап забелязваме, че страната се опитва да не влиза в директен конфликт със северната си съседка, колкото и трудно да е това начинание. Търсенето решение идва през 1978 г. с появата на Йоханес Драйър.
В миналото Йоханес е бил полицейски бригарид и подобни конфликти не можели да го изненадат. Служил е в сраженията в Родезия и за период от време е помагал в битката срещу новите бунтовнически сили. Осъзнавайки, че правилата на играта не са по-различни, бързо решава да промени тактиката. Предпочита да използва някогашните ловци, които много добре знаят как да преследват хищници в дивата природа. Господата били известни със своята скорост за преминаването на по-жесток терен, а щом могат да гонят сериозни африкански хищници, шепа партизани трудно биха се оказали предизвикателство. Йоханес получава много скромно финансиране, достатъчно за събирането на 60 ловеца и още 6 полицая. Скромната бригада се предвижва с два пикапа, персоналът е въоръжен с ловни пушки, докато партизаните се възползват от автоматичното оръжие на Калашников.
През следващата 1979 г. полицаят използва времето си, за да ловува хора. Всеки месец неговите мъже успяват да елиминират между 50-80 терориста. Организацията продължава да се пази в тайна и повечето убийства се преписват директно на армията. След като финансирането било скромно, полицейският бригадир решил, че може спокойно да преминава границата и да посещава бази. Неговите ловци често влизали, за да се оборудват и след това напускали зоната. Правилата очевидно не важали, особено след като новата военна дивизия не съществувала на хартия. За 3 години новите почитатели на Маркс се изправят срещу бялата смърт – Йоханес и за жалост осънават една по-жестока истина – противодействие няма.
Първият акт на добра воля от ЮАР идва под формата бронетранспортьори. Момчетата на Драйър решили да се отблагодарят по странен начин. Те режат покривите на машините, поставят 20-милиметрови картечници и добавят друго стрелково оръжие, превръщайки високопроходимите возила в някаква странна мобилна форма на танк. Инженерите били ужасени при вида на доработката, но в последствие също прибегнали до тази модификация за армията. С помощта на конските сили, организацията вече имала нова тактика. Те се криели със седмици в храстите по 4-ки и обикаляли селата, а когато забележили почитатели на източната философия и диктатура, бързо изпращали натурална претенция под формата на олово.
Снимка: By Borisgorelik – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5207657
Лека полека и местните жители се включвали в лова, те посочвали къде забелязват партизани, 2 бтр-а тръгват след тях, докато други два се движат на разстояние при евентуални засади. Особено приятна стратегия на полицейския бригадир е тактиката, която не позволява бягство. Два БТР блокират пътя за отстъпление, докато другите два нападат с всичкото оръжие, което имат, оставяйки бедните партизани да изберат от коя страна да посрещнат смъртта си. Решението за партизаните е намерено под формата на RPG. То се оказва значително по-добро срещу бронираните машини и скоро влиза в употреба. Не са регистрирани особени жертви по няколко причини. Първо местните издавали често къде се крие врага и второ – никой не искал да се среща с белия дявол. За съжаление ЮАР има и няколко особени гряха.
Поради факта, че обявяват награда за всеки терорист и оръжието му, повечето местни също се включват в битката и в последствие се стига до приятелски огън, а той взима жертви. Ссновният противник в никакъв случай не е за подценяване. Въоръжен с безотказно съветско оръжие, трениран от кубински офицери и промит за насилие, всеки един от партизаните е противник, когото не искате да срещате. Ето защо и Йоханес прилага същата тактика, а в течение на времето се оказва, че никой не може да обърка мощния вой на приближаващата крепост в лицето на БТР-а. Нареждането на специалните сили, дадено лично от полицейския бригадир е преследване до смърт – заложници се взимат рядко. Предаващите се партизани също не срещат милост.
За 11 години са осъществени около 1615 контакта с врага, убити са 3681 терориста за сметка на 153 считани за мъртви и още 949 ранени. Бедата идва с разкриването на тайното оръжие. Наказателната бригада на Йохансон се описва като една от най-жестоките и много скоро получава още един враг в лицето на обществото, което ги описва като терористи и убийци. През 1989 г. ветераните са разпуснати и мнозина намират ново занимание, докато останалите членове заминават като частни охранители по света.
Правителствата на Намибия и Южна Африка решават да не подадат повече ръка и се опитват да забравят за съществуването им. Въпреки това не трябва да се забравя, че именно този отпор се превръща в единствената причина ЮАР да не се сблъска с още един по-жесток преврат, който би могъл да доведе до повече кръвопролития.
Заглавна снимка: By en:User:Smikect, CC BY 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=16928741
