Жамевю: Странната противоположност на дежавю

Повторнието има странна връзка с ума. Да вземем например преживяването дежавю – което погрешно вярваме, че вече сме преживявали настоящата (и нова за нас) ситуация. То всъщност е прозорец към начина на работа на нашата памет. Изследванията са установили, че явлението възниква, когато частта от мозъка, която разпознава познатото, се десинхронизира с реалността. Дежавюто в такъв случай е вид „проверка“ за системата на паметта.

Но повторението може да направи нещо още по-странно и необичайно. Противоположното на дежавю е жамевю – когато нещо, което вече ни е познато, ни се струва нереално или ново по някакъв начин. В неотдавнашно изследване, което съвсем скоро получи Иг-Нобелова награда, екип от учени разглежда механизма, който стои зад това явление.

Жамевюто може да се случи във всякакви ситуации: може познато лице изведнъж да ни се стори необичайно или непознато; музикантите понякога се губят в напълно познати за тях части от произведението, което свирят; може да стане и с познато място, на където изведнъж да се дезориентираме или да го видим с „нови очи“.

Това е преживяване, което е дори по-рядко от дежавюто и може би още по-силно въздействащо. Когато участниците в изследването са помолени да го опишат във въпросниците си, те казват неща като: „Когато напиша една дума правилно, например „апетит“, продължавам да я гледам отново и отново, защото ми се струва, че може да е грешна.“ На един от изследователите му се е налагало да спре на магистрала, защото не може да разпознае педалите и волана пред него.

За щастие, подобни неща се случват рядко.

Не се знае много за жамевюто, но учените предполагат, че ще е доста лесно да го предизвикат в лабораторията: ако просто накарат някого да повтаря нещо отново и отново, те предполагат, че с времето той ще започне да възприема нещото като безсмислено и странно.

Така и правят. При първия експеримент 94 студенти многократно пишат една и съща дума. Те правят това с 12 различни думи, които варират от съвсем тривиални, като „врата“, до по-рядко срещани, като „бразда“. След това са помолени да пишат думата възможно най-бързо, но им е казано, че имат право да спрат по няколко причини – ако започнат да я усещат странна или ако ги заболи ръката.

Спирането, защото започват да им е странно, е най-често изтъкваната, като около 70% от участниците спират поне веднъж, защото са почувствали нещо, което учените определят като жамевю. Обикновено то се случва след около една минута (около 33 повторения) – и обикновено на по-познати думи.

При втория експеримент се използва само думата „the“, като учените преценяват, че тя е най-често срещаната (изследването е сред английско-говорящи хора). Този път 55% спират да пишат по причини, съответстващи на определението за жамевю (след 27 повторения).

Хората описват това, което има се случва, по редица начини – от „думата губи смисъла си, колкото повече я гледаш“ до „сякаш загубих контрол над ръката си“ и любимото на изследователите: „не изглежда правилно, почти изглежда, че не е истинска дума, но някой ме е подмамил да мисля, че е“.

Отнема около 15 години, за да се напише и публикува изследването: през 2003 г. екипът действа по догадка, че хората се чувстват странно, когато многократно напишат една и съща дума. Един от учените забелязва, че репликите, които са го карали да пише многократно като наказание в гимназията, са го накарали в един момент да се чувства странно – сякаш не са истински.

Отнема 15 години също и „защото не бяхме толкова умни, колкото си мислехме, че сме. Феноменът не беше новостта, за която си мислехме, че е“, казват от екипа. През 1907 г. Маргарет Флой Уошбърн, една от безславните основоположници на психологията, публикува експеримент с един от своите ученици, който показва „загубата на асоциативна сила“ при думи, които са били гледани в продължение на три минути. Думите станали странни, загубили значението си и с течение на времето се фрагментирали.

По-дълбоки прозрения

Уникалният принос на това конкретно изследване е идеята, че трансформациите и загубата на смисъл при повторение са съпроводени от особено чувство – жамевю. Именно то е сигнал за това, че нещо е станало твърде автоматично, твърде плавно, твърде повтарящо се. То ни помага да се „измъкнем“ от текущата си монотонност, а усещането за нереалност всъщност е акт на връзка с реалността.

И е логично, че нещо подобно трябва да се случи. Когнитивните ни системи трябва да останат гъвкави, което ни позволява да насочваме вниманието си там, където е необходимо, а не да се губим в повтарящи се задачи твърде дълго.

Жамевю започва да става все по-ясен феномен. Основната научна теория е около „насищането“ – претоварването на дадена представа до пълното й обезсмисляне. Свързаните с него идеи включват „ефекта на вербалната трансформация“, при който след много повтаряне на дадена дума, започваме да я чуваме като друга, подобна на нея.

Изглежда, че това е свързано и с изследванията на обсесивно-компулсивното разстройство (ОКР), при които е разгледан ефектът от натрапчивото взиране в предмети, като например запалени газови печки. Подобно на многократното писане, ефектът е усещане за странност и означава, че реалността започва да се изплъзва на човек. Това всъщност може да помогне да се разбере и лекува разстройството – ако многократното проверяване дали вратата е заключена обезсмисля задачата, това ще означава, че е трудно да се разбере дали вратата е заключена, и така започва порочният кръг.

В крайна сметка екипът е поласкан, че му е присъдена Иг-Нобеловата награда (известни също като Антинобелови награди или Шнобелови награди; пародия на Нобеловите награди) и се надява, че работа му върху жамевюто ще вдъхнови още изследвания и още по-големи прозрения в близко бъдеще.