Мистериозният произход на ваксината срещу едра шарка
През 1796 г. английският лекар Едуард Дженър има идея. Докато стотици хиляди около него се поддават на агония от едра шарка, погледът на Дженър е насочен към розовото, непокътнато лице на Сара Нелмес, местна млекарка. По кожата й няма нито един мехур от шарката, която иначе означава почти сигурна смърт за 1/3 от болните. Освен по ръцете, с които доеше крава на име Блосъм.
Освен мехури по ръцете, Сара и нейните колеги-доячки са забележително незасегнати от болестта. За Дженър това не е съвпадение и изхождайки единствено от оскъдните си наблюдения, той решава да извади малка проба от гнойта на Сара и да я инжектира в ръката на младо момче на име Джеймс Фипс. За учудване на всички – включително и на Дженър – след като той забива втора игла в тялото на Фипс, този път заразявайки го с едра шарка, момчето остана здраво. На фона на абсолютно нищожни шансове безумно рискованото лечение дава на детето имунитет.
Този революционен (и силно неетичен) експеримент катапултира света в ерата на „ваксинацията“ – дума, чиято етимология съдържа „вака“, латинското за „крава“. Едрата шарка ще стане първата болест, официално овладяна от хуманната медицина.
„Изкореняване на едра шарка показва какво всъщност можем да постигнем, когато разполагаме с подходящите инструменти за борба с болестта“, казва Сабрина Шолц, уредник по антропология в Националния природонаучен музей. „Но знанието за болестта също ни показва колко много хора са убити… и ни дава да разберем, че няма причина това да не се случи отново.“
Не само има възможност едрата шарка (или най-малкото, нещо подобно) да изплува отново, но най-неизвестно за повечето хора, самият произход на тази революционна ваксина е под въпрос. В продължение на десетилетия учените смятат, че легендата за кравата може да е грешна. Тази пукнатина в историята на медицината може да остави човечеството уязвимо за бъдещи огнища – колкото малко вероятно да е.
В края на 18 век едра шарка, причинена от вируса вариола, предизвиква терор по целия свят като отнема стотици хиляди животи. Заболяването е древно като мъчи населението поне от 3 век пр. н. е.
Така че, когато „ваксината“ на Дженър (всъщност просто гной в спринцовка) се появява, тя буквално избухва по популярност. Към 1813 г. е широко достъпна в Европа, Азия и Америка. Тъй като вирусите като едра шарка се предават най-лесно от животни на животни, учените първо създават нови резерви на ваксината, като събират гной от заразени животни. Всеки път, когато запасите намаляват, учените събират ново стадо от естествено заразени животни и събират секретите им.
„Ваксината еволюирала“, казва Ингър Деймън, който ръководи клона за поксвируси и бяс в Центровете за контрол и превенция на заболяванията в САЩ. „Начинът, по който се размножава – или по кравите, или по зайците – се променя и въвежда свързани вируси… [така] цял куп вируси се използва в различни ваксини.“
През 1939 г. изследовател от университета в Ливърпул на име Алън Уат Доуни e любопитен как ваксината срещу едра шарка може да се e променила във времето. Днес ваксините се правят масово и повечето (включително някои съвременни версии на ваксината срещу едра шарка) съдържат силно отслабени версии на инфекциозни микроби или малки, непълни парчета от патогени – най-малкият минимум, необходим за подтикване на имунната система да изгради защита. Така се заобикаля възможността да се предизвика истинска инфекция или разпространение на нов причинител на болестта сред хората. Но ранната ваксина срещу едра шарка се основава на вирус, напълно способен да причини заболяване – по-малко тежко от едра шарка, но все пак заболяване. А активните вируси все още са подложени на еволюцията.
Когато Доуни сравнява вирусното съдържание на ваксина срещу едра шарка, известна и до днес като „vaccinia virus“, с проба, изолирана директно от говеда, той с изненада открива, че те са различни. Свързана, да – но със сигурност не идентични.
Двете проби бяха достатъчно различни, че да изглежда невероятно „vaccinia virus“, настоящият вирус във ваксина срещу едра шарка, да произхожда от този в животните. Това изправя Доуни и неговите колеги пред неприятния въпрос: Какво бяха инжектирали в телата на милиони хора през последните 150 години?
