На 18 ноември 1883 година, малко преди обед, кондуктори и машинисти се стичат по чикагските гари с часовници в ръце. Репортер на "Чикаго Трибюн" описва сцената: началникът на депото Кропси е сложил хронометъра си под мощна лупа, за да не сгреши и със секунда.
Когато стрелките на гаровия часовник показват дванайсет, той е спрян. Девет минути и тридесет и две секунди по-късно е пуснат отново — вече показвайки пладне по новото "стандартно" време. Същото се случва на гари, площади и витрини на часовникари из цяла Северна Америка, а най-често чуваната фраза по улиците, отбелязва вестникът, е една: "Знаеш ли колко е новият час?".
Денят влиза в историята като Деня с двата обяда — защото на много места дванайсет часа настъпва два пъти: веднъж според позицията на слънцето и веднъж съгласно новото поясно време.
Светът на хилядите часове
Дотогава определянето на часа се случва на местно ниво. Пладне е моментът, в който слънцето стои най-високо над града — а това за всяко селище на различен меридиан се пада по различно време. Бристол изостава с десет минути от Лондон и това не смущава никого, докато най-бързото превозно средство е конят.
Влакът обаче изминава разстоянията многократно по-бързо и превръща десетте минути в проблем: пътникът слиза на перона, носейки часовник, който не съвпада нито с гаровия, нито с градския.
Британската "Грейт Уестърн" още през 1840 година съгласува разписанията си с лондонското време по обсерваторията в Гринуич, а през 1880 година парламентът го прави задължително за цяла Великобритания.
Това, което в Англия е дребно неудобство, в Америка е смъртна опасност. Всяка железопътна компания се движи по собствен график, съобразен с времето на града, в който е централата ѝ. "Чикаго Трибюн" описва положението в навечерието на реформата: има триста града, в които една железница ползва един стандарт, а друга — втори, при това различен и от местния.
Там, където линиите на две компании се пресичат, разминаването в часовниците означава сблъсък в най-буквалния и кървав смисъл.
Инженерът, който изпуска влака
През 1876 година канадският инженер Сандфорд Флеминг, железопътен строител и главен инженер на Канадската тихоокеанска железница, чака влак на ирландска гара. Композицията така и не пристига — в разписанието е отпечатано p.m. (следобед) вместо a.m. (предиобед).
Дребната печатна грешка води до голяма идея: същата година Флеминг публикува трудове, в които предлага единна система за цялата планета.
Решението е просто и ефективно: земното кълбо има триста и шестдесет градуса, денонощието — двадесет и четири часа, значи всеки час от глобалното време покрива по петнайсет градуса дължина.
Планетата се разделя на двадесет и четири зони, във всяка от които часът е един и същ, а съседните се различават точно с шестдесет минути.
Флеминг обикаля конференция след конференция с плана си и печели влиятелен съюзник — Кливланд Аби, ръководителя на американската метеорологична служба, който се нуждае от едновременни измервания от целия континент, за да съставя прогнозите си.
Денят с двата обяда
Първият американец, предложил часови пояси за железниците, всъщност е учителят Чарлз Дауд още през 1863 година — по данни на Библиотеката на Конгреса планът му така и не е приет.
Успява друг: Уилям Ф. Алън, редактор на официалния влаков справочник, който прави идеята разбираема за железопътните компании — пет часови пояса за Северна Америка и обща изгода, измерима в спестени катастрофи и спазени разписания.
През октомври 1883 година ръководителите на компаниите одобряват плана му на конференция в Чикаго, а месец по-късно телеграфни сигнали от Военноморската обсерватория във Вашингтон дават знак на целия континент да спре часовниците.
Забележителното е, че реформата се случва без нито един закон — извършват я частни дружества, а държавата я утвърждава чак през 1918 година, когато Конгресът вписва поясите в законодателството.
Гринуич срещу Париж
Остава да бъде решен въпросът в международен план: откъде да започне отчитането на времето? През октомври 1884 година във Вашингтон се провежда Международната меридианна конференция с делегати от двадесет и пет държави.
На 22 октомври е избран за нулев меридиан този на обсерваторията в Гринуич — прагматично решение, защото повечето корабни карти в света вече го ползват.
Франция се въздържа при гласуването и не отстъпва още близо три десетилетия: чак през 1911 година Париж приема времето по Гринуич, при това със законова формулировка, която не включва името на английското градче — "парижко средно време, забавено с девет минути и двадесет и една секунди".
Времето, което дотогава е природа — слънце над камбанарията — става индустрия: универсално, механично, еднакво за фабриката, училището и гарата.
До края на деветнайсети век всяко българско селище живее по свое местно слънчево време, а след Освобождението страната се ориентира по времето на цариградската обсерватория.
Едва в края на 1894 година България официално приема източноевропейското поясно време — два часа напред спрямо Гринуич, по което живеем и днес. Изборът обвързва младата държава с европейските железопътни разписания и я поставя в един часови пояс с Румъния.
Днес живеем в наследената от Флеминг мрежа толкова естествено, че не я забелязваме, макар политиката да я е поизкривила — Китай, прострян върху пет пояса, ползва само един.
А следващия път, когато погледнем телефона си за часа, си струва да си спомним: това, което виждаме, не е измерване на слънцето. Това е договор, подписан от човечеството преди близо век и половина — и причината е един изпуснат влак.
