Най-сигурният начин един предмет да изгуби блясъка си е всички да могат да си го позволят. Американският икономист Торстейн Веблен нарича това "демонстративно потребление" в книгата си "Теория на безделната класа" от хиляда осемстотин деветдесет и девета — колкото по-безполезен е един предмет, толкова по-красноречиво той говори за общественото положение на притежателя си.
Историята познава безброй доказателства за тази теория, включително и "скиптрите" от Майкопската могила, които вероятно са били сламки за бира. Ето още три, наредени по степен на абсурдност.
Плодът, който не бива да се яде
В Англия през осемнайсети век ананасът е чудо. Тропическият плод пътува месеци през океана или зрее години в скъпи оранжерии, затова един-единствен екземпляр струва колкото карета заедно с конете — около шейсет лири по тогавашните цени, изчислява историчката Фран Боман в изследването си "Ананасът: кралят на плодовете". При тази цена никой разумен човек не си позволява да го изяде.
Вместо това плодът се дава под наем: пътува от банкет на банкет като украса на масата, минава през десетки домове и приключва живота си едва когато започне да гние. Модата тръгва от самия дворец — художникът Хендрик Данкертс рисува крал Чарлз II в момента, в който градинарят Джон Роуз му поднася първия отгледан на английска земя ананас.
Следите от тази мания личат и до днес: каменните ананаси по портите, оградите и покривите на британските имения са спомен от времето, когато плодът е бил по-ценен от скулптурата.
Императорът с алуминиевите вилици
Век по-късно френският император Наполеон III устройва банкети с грижливо премислена подредба на приборите. Най-почетните гости получават вилици и лъжици от алуминий, а по-маловажните трябва да се задоволят със злато. Днес това звучи като недоразумение. Тогава обаче алуминият е най-скъпият метал на света — и изборът на императора е съвсем логичен.
Алуминият се съдържа почти навсякъде в земната кора, но химията дълго не намира начин да го извлече от рудата. Първият успешен метод е дело на французина Анри Сент-Клер Девил през петдесетте години на деветнайсети век, но полученият метал е толкова скъп, че остава привилегия на коронованите глави.
През хиляда осемстотин осемдесет и шеста американецът Чарлз Мартин Хол и французинът Пол Еру, работейки независимо един от друг, откриват евтин начин за добив чрез електролиза — разграждане на суровината с електрически ток. За едно десетилетие цената на алуминия се срива стотици пъти и металът на императорите се превръща в метала на консервите и фолиото. Никой скъпоценен предмет в историята не е падал от трона си толкова бързо.
Цветът, който струва живота на хиляди охлюви
Най-старият пример за абсурден символ на статус е и най-кървавият. Пурпурът — тъмночервеното багрило от финикийския град Тир — се добива от жлезите на морски охлюви, при това в чудовищни пропорции. Римският учен Плиний Стари описва в "Естествена история" производство, при което за грам багрило са нужни хиляди убити охлюви.
Резултатът е цвят, по-скъп от златото, запазен с императорски укази единствено за владетели и висши чиновници. Оттам идва и византийската титла "порфирогенит" — "багренороден", роден в пурпурната зала на двореца, тоест роден да управлява. Цветът е символ на властта в буквален смисъл: обличането в пурпур без позволение се наказва като посегателство срещу трона.
Банан, залепен с тиксо на стената
Общото между ананаса, алуминиевата вилица и пурпурната мантия е едно: стойността им се крепи не на ползата, а на недостъпността. Щом оранжериите поевтиняват, електролизата заработва, а химията се научава да прави багрила от каменовъглен катран, магията се изпарява за едно поколение. Сумата от шест милиона и двеста хиляди долара за арт инсталация, представляваща банан, залепен с тиксо на стената, би накарала Веблен да се усмихне — луксът никога не умира, той просто си избира нов безполезен предмет.
