„Всесилникът Живот преварил я навреме – и ти… отдавна без душа си ти!“ – е казал Христо Смирненски от боклука
Ако се разходите в Прага, най-вероятно ще откриете, че на всяка една по-голяма и централна сграда има плочи, на които е записано коя от известните личности е пребивавала там и с какво се е занимавала. Ако минете покрай един от многото им мостове ще откриете статуи на крале, а малко по-големите авантюристи ще могат да се разходят в един от многото замъци, които са запазени и представят историята на всеки, който иска да я знае. Чехия просто обича своята история и ако има един човек, който да е оставил следа в историята, той задължително ще бъде записан.
Символите на историята са особено важен елемент, но у дома нямат стойност. Беше странно, когато едно начало училище през 90-те години носеше името „Паисий Хилендарски“. Ученици и учители бяха изрисували монаха във фоайето и макар да е малко страховит, същият беше причина за задаване на въпроси. Около 30 години по-късно, Паисий е скрит зад фототапет с някакво малко дете – изображение, което най-вероятно може да откриете в GettyImages или Pixabay.
Училището, което носеше името 13 СОУ „Паисий Хилендарски“, сега просто беше 13 СОУ. Един символ по-малко, а и за какво ни е, ще внесем от другаде, измислени, фалшиви, без никаква стойност, но ще ги внесем. Обезличаването е процес, който започва плавно и идва с достатъчно подигравки и извращения. Раждането на инициатива за поставянето на паметници и статуи на родни крале ще доведе винаги до огромен и безумен напън, придружен със съпротива. Такава беше историята с поставянето на кхан Тервел, както и на цар Самуил. Дори поставянето на паметника на Лъва пред НДК беше посрещнат с критики, особено след като там е изобразена България във време, в което територията изглеждаше по един много по-различен начин.
На скоро стана ясно, че и Христо Смирненски се озовава на боклука, забравен и ненужен. Впрочем единственият път, когато някой се сеща за будители, които правят нещо, е само с комерсиалната цел, за няколко гроша повече. Техният героизъм, който между другото присъства почти навсякъде в литературата ни и историята, се превръща в скромно и евтино удоволствие – един билет.
Новината за изхвърлен паметник на Христо Смирненски, не само не трогна никого, но и след като няма интерес, просто можеше да изчезне и да бъде забравен, той не генерира същата емоция, която повечето стари плочи и паметници от един друг предишен режим ще изградят не само протести, но интелектуални спорове, исторически поглед и много други. Смирненски от друга страна, или поне това, което някога е бил, просто стои на боклука, за него няма кой да се сети, макар и някога да беше отговорен за един от най-приятните часове в литературата. Самият той остава непретенциозен през целия си живот, колкото и кратък да е той. Близо век по-рано, същият е останал в историята ни като един от най-добрите хумористи на България, при това само на 16-годишна възраст, но след като същият някога беше написал:
„Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!“
Може би един ден е предрекъл, че ще бъде изхвърлен точно там, от същата злоба, забравен и може би скоро изведен от учебниците по литература. От друга страна не трябва да се изненадваме, троловете в социалните мрежи винаги се сещат как ще се извадят Паисий и Ботев от учебниците по литература, но докато училищата се преименуват и губят своята история, литературата не е особено важна. Ще открием, че Вапцаров може да печели вниманието на аудиторията и да се обвърже с политика, както и със собствено ефирно време. Христо, от друга страна не е чак толкова добре уреден. Историята на този човек започва на 17 септември 1898 г. в град Кукуш. Живее там до Балканската война, която скоро прераства в Междусъюзническата война. Христо идва от семейство, което е участвало в македонските борби, баща му Димитър Измерлиев е деец на ВМОРО, а дядо му Атанас Кръстев е български духовник.
След 1912 г. с опожаряването на града, повечето българи ще търсят своята свобода и защита в София. Заедно с тях, от Кукуш тръгва и бедността, която ще преследва цялото семейство. Въпреки липсата на пари, родителите на Христо ще поискат децата да имат образование и ще се наложи на всички да работят. Христо и брат му Андон ще учат, но в свободното време ще продават вестници. Макар и да е в техническо училище, литературата ще го тегли стабилно в тази посока. Има и трети брат – Тома, който работи като хуморист. Неговете тестове запалват бъдещия Смирненски и скоро с писалка и малко повече въображение, само на 16 години, ще започне да публикува забавни стихове и фейлетони. Неговият псевдоним тогава е Ведбал, а първото издание е в-к „К’во да е“.
2 години по-късно ще избере и името, което ще остане завинаги с него – Смирненски. Дори и това не е достатъчно, за да изкарва прехраната му. Литературата се оказва странично занимание, а основните приходи идват от работа в заводи, позиции като продавач в магазин и още много други. През 1917 г. ще се запише като юнкер във Военното училище, но дори и там ще пише, колкото и суров да е света и колкото и трудно да е всичко за него в този момент. Една година по-късно ще участва във Войнишкото въстание срещу Фердинанд, юнкерите ще отблъснат войниците. Кръвопролитията в района на Захарна фабрика никога няма да бъдат заличени от съзнанието му. Отказвайки повече да носи оръжие, Смирненски напуска и отнася солена глоба, която ще се заплати от баща му.
През целия си цивилен живот, Смирненски ще пише, но и ще сменя професии – първо ще е чиновник, след това писар, по някое време ще бъде касиер, коректор и редактор. Лявата идеология също не го пропуска, той ще се превърне в един от най-добрите поети на комунистическата идеология, но преди всичко ще иска равноправието, което се полага на всеки един човек – идеята, която все още се разглежда странно и дори невъзможно.
Краткият живот на твореца е обречен да приключи през далечната 1923 г. и тогава е едва на 24 години. В началото на април същата година Христо ще получи кръвоизлив и след това ще разбере, че трябва да се лекува със силна храна и чист въздух – двете са напълно невъзможни за него. В последните месеци от живота си, поетът продължава да пише, като преди да напусне този свят ще ни завещае „Приказка за стълбата“, която между другото беше посрещнала политиците, за да им напомни на кое стъпало се намират.
На 5 юни Смирненски е поразен от нов кръвоизлив и този път нещата излизат извън контрол. Състоянието му се влошава още един път, когато се случва 9-то юнския преврат. Два дена няма лекарска помощ за Смирненски и накрая е настанен в частен санаториум. Около 6 часа и 30 минути на 18 юни 1923 г. ще издъхне, като преди това няма да забрави да поиска още един бял лист, за да напише нещо, така и не успява. На неговото погребение говори Гео Милев, който не иска неговият приятел да бъде толкова лесно забравен.
А и няма как, самият той винаги е ценял своя брат по перо. Смирненски остава в историята като един от особено продуктивните герои, неговият живот не може да се нарече розов, но това няма значение, от болката си създава някои от най-лиричните изпълнения, които човек някога е виждал и това е повече от достатъчно. Единственият въпрос, който остава тук е: на кое стъпало забравяме, че сме имали творци и писатели и с лека ръка ги изхвърляме на боклука? Впрочем дали сме толкова богати, че с лека ръка да изхвърляме творчеството си.
Снимки: Wikipedia
