Уолтър Рауф: Да убиеш 100 000 души и да умреш свободен
Уолтър Рауф, роден през 1906 г. в Германия, се издига сред нацистките военни и партийни редици преди Втората световна война и става отговорен за смъртта на около 100 000 евреи, роми и хора с увреждания в Източна Европа, Северна Африка и Италия между 1942 и 1945 г. Рауф е водеща фигура зад идеята за т. нар. газваген – микробуси, в чиято задна част се прибират евреите и „по-нисшите“ хора и след това се използват газовете от ауспуха, за да се отровят.
Въпреки варварските дела на Рауф, той успява да избяга от ареста в Италия в края на Втората световна и да получи убежище в Южна Америка, като в крайна сметка се установява в Чили.
Въпреки многобройните опити на Федерална германска република Рауф да бъде екстрадиран в Германия, за да му бъдат повдигнати обвинения, чилийските правителства при прословутите генерал Аугусто Пиночет и Салвадор Алиенде отказват исканията. Рауф е само една от много други водещи нацистки фигури като доктора от Аушвиц Йозеф Менгеле, които несправедливо успяват да доживеят дните си из затънтените райони на Латинска Америка.
Газваген е на практика мобилна газова камера
Уолтър Рауф започва военната си кариера през 1924 г., като се записва във германския флот и скоро е повишен в подпоручик. От 1930 до 1937 г. той е водещ инструктор в различни минни училища за флота, като също служи за кратък период между 1934 и 1936 г. като отговорник на 1-ва флотилия за почистване от мини. На 31 декември 1937 г. Рауф сменя институциите, за да работи в рамките на CC (Schutzstaffel) и се премества в Берлин, където набира известност в нацистката политическа йерархия. Преди избухването на Втората световна война през септември 1939 г. той, в рамките на СС, отговаря за мобилизационната подготовка на Sicherheitsdienst, разузнавателната агенция на нацистката партия.
Трудно е да се съмняваме, че тогава Рауф и неговите сътрудници са прикривали плановете, които ще приложат в действие след избухването на войната. След нахлуването на Хитлер в Полша, Рауф е в подходяща позиция да упражни влияние и да реализира идеи като мобилната газова камера, която ще се използва за изтребване предимно на евреи, но също така и на роми и хора с увреждания. Но той и неговите колеги нацисти не създават мобилните газови камери или „газовите микробуси“, както стават общоизвестни – този креативен подвиг може да се припише на съветското НКВД (Народен комисариат на вътрешните работи) – те са възприети от нацистите през 1940 г. като по-удобен начин за убиване на хора след като плановете им за расова изтребление се увеличават по заповед на Хайнрих Химлер.
След издигането на Рауф в редиците на СС, той съблюдава и контролира множество зверства на Източния фронт срещу невинни цивилни по време на ескалацията на войната от страна на Хитлер с нахлуването в Съветския съюз в операция „Барбароса“. Има множество иззети нацистки документи от тази епоха на войната, които потвърждават популярността на „газовия микробус“ и използването му за удобно и по-дискретно убиване на невинни хора.
Един такъв документ се отнася до дейностите на СС в Киев, Украйна през 1942 г. Той препоръчва газвагените да бъдат „замаскирани като мобилни приюти“, за да се избегне „паниката“ от страна на жертвите, което „трябва да се избягва на всяка цена“. С развитието на този метод на изтребление Рауф е прехвърлен в Тунис със СС през ноември 1942 г. и засилва политиката на нацистите срещу евреите в театъра в Северна Африка. В дневника на Рауф например той пише за предложение от германски дипломат да се използват десетките хиляди тунизийски евреи като „живи щитове“ срещу предстоящата офанзива на съюзниците. Макар че Рауф не е съгласен с тази мярка, той настоява за депортирането на всички тунизийски евреи на възраст над 18 години, наброяващи около 70 000 души, в трудовите лагери.
Британски танк Крусейдър преминава покрай горящ Панцер IV, Северноафриканската кампания, 27 ноември 1941 г.
Рауф напуска Северна Африка преди капитулацията й пред съюзниците и отива в Милано, за да подпомага режима на Мусолини, и прилага дивашки мерки срещу еврейското население в рамките на неговата юрисдикция. След разпадането на Германия през 1945 г. и последвалото задържане на Рауф от американските сили в Милано на 30 април се изчислява, че този бивш морски офицер е виновен за смъртта на около 100 000 души, повечето от които евреи. Въпреки това, с помощта на епископ на име Алоис Худал, Рауф успява да избяга от ареста и от правосъдието. След едногодишно пребиваване в сирийския разузнавателен отдел в Дамаск през 1948 г., Рауф си проправя път към Южна Америка, присъединявайки се към общност от високопоставени нацистки изгнаници като лекаря Йозеф Менгеле.
В крайна сметка Рауф поема управленска роля във фабрика за консерви в близост до чилийската столица Сантяго през 50-те години. Въпреки знанието на Федерална германска република за местонахождението му, както и на други нацистки членове, той успява да живее в относително спокойствие до 1984 г., когато почива от сърдечен удар на 77-годишна възраст.
Опити се правят за екстрадирането на Рауф в Германия – например през 1962 г., чилийският върховен съд отхвърля исканията, тъй като според чилийския статут престъпленията на Рауф са извършени твърде отдавна. Така Уолтър успява да изживее остатъка от дните си на свобода, въпреки че е отговорен за такова унищожение и ад.
