Тежестта на короната: Симеон I Велики – книжовникът-завоевател
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Според легенда, предадена от византийския хронист, известен като „Продължителят на Теофан“, през месец май 927 г., астрономът на император Роман Лакапин отишъл при василевса и му казал „Господарю, на арката отгоре на Ксиролоф (хълм в Константинопол) е поставена статуя, която гледа на запад: това е статуята на Симеон. Ако отсечеш главата на статуята, Симеон ще умре в същия миг!“ През нощта императорът изпратил хора да обезглавят статуята и в същия час в България починал Симеон „обхванат от сърдечна болест и безумие“. Според тълкуванията на историците, магическата гибел на Симеон се случва на 27 май 927 г.
Византийският извор повдига много въпроси. Защо е била нужна черна магия, за да бъде надвит най-големият враг на василевса? Какво е правела статуя на Симеон във византийската столица? Ако се оставят настрана характерните за Средновековието хиперболи и специфични езикови формули, използвани от хронистите, изложението на Продължителя на Теофан ясно показва едно – че Симеон I е бил мъж будещ страх и възхищение не само сред собствените си поданици, но и сред най-големите си врагове – наследниците на Римската империя.
Връзката между Симеон и Византия обаче не се изчерпва с войните или обезглавената статуя, напомняща на средновековна вуду магия. Целият живот на българския владетел – неговото обучение, политически умения, духовни ценности, както и амбициите и стремежите му, са тясно обвързани с Източната римска империя. Според някои извори, Симеон до такава степен усвоява културата, маниерите и мисленето на своите съседи, че още приживе ромеите го наричат „полу-грък“ – признание, отдавано на малцина в една епоха, в която жителите на империята разглеждат себе си като „цивилизацията“, а всички останали са „варвари“.
За добро или лошо, Симеон Велики е не просто един от най-значимите български владетели, неговата личност и дело са своеобразен мост между византийската цивилизация и българската държава. С управлението на Симеон завършва и най-важният процес в българската история – създаването на средновековната българска културна и политическа идентичност. Всичко това, съчетано с културните достижения, кара историците да наричат епохата на Симеон Златен век на Първото българско царство.
Симеон Велики е един от малцината български владетели, чиято рождена година е ясно установена от историците. В едно от писмата си, константинополският патриарх Николай Мистик го нарича „дете на мира“. Става дума в случая за мира, подписан между Борис I и император Михаил III през 864 г. Това е вероятно един от най-важните мирни договори, сключвани от България. С него Борис се задължава да приеме християнството и да присъедини България към общността на европейските държави, почитащи Триединния Бог и неговото Свето писание.
В онази епоха, това означава приемане на римо-християнската цивилизация, която лежи в основата на всяка една от големите европейски държави. Като дете на мира, раждането на Симеон трябва да се отнесе към края на 863 или началото на 864 г. С оглед кръщението на Борис I през 864 г., може да се приеме, че Симеон е един от първите българи, покръстени в новата вяра. За разлика от по-големите си братя, Симеон няма да е живял с ясни спомени за езическия период и това ще изиграе ключова роля в неговото бъдеще.
За детството на Симеон няма известни данни в изворите или от археологическите проучвания. Той израства в бурните години между 866 и 870 г., в които баща му трябва да потуши бунта на болярите, недоволни от покръстването (866 г.) и впоследствие – да лавира във външната си политика между двата основни центъра на християнството в Европа – Рим и Константинопол. През 870 г. Борис, след като няколко години преговаря едновременно с папата и вселенския патриарх, успява да измъкне ключови отстъпки от император Василий I Македонец, с които да гарантира автономен статут на българската църква. Вероятно около тази година се ражда твърдото убеждение на княза, че България има бъдеще само чрез изграждане на собствено духовенство.
За целта са му необходими отдадени, добре подготвени кадри, които да познават отблизо византийската култура и същевременно да са верни на българската държава. Логичен избор е сред избраните от него довереници да попадне и третият му син – Симеон. Момчето е далеч от правото за наследяване на трона и същевременно не носи в себе си спомена за езическото минало. Това го прави идеален кандидат за бъдещ духовен глава на България. Следвайки този замисъл, Борис изпраща сина си да се образова в най-престижната книжовна школа в тогавашния християнски свят – дворцовото училище Магнаура в Константинопол.
Съгласно традициите на епохата, висшата школа давала обучение на своите възпитаници в рамките на богословието, но също и в т. нар. „Седем свободни изкуства“ – граматика, реторика, логика, алгебра, геометрия, астрономия и музика. Концепцията за висшето образование в онази епоха почивала върху систематичното усвояване на християнската теология, съчетано с идеалите на античните философи за това кои предмети изграждали пълноценния човек. Времето, което Симеон прекарва в Константинопол е неизвестно, но специалистите фиксират десетилетието между 878 и 888 г. като най-вероятен период. В рамките на своето обучение Симеон се среща с някои от най-блестящите умове на тогавашна Европа. Вероятно от това време датира и познанството му с бъдещия патриарх Николай Мистик, който е с около 10 години по-възрастен от бъдещия български княз.
Завръщането на Симеон в България съвпада с пристигането на учениците на Св. Методий в Плиска (885 г.). Смята се, че Симеон се присъединява към школата, организирана от Св. Наум, разположена в манастир в покрайнините на българската столица. През следващото десетилетие, Симеон играе важна роля в изграждането на самостоятелната българска книжнина и език. През 889 г. баща му абдикира в полза на своя първороден син Владимир и се оттегля в манастир. Симеон, заедно с останалите духовници и част от аристокрацията, остават бранители на политиката на Борис за поддържане на мирни отношения с Византия.
Брат му Владимир има други намерения. Според основната теория, Владимир, наричан Расате, възнамерява да възстанови езическата вяра в България. Според друга, по-малка група изследователи, князът по-скоро се стреми да поднови българо-германския съюз и да потърси ново сближаване с папата за сметка на византийското духовенство. Каквато и да е истината, политиката му предизвиква сериозни брожения в България и води до организиране на дворцов преврат, ръководен от Борис I, в който вероятно участва и Симеон.
През 893 г. в Преслав е свикан средновековния еквивалент на днешното Велико народно събрание. Духовници и аристократи от цялата страна се събират, за да решат заедно с Борис бъдещето на страната. Останал в историята като „Преславски църковно-народен събор“, своеобразният парламент решава, че България ще има нова столица – изградения според християнските принципи Преслав, а на мястото на сваления Владимир, на трона ще бъде издигнат третия син на Борис – Симеон. Съборът постановява премахването на византийското духовенство от България и замяната на гръцкия език с български като богослужебен. С този ход България де факто скъсва всякаква форма на политическа и религиозна зависимост от Източната римска империя.
Бързите действия на Борис и извоюването на всенародна подкрепа в Преслав сякаш решават голяма част от вътрешните проблеми на България. Въпреки това не бива да се подценява напрежението, пред което е изправен Симеон. Почти навършил 30 години, новият княз е зрял мъж по стандартите на онази епоха. Въпреки това, голяма част от живота му преминава сред духовници и учени, и политическата игра е сфера, в която уменията му са по-скоро теоретични. Също така, за да продължи рода си, Симеон е освободен от монашеския обет, който е положил 12 години по-рано като част от издигането си в духовен сан.
Това означава, че около владетеля се завихря активна дворцова политика, в която различни фракции се борят да сродят дъщерите си с Крумовата династия. За един монах и книжовник, прекарал целия си досегашен живот в духовна среда, подобни светски въпроси вероятно са предизвикали доста грижи. От друга страна, Симеон не губи много време и скоро на бял свят се появява първият му син – Михаил.
Моралните предизвикателства и дворцовите интриги съвсем не са най-сериозния проблем на Симеон. Решенията на Преславския събор разрушават позициите на Византия в българските земи – факт, който император Лъв VI Мъдри не е склонен да подмине с лека ръка. Византия нанася сериозен икономически удар на България. На българските търговци е забранено да продават стоки и да извършват финансови операции в столицата Константинопол. Вместо това търговските им начинания са изместени към Солун.
На езика на съвременната търговия, това е все едно да бъде отказан достъп до Уолстрийт или лондонското Сити, за сметка на някоя второстепенна стокова борса. Финансовите загуби за българските търговци са сериозни. Като представители на заможна социална класа, която осигурява на българската държава множество услуги, интересите на търговците са приоритетни за Симеон и той го доказва като обявява на Византия война с цел възстановяване на икономическото статукво.
В хода на войната, ромеите демонстрират своята дипломатическа находчивост и уреждат страховитите конни племена на маджарите да нахлуят в българските земи. Предците на днешните унгарци опустошават Мизия и принуждават Симеон да скрие войските си в крепостта Силистра. Това е сериозен удар върху престижа му, още в началото на неговото управление. Симеон показва, че е на висота, привличайки на своя страна другите страховити конници, живеещи в дн. Украйна – печенезите. С тяхна помощ маджарите са разбити в битката при Южен Буг, а след това българите нанасят поражение на византийските войски при Булгарофигон. Двойната победа принуждава ромеите да сключат мир. Съгласно неговите клаузи интересите на българските търговци са гарантирани, а Византия се задължава да плаща ежегоден данък на българите.
През следващите 16 години отношенията между двете държави остават относително спокойни. Единствено изключение е краткия поход на Симеон, свързан с превземането на Солун от арабите през 904 г. Възползвайки се от слабостта на империята, Симеон притиска ромеите, заплашвайки да вземе оплячкосания град. За да спасят важната си твърдина, византийците се съгласяват на фиксиране на границата с България. Граничната линия е обозначена с поредица от гранични камъни, като на юг владенията на Симеон достигат на ок. 20 км от Солун.
Мирните години дават възможност за разгръщане на културната политика на владетеля. В този период започва активния период по изграждане на новата столица Преслав, в това число и монументалната храмова и дворцова архитектура. Бурно развитие търпи и Преславската книжовна школа. Според някои изследователи Симеон е не просто покровител на изкуството и литературата, а под псевдонима Черноризец Храбър взима дейно участие в изграждането на средновековната българска книжнина. Според изследванията на редица специалисти, Симеон има първостепенна роля в оформянето на новата азбучна система на българския език – кирилицата, която в хода на Симеоновото управление замества глаголицата, донесена от учениците на Кирил и Методий през 885 г.
Годината 912-та бележи рязка промяна в политиката на Симеон. Отношенията с Византия се влошават рязко след като император Александър отказва да плати годишния данък, дължим съгласно договора с българите. Симеон организира походи в Тракия, а неочакваната смърт на василевса поставя на трона неговия племенник – малолетния Константин VII Багренородни. Симеон вижда възможност да установи върховенството си над ромеите като се сроди с императора, предлагайки му за съпруга една от дъщерите си. Докато умерената политическа фракция, начело с патриарх Николай Мистик, се опитва да омилостиви българския владетел, контролът над Византия е поет от ориентираната към война фракция, начело с императрица Зоя Карбонопсина.
Претенциите на Симеон за придобиване на императорска титла през 913 г. са отхвърлени от новия политически елит в Константинопол. В тази ситуация войната се оказва единствен изход и за двете страни. Между 914 и 916 г. българските войски нахлуват неколкократно в Тракия, опустошавайки византийските владения. В отговор, Зоя се опитва да създаде широка антибългарска коалиция, привличайки маджари, печенези и сърби. Симеон, верен на своето византийско обучение, успява да пресече плановете на василисата и през лятото на 917 г. византийските войски се налага да действат сами срещу българите.
В битката при Ахелой, българските войски извоюват решителна победа над ромеите. През следващите седем години, Симеон продължава да атакува византийските земи, опустошавайки Тракия, Македония и Елада. Въпреки българските победи, през 920 г., византийският адмирал Роман Лакапин успява да ожени дъщеря си за Константин VII и де факто поема контрола над Източната римска империя. Опитите му да изтласка българите от Тракия завършват с нови поражения за ромеите.
През 924 г. българите завладяват и Сърбия, чиято двойнствена политика застрашава интересите на Симеон. Византийците са принудени да се защитават зад стените на своята столица, а за няколко години Балканите се превръщат в зона под български контрол. Именно в тази ситуация, през 927 г., Симеон умира внезапно на 27-ми май. Малко преди смъртта му, неговите войски понасят единственото сериозно поражение за цялото му царуване – неуспешния опит за инвазия в Хърватия. Кончината на Симеон слага край на войната – България и Византия са изтощени, а на преден план излизат двете партии на мира, които скоро уреждат спора между Преслав и Константинопол.
Вторият син и престолонаследник на Симеон – Петър, е коронован за цар, на българската църква е признат ранга на патриаршия, а за съпруга на царя в Преслав пристига внучката на Роман Лакапин – Мария. Макар и да не доживява да види изпълнени всичките си амбиции, именно победите на Симеон подсигуряват окончателното издигане на България като самостоятелна, имперска сила.
Оценките за Симеон Велики и неговото управление обикновено са обвързани с териториалната му експанзия и бурното развитие на литературата, архитектурата и културата като цяло, известни с названието Златен век. През последните три десетилетия, историците започват да дават и критични оценки за дългото управление на Симеон. Културният възход не може да скрие факта, че България е отслабена от непрекъснатите войни и грандиозните инвестиции в архитектурата. Поредицата граждански войни след възкачването на Петър на трона свидетелстват за дълбока политическа нестабилност. Зараждането на богомилската ерес през 30-те години на Х в. е доказателство за голямото социално напрежение в България. Всички тези негативи са резултат от активната и понякога авантюристична политика, водена от Симеон.
Със своите негативни и позитиви, Симеон все пак остава един от най-великите български владетели. Личните му качества са засвидетелствани от ловката му дипломация, военните му победи и културния подем, в който взема дейно участие не само със средства, но и чрез собствения си ум и познания. Продължилото 34 години царуване на Симеон е безспорно един от най-славните периоди в българската история и заслужено му печели прозвището, с което е известен вече повече хиляда години – Велики.
