Стивън Джей Ръсел – мъжът, който просто излезе от затвора 4 пъти
Днес Стивън Джей Ръсел седи в изолирана килия 2 × 3 метра в затвор с максимална сигурност, където е осъден да прекара следващия век и половина – 22 до 23 часа на ден, като излиза само за неща като душове, малко упражнения и да се види с някой случаен посетител. Дори тогава обаче му е позволено да вижда хората само през доста дебело стъкло и му е забранено да докосва или да бъде докосван от никой друг освен от пазачите, които го събличат, за да го претърсят, всеки път, когато излиза или влиза в килията си.
Докато такава изключителна изолация, дори за сравнително кратки периоди, е почти универсално само за изключително агресивни затворници, Ръсел не е един от тях. Всъщност, освен че никога не е извършвал насилствено престъпление, в този момент той е в 60-те си години и дори не може да ходи уверено. Екстремният характер на килията на Ръсел е официално от страх, че ще избяга от затвора с максимална сигурност… най-вероятно в своята инвалидна количка… Поради това той твърди, че истинската причина да е държан в такава изолация, се дължи най-вече на унижението, което причинява на силите на реда, когато през 90-те години четири пъти буквално излиза от затвора (преди да му изтече присъдатам, просто излиза от сградата на затвора), за да бъде с партньорите си – единият, който е болен от СПИН, а другият, който просто му липсва.
Роден през 1957 г., Ръсел прекарва голяма част от детството си, вярвайки, че родителите му са благочестиви и религиозни местни жители на Вирджиния, които управляват голяма компания за производство на храни. На 9-годишна възраст обаче Ръсел открива, че е осиновен и че биологичната му майка се е отказала от него, защото не искала да гледа извънбрачно дете. По-късно Ръсел научава, че майка му в крайна сметка се е омъжила за баща му и заедно са имали няколко други деца, но двойката дори не се опитва да се свърже или изобщо да има някакъв контакт с него. Това разтърсва момчето и той заявява: „Чувствах се отхвърлен… Имах малък проблем, когато разбрах.“
Меко казано. Той започва да се бие редовно, да подпалва всякакви неща, и всичко помежду им.
Приемното семейство на Ръсел не знае какво да прави по този въпрос и се опитва да ограничат това поведение, като го изпращат в поправителен дом за момчета. По време на престоя си в там Ръсел има редица хомосексуални преживявания с други момчета – нещо, за което ще остане объркан в продължение на няколко години, като отбелязва в по-късни интервюта, че не е признавал пред себе си, че е гей, докато не е в края му 30-те си години. Междувременно се оженва, но когато си признава сексуалната ориентация, съпруата му проявява разбиране и се развеждат. След този кратък тийнейджърски период на бунтарство обаче Стивън е съвсем обикновен човек. Поне докато не го уволняват заради хомосексуалността му – това връща агресията му (за която той казва, че съжалява) и се започва с арестите.
След редица измами той е арестуван и осъден на 10 години затвор. По това време обаче приятелят му Джим е диагностициран с ХИВ – добра, макар и печална, мотивация за първото му бягство. Но как го прави?
След като наблюдава режима на смените на охраната, Ръсел обува долнище на анцуг и тениска, които намира в стая, предназначена да съхранява личните вещи на жените затворнички. Осъзнавайки, че това облекло не е достатъчно, за да заблуди охраната, той решава да добави и аксесоар – радио, което стражите обикновено носят. Как се сдобива с него не е ясно. Няколко дни по-късно Ръсел търпеливо изчаква охраната да премине към обичайната си почивка за по цигара, облича тоалета, небрежно пристъпи към вратата и скоро се озова от другата й страна. „С радиото пазачите ме помислиха за полицай под прикритие. Имах невероятен прилив на адреналин. В тези първи мигове на свобода се чувстваха невероятно. Джими живя още 26 месеца след бягството ми.“
За да се погрижи за Джими, както и за себе си, Ръсел опитва да извърши още една застрахователна измама. Тя довежда до втория му арест като към този момент той е свободен около 2 години. Няколко седмици по-късно Кемпъл умира, докато Ръсел е в затвора.
На следващата пролет на 1995 г. Ръсел се влюбва в затворник на име Филип Морис. Той заявява: „Не мислех, че е възможно. Искам да кажа, бяхме в затвора! Видях го в правната библиотека да се опитва да достигне книга. Той е нисък – само 160 сантиметра, а аз съм почти 190 – и аз казах: „Изчакайте, ще ви я взема.“ И това беше всичко.“ След като двамата мъже са пуснати условно по-късно същата година, Морис се зае да се грижи за новата си любов. Сега, в допълнение към осребряването на множество фалшиви застрахователни полици, които беше сключил с предишната си любов, Ръсел кандидатства за работа като финансов директор на огромната медицинска компания NAMM. Украсена до безумие, в автобиографията му фигурират справки, които водят през един или друг номер обратно към него. Тук вероятно е важно да се отбележи, че Ръсел очевидно има невероятен талант да променя гласа и начина си на говор, за да звучи съвсем естествено като различни хора.
След като е нает, Ръсел присвоява около 800 000 долара (около 1,4 милиона долара днес) под носа на други ръководители. Той оправдава действията си (вместо спокойно да работи и да води нормален живот) с желание за мъст към медицинския бранш заради смъртта на Джими
Когато полицията идва да го арестува, за да си спечели време, Ръсел лъже, че е диабетик и се инжектира 40 дози инсулин. По-късно в болницата, след като излиза от шока, той звъни в администрацията на съдията и преправяйки гласа си на неговия, казва на чиновниците да смъкнат гаранцията на Ръсел от 900 000 долара (1,5 милиона днес) на 45 000. На следващия ден той плаща обновената сума и излиза отново на свобода. След като полицията осъзнава грешката си отново, те пак го арестуват – това не е трудно, защото вместо да хукне да секрие, Ръсел просто се връща обратно при Филип.
Новата му присъда е 45 години.
Този път Ръсел се сдобива (с течение на времето) с няколко десетки зелени перманентни маркери от затворническата комисия и изпразва мастилото им в мивката, след което боядисва бялата си затворническа униформа в зелено. Това е същият цвят, носен от посещаващите лекари. Няколко дни по-късно той облича лекарската си униформа и за пореден път просто излиза от затвора.
След като е заловен отново и осъден отново, Ръсел приема присъдата си с нетипична за него тъга. На въпроса на органите, с които на този етап вече се познават, защо е така печален, той отговаря, че има ХИВ и най-вероятно няма още много време. В следващите 10 месеца пазачите гледат как той става сянка на себе си, кожа и кости. Веднъж щом смъртта му изглежда близо, те го водят в болница, където на получи експериментално лечение. Няколко седмици по-късно затворът получава съобщение от доктора, който води лечението, че Ръсел е починал.
Разбира се, Ръсел не само не е починал, но и въобще не е болен от ХИВ.
„Това… беше най-трудното… Трябваше да се дисциплинирам напълно… Правиш каквото трябва. Черпя идеите си от ученето. Гледам, търся слабости… Не мисля, че съм по-умен от полицията, но успях, защото смятат, че всеки, който е престъпник, е глупав и се възгордяват. Мисля, че всеки може да избяга отвсякъде.“ Днес, въпреки че е заключен по 22-23 часа на ден, уредниците на затвора все още смятат, че Ръсел мисли как да избяга.
