Изповедта на Павел Филатяев – руският войник, който разкрива истината за Украйна

| от |

Още от Chronicle

Първата Руско-чеченска война за независимост е повторение на всичко случващо се в Украйна
Защо Т-90 се проваля в Украйна - експертите наблюдават следните грешки
Интернет е голям и понякога истината може да излезе от всеки един ъгъл. През последната седмица може да откриете един от първите опити и трудове на руския десантчик Павел Филатяев, който споделя всичко преживяно от постъпването в руската армия до влизането във война срещу Украйна. Странен факт е, че неговите 144 страници – дневник на преживяното, водят до издаването на присъда, заплахи и преследване от други атрактивни псевдо-руски патриоти, уверени в правотата на военните действия.

Павел не се опитва да се притеснява и още в началото споделя зловещата истина:

„Върнах се от войната. Не можете да кажете тази дума „война“, тя е забранена, но все пак ще кажа точно „война“, разберете ме правилно, вече съм на 33 години и цял живот съм казвал само истината, дори и да е в собствен ущърб.“

Войната в Украйна е много точно и ясно описана – свистенето на снаряди, трептенето на въздуха и преобръщането на стомаха от страх, започват да властват, докато не се чуе тътена. Чуе ли се той, значи войникът не е бил жертва и може да продължи своя живот, но има и още – ако нито един шрапнел не откъсва части от тялото, тогава говорим за втори рожден ден. Павел започва да разказва и споделя данни от дневника си, след като е евакуиран от Николаевск и споделя своята информация с една единствена цел – да успее да предотврати смъртта на още хора.

По думите на Павел, дългото чакане в окопите води до още повече болести, глад и мизерия. Нещо още по-интересно е, че повечето руски войници са принудени да обличат украински униформи, защото техните не са износени и са далеч по-удобни от руските. Десантчикът не забравя и още една подробност – Русия не може да облече своите войници, нито да ги храни по време на мисията. Зимното настъпление в Украйна води до остеохондроза от всички точки на гръбначния стълб, а след това и различни хернии. Необходим е месец, преди да последва евакуацията на Павел, като той самият се смята за късметлия и може да се вози на стъпалата на камиона, докато още 20 души са натоварени като добитък в камиона си. След активни действия на фронта, руският десантчик задава един много важен въпрос:

„А как Украйна заплаши Русия? Всички наоколо говорят, че Украйна искала да влезе в НАТО.  Но нападаме ли всички страни, които искат да се присъединят към НАТО? Латвия, Литва, Естония, Полша вече са в НАТО. Финландия сега се присъединява към НАТО. Турция свали нашия самолет не толкова отдавна, но ние бързо забравихме. Япония претендира за нашите острови. Мамка му, САЩ граничи с нас на изток, но всичко това по някаква причина не е повод за започване на война.

Ако не бяхме нападнали Украйна, тя щеше ли да ни нападне?

Мнозина повтарят по телевизията, че сме нанесли превантивна мярка – удар, но как да повярваш, че Украйна ще нападне Русия? До Крим въоръжените сили на Украйна дори не можеха да запазят своите граници, те водят война в отбрана, понасяйки огромни загуби. Всеки знае, че войната в отбрана е по-лесна от воденето на атакуващи действия. Няма ли да е по-лесно нашата армия да укрепи границите и да се защити около Украйна и в случай на тяхно нападение да се срещнем и да прекъснем техния нападателен потенциал?“

Заплахата от атака на Украйна срещу Русия е бързо отхвърлена в дневниците на този войник. Нещо повече, неговите приятели не могат да си спомнят за конкретен случай или момент, в който украинец е наранил руснак или дори да го е обидил, защото носи руско фамилно име или не може да говори украински. Защитата на Донбас също губи своята симпатия.

Павел посочва, че голяма част от жителите на тези две измислени държави, практически са избягали в Крим и други големи градове, след като Русия не е успяла дори да им гарантира някаква социална сигурност. С други думи, това са територии, които бързо осиновяват руския начин на живот – мизерия, глад и повече алкохол. Всички жители на тези територии, разговаряйки с Павел, разказват точно това – хората искат да живеят в мир и да имат право да работят – нищо повече. Нацификация и денацификация, такива животни не са виреели там.

Как се започва война и как се изпраща армия, която дори не може да разбере смисъла на една война? Павел споделя, че неговият капитан на 23 февруари обявява на всички, че всеки войник ще получава на ден сумата от 69 долара – курс за долар е около 7000 рубли. В последствие обещанието ни показва, че сумата е около 3500 рубли на ден.

В началото войниците разбират, че ще участват в така наречената кримска операция „Вежливи хора“, но за  разлика от друг път, преминаването на границата сега се оказва под небе от ракети, залпове, атаки от бойни хеликоптери и още много други. Какво се е случило? Дали украинците не превземат Ростов или американците не са кацнали в Камчатка? Павел вярва, че Русия е нападната и тръгва, особено след като неговата дивизия трябва да се смята за гордостта на руската армия.

Реформите на Шойгу най-накрая показват и истината за тази война – руснаците страдат значително и въпреки измамите, Павел твърди, че едва 100 000 души са преминали границата на Украйна, а не 200, както се твърди по телевизията. Армията не е мястото, където пристигат най-добрите младежи, особено след като университетите се превръщат в далеч по-престижни. Призовават се хора от ниските социални кръгове (Павел не крие, че също е от тях) и става ясно, че колкото по-малко образовани са хората, толкова по-добре.

Два месеца на фронта доказват само едно за десантчика – няма дори човек, който да ги смени и около 60 дена всички мизерстват и гладуват на фронтовата линия. За голяма изненада, войната се води до изтощение и още повече загуби.

Нещо още по-странно е, че нито един войник, поне редовите бойци, нямат никакъв достъп до интернет. Разказват се само слухове. Например, че захарта в Крим е скочила десетократно, доларът е преминал над 120 пъти своята стойност. Самолети повече не летят над столицата, а най-точният източник е шофьор, който кара провизии. В болницата, Павел си спомня, че има доста жени, които работят като лекари, но същевременно имат военен чин.

За разлика от жените в армията на САЩ и Израел, повечето рускини са доставени като съпруги или любовници на военните с по-висок чин, за да могат да взимат заплата. „Жените в нашата армия преобладават най-често за украса.“, споделя войникът, който между другото посочва как функциите им са толкова ограничени, че реално сравнението между Жигули и Мерцедес е повече от достатъчно. Павел призовава войниците просто да обърнат внимание на комплекта за първа помощ на Русия и Америка. Украйна дори не се коментира, но реално войникът твърди, че дори тяхната е заприличала на американската.

В полевата болница, Павел прекарва много време пред телевизора и вижда две реалности. Вечерните новини разказват как армията е подготвена и търпи минимални загуби, докато истинският фронт е съвсем различен. Всичко е изпълнено с позиви като тези за Сталинград, но нищо повече. Домакинът в болницата разказва, че имало пожар на крайцера „Москва“ и същият бил изтеглен и скоро щял да бъде пуснат съвсем скоро в битка. В болницата има един моряк, който е бил на този кораб и споделя истината. Корабът е бил евакуиран след три удара от ракети.

Близо седмица се пази в тайна, че флагманът на Черноморския флот е бил потопен. Състоянието на лечебното заведение също не е розова – около 40 души използват само една тоалетна. А всеки ден пристигат нови и нови хора. За два месеца на фронта, Павел получава 215 хиляди рубли, докато един политик взима минимум 500 хиляди рубли. Относно подготовката на руската армия, Павел си спомня своя първи скок на 12 ноември 2021 г. Павел отказал да облече носена униформа и трябва да скача в 8 часа сутринта при минусови температури.

Резултатът е пневмония и температура от 37.5 след пиенето на парацетамол. Условията също са прекрасни. При първите бойни лагери, парашутистът си спомня, че не може да намери легло, на което да спи в нито една от бараките. Налага му се да си наеме хотел и на собствени разноски да прекара обучението си. Друг голям проблем е, че храната от картофена супа е реално изградена от сурови картофи, както и твърд хляб. От време на време има и бонус от един пилешки кренвирш.

На 23 февруари, докато войниците са на граница, Павел си спомня как пристига политически офицер, който твърди, че Киев ще бъде взет за три дни. Тогава разбират и за високата заплата. Раздават се боеприпаси, гранати и други. Щурмуването на Херсон продължава да се струва като една свещена глупост. Бързо става ясно, че няма достатъчно оръжие, дори бронежилетките са изключително малко. Изненадата на 24 февруари е, че никой не знае какво напада. Битката се води срещу настъпващи украинци, а не срещу натовци. Няма агресивна атака, Павел и неговата команда напада, следователно няма никаква защитна война, а нападателна.

Нещо още по-странно, колоната с войници преминава през села и градове, но не среща съпротива. Поне не в началото. Изненадата на всички започва с факта, че никой не знае къде точно отива или какво се изисква от него. Усещането за липса на план се прокрадва в главите на абсолютно всички. Липсва връзка между колоната и хеликоптерите. При всяко откриване на стрелба, същите бойни птици изстрелват ракетите си и се връщат обратно в защитна линия, защото и те самите не знаят какво се случва. Ако има обстрел, никой не може да разбере и посоката за нападение.

Нападението над Украйна е факт, но Павел не разбира защо армията му не доставя качествена техника. Броят на закъсвания и проблеми по време на пътя, са повече от видими. В дневника е записано как войниците често висят в различни полета и гори, трябва да се опитат да извадят камионите от калта и често това се случва с любезното съдействие на вражески огън, за да може атмосферата да е напълно завършена. След два дни в сражения, Павел разбира от преминаващите танкове, че никой не се опитва да се свърже с тях, защото всички очакват да са избити.

Руската бойно колана се движи с нужда от доста гориво. Често машините спират и войниците се движат по улиците, източвайки дизел от спрените цивилни машини. Бойният състав на руските сили е впечатляващ, един от шофьорите кара Урал, който не разполага със спирачки. Павел посочва в дневника си, че това е шофьор, който заслужава награда – да караш Урал без спирачки и то на война, това е истинско геройство. Приютяването в Херсон е измама, битките се водят през нощта и украинците знаят как точно да удрят.

Мнозина не разбират как да се защитават с минохвъргачки, чийто радиус е едва 4 километра – украинските имат покритие от 8 километра, а при паркирана колона е повече от лесно да изсипят гнева си. На 26 февруари или три дни след влизането в Херсон, руската бойна колона получава и първата си задача – да защити летището. В Херсон имало пехота от 2000 души и около 20 танка. Колоната е ударена няколко пъти от артилерия и Павел и приятелите му трябва да се окопават и да чакат. Минометите са маскирани с горски пръчки, няма никакво друго прикритие. Войниците копаят с часове окопи, докато парашутистът си спомня, че повечето машини на руската армия са на около 50 години и реално нямат никаква възможност да противодействат на модерната армия.

Приложената тактика на украинския фронт е практически същата, която са използвали бабите и дядовците от Втората Световна война. Междувременно офицерите продължават да твърдят, че войната в момента се печели и няма никакви изненади, напротив – битката се водила точно така, както трябва. На 27 февруари след чакане на летището, командата за щурм на Херсон е пристигнала. От летището цялата колона получава оръжие, гранити и РПГ. Машините тръгват, а УАЗ-ките вече са снабдени и превърнати в малки бомби – един точен изстрел може да ги неутрализира. УАЗ-ките нямат никакви брони и могат лесно да бъдат обстрелвани.

При влизането в града през моста, руснаците са принудени да чакат около 30 минути. Павел дори не разбира защо още не са нападнати и едва тогава забелязва мащабите на Херсон. Покривите са твърде много и примамват достатъчно добре. Във входа на града, руската колона е посрещната от друга техника, заема се всестранна отбрана, но нищо повече. Около 11 часа вечерта лумват пожари. Първо в ляво, а след това и в дясно. Гори тръстика около реката. Огънят се разгаря от силния вятър и осветява цялата позиция.

Единственият виновник за пожарите е момче, което се прибира и очевидно е решило да помогне на своята армия. Украинската армия позволява посочване на позиции и следене на военни сили. В някои частни Телеграм групи се предава точна и детайлна информация, като войниците официално посочват какво наистина се случва. Цивилните реално помагат и работят изключително добре. На 1 март атаката на Херсон продължава да стои на моста. Колоната от парашутисти и по-специални части посочва горчивата истина. Забранена е употребата на светлини, забранена е употребата на мобилни телефони, не трябва да се палят колите, за да не разкриват позицията, а междувременно целият град знае къде са.

Достатъчно събран студ и липса на униформи принуждава около 200 души и 30 УАЗ-ки да се събират и да се топлят, докато някой не нарушава и командата и не започва да се топли с огън. На следващата сутрин командирът събира войници и тръгва на разузнаване. От другата страна на улицата и навътре в квартала имало засади и изоставени бензинови бомби, това е чакало колоната, ако някой се е опитва да пробие точно там. Докато Павел чака още новини, изстрели започват да ехтят.

Звукът идва точно от посока на колоната. Огънят се увеличава, от радиото се твърди, че има снайперисти по покривите. Кадировци излизат от улицата и се въртят, обстрелвайки хаотично покривите. По радиостанцията пристига и информация за първите ранени. Битката продължава да е безмилостна, а най-лошото е, че бойните кадировци бързат да се евакуират с УАЗ-ките. Обясняват, че ще закарат ранените на летището, нищо повече. След липсата на храна и каквито и да е било провизии, Павел описва бойната операция с филма „Варварите в Рим“.

Всички търсят най-различни ценности от място за спане, до компютри, техника, храна, домакински уреди. След като по радиото няма никаква връзка с нещастната колона, в някои от близките офис сгради, повечето руснаци гледат украински новини и така разбират, че настъплението е близо до Киев, Одеса и Харков. В една от сградите е открита столова и вълците започват да се хранят с всичко ядливо.

Никой повече не иска да се върне в УАЗ-ките, повечето спят в сградата и се възползват от душовете. Следват още няколко дена в сражения, за които Павел не разказва или просто няма време да пише. Нещо по интересно е, че след завеждането му в болницата, най-накрая успява да получи телефон и да разбере истината. Блогъри от цял свят твърдят, че Русия трябва да се срамува от себе си. Парашутистът не може да повярва как Путин е единственият, макар и цялата армия да дава клетва за служба на руския народ и никой друг.

Русия не е Путин, това са думите му, но въпреки това откриваме и недоволство. Късането на паспорти също е добър призив. Павел е принуден да мълчи след прибирането си в Русия, няма право на медицинска помощ, трябва да плаща всичко от собствения си джоб и дори е заплашван със затвор, ако изобщо се опита да бяга. Едно много точно заключение описва всичко, което войникът разказва в повече от 140 страници:

„Не искам да се оправдавам с никого, но ако не разбираме какво е нашето – лудост с воал от омраза в очите на една луда жена – пропагандата за взаимно унищожение. Воювах в Украйна, но нямам право да кажа „Не на войната“, тогава кой има право да го каже? Не мога да се върна в армията, вкъщи не мога да споделя опита си и мислите си относно участието в тази война, няма как да призова съгражданите си да участват в нея.

Струва ми се много съмнително, че армията е систематично разбита, убеждавайки населението чрез телевизията в обратното, въпреки факта, че милиони мъже, които са служили по-рано, знаят и са видели, че армията се разпада. В същото време ни казаха, че основният ни враг са НАТО и Украйна. И в крайна сметка, след като се срина армията, започна истинската война. Мога да затворя съвестта си, а и съм сигурен, че някой справедлив съд ще ми даде доживотна присъда. Най-вероятно ще кажат, че ме е купил агент на запада, но не мога мълчаливо да гледам всичко това. Не се страхувах в Украйна, просто беше безкрайно обидно, че не мога да променя нищо.“

 
 
Коментарите са изключени за Изповедта на Павел Филатяев – руският войник, който разкрива истината за Украйна