Агент на ЦРУ ли е Джон Стайнбек

През лятото на 1954 Джон Стайнбек си живее хубаво в Града на светлините, Париж. Но емоционално е на ръба. По това време писателят е изключително известен и богат (въпреки че Нобелът за литература все още му предстои), но същевременно страда от депресия. „Просто понякога изглежда, че няма къде да избягам“, пише той до агента си в Ню Йорк.

Писателите често обичат да усложняват животите си, когато са депресирани, и особено когато не чувстват, че пишат нещо важно, какъвто е и случая със Стайнбек през ’54. Затова той се съгласява да напише серия разкази, които ще бъдат публикувани на френски, който той не говори, във всекидневника Le Figaro. Също така по време на пребиваването си в Париж, Стайнбек изглежда е бил агент на ЦРУ.

Джон Стайнбек, 1962

Има известно количество мистерия по отношения на това какво Стайнбек мисли, пише и въобще прави през това лято. Разкошният апартамент, който наема заедно с третата си съпруга Илейн и двамата си сина от втория си брак, Томас и Джон IV, е до едно от именията на Ротшилд и срещу Елисей, резиденцията на френския президент, а американското посолство е на по-малко от 10 минути.

Парижкият дом на семейство Стайнбек е толкова близо до почитания ресторант Laurent, че в тихите летни нощи човек може да чуе пукота на тапите от шампанско, което може би е вдъхновение за един от разказите на писателя – „The Amiable Fleas“ (от англ. – „Дружелюбните бълхи“). В него той описва кафене, чиито „три външни маси имаха следните ежедневни орнаменти: един поет, чиято работа е толкова величествено неясна, че дори той не може да си я разбере; един архитект, чиято слава лежи върху страстната му атака към въздушните опори, и художник, който рисува с невидимо мастило. Всеки от тях привличаше почитателите си, така че скоро Дружелюбните бълхи вече се споменаваше от екскурзоводите.“ Главният готвач има котка Аполо, на която дава да опита всяко ястие, което готви. Когато идва човекът, които връчва звездите Мишлен, готвачът е толкова изнервен, че гони котката. Без най-важният му критик обаче ястието се получава отвратително. Отчаян той решава поне да се сдобри с котката – приготвя специално ястие с тайна съставка и отива да я търси из града. По стечение на обстоятелствата човекът от Мишлен отново се озовава в ресторанта, опитва новото ястие и воала! Историята прилича много на филма „Ratatouille“.

Както можем да прочетем в „Steinbeck: A Life in Letters“, на 12 юни 1954, Стайнбек води по-малкия си син, който носи прякора Котката, на вечеря в Айфеловата кула по повод осмият му рожден ден. „След това не ми се спеше и написах разказ за Figaro и малка част от един друг разказ“, казва в писмо до агента си, Елизабет Отис, преди темата да се обърне към депресията му и благодарностите, които има към психолога си.

Река Оаз, Шарл-Франсоа Добини

Същата седмица Стайнбек пише и трибют към своя добър приятел, фотографа Робърт Капа, който загива във Виетнам. Пише също и пътепис за Ил дьо ла Сите, където се помещава катедралата „Парижката Света Богородица“, и за риболова на бреговете на река Оаз, толкова харесвана от импресионистите. Опитва се да мисли оптимистично… Но когато „Дружелюбните бълхи“ излиза в Le Figaro на 31 юли, не е трудно да се забележат чувствата на неудовлетвореност и страх от незначителност на автора.

„Понякога ме критикуват, че избягвам ярките нехармонични тонове на времето ни и си затварям ушите за барабаните на ежедневната гибел“, казва Стайнбек. „Но съм открил, че тези моментни звуци бързо преминават в шепот и така цялата лудост се забравя, докато меките тонове остават с години.“ Войната на Франция в Индокитай по това време вече приключва. „Англия и Америка са разтърсени от буря, а най-вероятно зад желязната си завеса Съветският съюз също има своите кошмари. Да речем, че пиша за тези важни събития! Докато работата ми се публикува, те вече ще са отминали и забравени и на тяхно място ще има нови вълнения.“

Ако Стайнбек действително пише за „важни събития“, ЦРУ е готово да чете.

Знаем със сигурност, че преди Джон да прекара месец из Средиземноморието 2 години по-рано, той кандидатства за такава работа с писмо до тогавашният директор на Централното разузнаване Уилям Смит: „Ако през този период мога да бъда в услуга на Вас или Управлението, за мен би било удоволствие.“

От отговора на Смит пък знаем, че предложението на писателя е добре дошло. Знаем и от архивите на КГБ, че когато Стайнбек посещава Съветския съюз през 1947, съветските шпиони допускат, че той може да използва престижа и връзките си, за да шпионира и уязви СССР. (Един от първите хора, с които се среща там, е посланика на САЩ в Москва, Уилям Смит – същият, който след това ще стане директор на ЦРУ през 1950.)

Известността на Джон му дава достъп до важни хора по целия свят, а за известно време текстовете му за бедността в Америка го правят фаворит на левицата. Затова, въпреки че работи към Службата за военна информация (пропагандното звено на Управлението на стратегическите служби през Втората световна война), армията е предпазлива с него, защото подозира, че е привърженик на комунистите.

Сайнбек всъщност е доста критичен към съветския тоталитаризъм, но през 40-те и 50-те години в Америка действа т. нар. политическо движение Маккартизъм (кръстено на сенатор Джоузеф Маккарти) – мащабна кампания за разкриване на съветски шпиони често без или с оскъдни доказателства. Много от приятелите на Стайнбек са привикани с подобни обвинения, но той самият не е.

„Това ли е утрешният ден? Америка под комунизъм!“ – пропаганден комикс, публикуван през 1947

Авторът Брайън Канард прави разследване преди няколко години, благодарение на което днес ни е известно: синът на Стайнбек, Томас, има подозрения, че нещо странно се случва по време на това лято през ’54, въпреки че тогава е едва на 10 години. Томас „ясно си спомня, че на всеки няколко дни някой от посолството на САЩ идва и оставя пратка за Джон“, пише Конард през 2013 в книгата си „Steinbeck: Citizen Spy“. „Тази пратка след това се взима обратно от служител на посолството няколко дни по-късно. Томас не знае какво точно се случва, но му изглежда много подозрително.“

Когато дава тези сведения на Конард, Томас, който умира през 2016, е на повече от 60 години и често звъни на автора през нощта и пиян. Конард обаче поглежда и в архивите на ФБР: „На 10 март 1954“ – което е преди Стайнбек да замине за Париж – „ФБР съставя биография за него за неизвестен получател. Документът от 8 страници съдържа 3 параграфа, редактирани от ЦРУ, а някои от референциите в него се отнасят до шпионаж и държавна измяна.“

Тази информация дава на Канард „силна индикация, че Управлението прави рутинна проверка на Стайнбек преди да бъде замесен с тях отново.“

Както често се случва, когато хората неакадемици се занимават с академични дела, изследването на Брайън Канард е до голяма степен игнорирано. Най-вероятно не помага и това, че той публикува книгата си през собствена издателска фирма и че една от предните му книги се казва „Черепна химия: 45 истински случая на събуждане на мъртвите“. Но един преподавател от Университета в Пенсилвания пише: „книгата за ролята на Стайнбек като разузнавач за ЦРУ излага факти… който заслужават сериозно внимание“.

Това, което липсва, е ясни и конкретни доказателства, че Джон Стайнбек е събирал информация. Известните личности от това време не са били добри в шпионажа, както от Съюза ще разберат, когато вербуват Ърнест Хемингуей. Но това друга история с други съставки.