Защо злодеите в киното се превърнаха в кумир за обикновения човек – началото на упадъка
Замисляли ли сте се върху идеята за подкрепянето на антигонистите във всяко едно изкуство? Антигонистът най-често играе ролята на негативната страна, на злодеят, на врагът, на противникът в една пиеса, в една книга, в една история и най-често в киното. Срещу него стои така наречения протагонист, който трябва да е точно обратното, той е героят, той е движещата сила в една книга или филм. Тези герои, искаме или не, най-често са облика на едно цяло, не могат да съществуват един без друг, защото тогава няма да имаме история. Прословутата битка между доброто и злото, може да се види и във всекидневния живот, но единствената разлика е, че ние сами избираме героите си.
Различните изследвания в тази посока ще разкрият и фактите, всеки човек обича аутсайдерите. В много отношения ще забележим, че дори киното създава много такива герои, а още през 60-те години в живия живот ще открием, че САЩ има цяла серия такива и продължава тази идеология. Доналд Тръмп е точно такъв пример, за него се говори, но само се говори, че изгражда себе си от нулата, с помощта на някой друг милион от роднините, но продължава напред и очевидно знае какво да прави с тях.
От другата страна ще видим, че тенденцията също не е малка с президенти като Джими Картър, Роналд Рейгън, Бил Клинтън и Барак Обама. Всеки един от тях изплува от дълбините и с помощта на правилен ПР и добре написани речи, не можем да отречем, че се ражда особено интересна симбиоза.
Ако кажете, че това важи само за американците – грешите! Идеологически погледнато, същата идея се продава и в България, но с особен недостатък, ние винаги избираме много грешните страни за пример. Жалейката по мафиоти, организирана престъпност и създаването на най-различни престъпни организации е възможно най-добрият пример. И днес ще откриете, че в социалните мрежи има доста тъгуващи по личности като Васил Илиев или братя Галеви.
Няма изненадани, макар и много пъти имена като Георги Стоев да разказваха истинската страна на живота от другата страна. Беззаконието и липсата на адекватни мерки и правилна политика, родиха идеали от другата страна, където преминаването на закона се описва като стъпването в рая. Изведнъж животът става по-розов, по-бърз и луксозен, но върху цената на много други животи. И тъй като сме свикнали да вървим напред с мотото „Законът е врата в полето и само идиотът минава през нея.“, не очакваме светло бъдеще, впрочем решаваме да не очакваме нищо и да търсим варианти за заобикалянето на всички видове правни норми, все пак никой не иска да бъде балъкът в една подобна ситуация.
И има разумно обяснение за тази идея, все пак не е трудно да открием, че филмите, които Холивуд произвежда, повечето от тях, винаги са разработени върху тази идея. Антигонистът или злодеят, те са далеч по-интересни и приятни за гледане. През 70-те години се появяват филми като „Бони и Клайд“, „Буч Касиди“, „Кръстникът“, „Шофьор на Такси“ и още много други. Това, което мнозина забравиха е, че говорим за филми, за мястото, където фантазията и реалността могат спокойно да танцуват своят красив танц и да карат повече хора да си купуват билети.
Не казваме, че няма протагонисти, нека не забравяме, че филми като „Мръсният Хари“ се смятат за класика, но когато телевизията започна да дава светлина на другата гледна точка – този изключително удобен пример – сериали като „Семейство Сопрано“, „Breaking Bad“ и още много други, реално започнаха да показват, че не е чак толкова зле да бъдеш от другата страна на барикадата, впрочем, демонстрацията най-често е, че това е препоръчителното.
Точно тези предавания, особено във времето, в което пандемията се превърна в причина за затварянето на работни позиции и заличаването на цели бизнеси, точно сериали като „Семейство Сопрано“ са нараснали с около 179%. Тоест почти два пъти повече, отколкото в нормално работно време. И след приключването на сериала, редица интернет звезди продължават да го коментират и да развиват неговата популярност.
Искате български еквивалент, когато се появи родният „Под Прикритие“, БНТ успяваше не просто да взриви класациите за най-любимо занимание на българите в неделя вечер, но и по-късно да го продаде на друга телевизия, да го пусне в Нетфликс и да продължава да го излъчва в цял свят. Родното творчество живее свой собствен живот, но и ясно ни показва, че любовта към антигоностите и разказването на история, позиционирана много далече от закона, може да представи съвсем друга по-красива реалност.
Да, светът не е розов и понякога е по-лесно да се направят по-лесните решения, все пак е ясно на всеки, че цялото ни общество, при това не само нашето, съществува върху идеята за общо съгласие със законите. Ние се доверяваме дори и когато седнем зад волана, че човекът, който кара с нас, спазва същите закони и е учил един и същи правилник.
Това е и причината да не сме толкова изненадани, когато в едно ПТП – част от почти всяка новинарска емисия – никой не е изненадан от сблъсъкът между лъскаво возило и автомобил, който живее своя последен живот, маскиран като нов внос от Германия или друга страна. При липсата на закони, липсата на видимост на същите, както и дежурното наказване на обикновения човек, възпитанието и приемането на кумири от тъмната страна, няма да изненада никого. Учени и писатели обръщат внимание на факта, че когато една държава тръгне надолу, всички филми и книги, показващи упадъка ѝ, започват да се гледат и изкупват с огромна скорост.
Ето защо с появата на Уолтър Уайт беше ясно, че всеки ще обикне идеята за обикновения интелигентен човек, играл по правилата и изгубил всичко. Изведнъж имаше повече вяра в организираната престъпност и мафията, отколкото в законите и факта, че държавният апарат е безсилен и отказва да помогне.
Не случайно се беше появила и шегата, че ако сюжетът на този сериал се ражда в Канада, най-вероятно нямаше да има никакъв филм, тъй като героят щеше да започне своето лечение почти веднага. Истината е, че подобни сценарии и литература се раждат, за да покажат и подчертаят много ясно всичко това, което унищожава и обърква есенцията на обикновения човек. Вярвате или не, темите са били същите преди двете световни войни, при това не само в САЩ, а и в Европа и дори България.
Идеята за обикновения човек, който повежда революцията и постила пътя на останалите с розови цветове, започва да се харесва, никой не обръща внимание на негативната страна, която е животът на милионите, които ще бъдат засегнати от тези действия.
Във времето на разпад, критици като Алан Сепинуол говорят за края на американската мечта, която ясно показва, че идва времето на дълбок цинизъм към човечеството. Тук идват красивите черни комедии, които приспиват и последната капка разум. Преди да дойде този период, повечето зрители се радват на комедиите, смехът е лекарство, преди да отстъпи на брутализма.
Това обяснява и защо всеки следващ герой става все по-черен и по-жесток, защо продължаваме да потъваме надолу към заешката дупка. От „Семейство Сопрано“, започнахме да ставаме свидетели на други по-мрачни истории като г-н Томпсън от „Boardwalk Empire“, серийният убиец Декстър Морган, Дон Драпър от „Mad Men“ и още много други.
Американският зрител, който израства в една държава, изградена предимно от престъпници, познава този хабитат, осъзнава и защо това винаги го привлича. В България виждаме подобни мотиви, все пак „Под Прикритие“ не беше единственият криминален филм, който направи фурор, нека не забравяме, че „Огледалото на дявола“ беше скандален сериал от няколко епизода, който показваше още по-жестоката диващина.
Истината е, че когато любимият на много „комунизъм“ си отива, същият стар режим създава въпросните антигонисти, те се превръщат в мъченици и днес дори получават своите лаврови венци. Отварянето на една огромна бездна между добро и зло, ясно ни показва, че онзи толкова мистичен преход, който всички очакваха, е в застой, даже замръзнал, особено ако следите криминалните новини.
Липсва ни добрият пример, липсва ни законът, липсва ни и справедливостта, но тъй като години наред продължаваме да повтаряме, че точно „Законът е врата в полето и само глупакът минава през нея.“, всяко следващо чудо е за три дни, понякога и по-малко. Това е и причината винаги, поне малко, да сме на страната на антигониста, на онзи, който решава, че няма да играе в колективната спогодба на едно общество.
