Защо се случва Крахът на Уолстрийт през 1929 г.
В четвъртък, 24 октомври 1929 г., Уолстрийт – тясна пътна артерия в южния край на остров Манхатън – е необичайно оживена. Изключително оживена. Най-значимата сграда на улицата, Нюйоркската фондова борса, трябва да отвори чак в 10:00 часа сутринта, но пред нея се събра огромна тълпа. Това няма как да бъде добра новина.
Атмосферата е на загриженост, на страх и на паника. В последния час на търговия от предишния ден финансовият пазар се срива, като 2.6 милиона акции са продадени в последния хаотичен порив на бизнеса. „Порив“ е може би твърде меко казано. По-скоро ураган.
Много видимата угриженост по улиците на Манхатън на следващата сутрин е разбираема. Пазарът запазва своята тенденция надолу през останалата част от седмицата. И през следващата седмица. Следващият понеделник бележи спад от 12,8%. Във вторник – от този момент нататък известен като Черен вторник – е регистриран още един спад от 12%. Хората, които се бяха събрали предния четвъртък, за да проявят загриженост, сега са смаяни и съкрушени. Както New York Times пише, усещането за крах на Уолстрийт и реалността на множеството финансови разорения, е повсеместно. „Няма усмивки. Няма и сълзи. Просто другарството на мнозина страдащи. Всеки иска да каже на човека до него колко е загубил. Никой обаче не иска да слуша такива думи.“
Защо се случва тази катастрофа на Уолстрийт?
Никой не би могъл да каже, че е предвидил какво ще се случи през тези шест дни през октомври 1929 г. В продължение на няколко години САЩ са в движение. За разлика от другите индустриални държави – които след четирите опустошителни години на Първата световна война са сериозно ударени и близо до икономически срив – САЩ, благодарение на късното си влизане във войната, се отървават сравнително невредими, поне финансово.
През следващото десетилетие се наблюдава огромна трансформация, както в промишлено, така и в културно отношение, от крайбрежие до крайбрежие. Памукът е скъп. „Работата е в изобилие, а заплатите непрекъснато нарастват“, отбелязва финансовата журналистка от Уолстрийт Карън Блументал. „20-те години на миналия век не само пеят с ритмите на джаза, нито само се люлеят в танци по кабаретата. Те ревят с увереността и оптимизма на една просперираща епоха.“
По време на Ревящите двадесет години индустриалците и банкерите се превръщат в герои на нацията – като също така и се радват на богатството, което успяват да натрупат за себе си. И средностатистическият американец също успява да посъбере малко състояние. Чарлз Мичъл, президент на National City Bank и по този начин една от тези прославяни фигури, ще асистира преминаването към този просперитет.
Мичъл черпи вдъхновение от успеха на Облигациите на свободата („Liberty bonds“), които се издават на обществеността през последните две години от Първата световна война като начин за финансиране на военните усилия на съюзниците. Популяризирани от икони на поп културата като Чарли Чаплин и Ал Джолсън, обществеността – виждайки подобни инвестиции като патриотичен дълг (особено когато идват с до 4,25% лихва) – е въведена по този начин в понятието за инвестиция и инвестиране.
Те може и да са гарантирани от правителството, но успехът на тези облигации прави така, че сега от гледна точка на обществото влагането на спестявания в акции и облигации на финансовия пазар вече се смята за нормално и хубаво, докато преди това се смяташе за рисковано.
Мичъл отваря брокерски къщи из цялата страна, за да задоволи и допълнително да насърчи това заплитане на фондовия пазар. Към средата на 20-те години три милиона американци са инвестирали в акции, съблазнени от магнетичното привличане на забогатяването по толкова лесен начин. Пазарът е във възход – ако инвеститор купи акции, например, от веригата универсални магазини Montgomery Ward или от фирмата General Electric през март 1928 г., парите му ще се удвоят само за 18 месеца.
Златната треска е неотразима дори за по-рано упорити, консервативни бизнесмени. „Пазарът е омагьосан“, казва Блюментал, „част от момент на богатство и вълнение, което изглежда вероятно да продължи вечно. Политици, професори и бизнесмени обявяват, че това е нова ера, в която старите възходи и падения вече не съществуват.“
Но докато балонът се надува, изглежда никой не обръща особено внимание на очевидното. Повечето от акциите, които средният американец инвестира, са закупени отчасти със заем от брокерите. В някои случаи назаем са дадени до 90% от покупната цена. Така, ако пазарът се пропука, средният инвеститор има много да губи. Цялата шумотевицата се гради върху крехка къща от карти.
В края на октомври 1929 г. преди катастрофата цените са се свлекли малко. Това обаче не получава много внимание…
