Ърмгард Кюн: Писателка, бежанка, антинацистка
Най-големият трик, който Ърмгард Кюн изиграва, е да убеди света, че не съществува. Някога аплодирана германска писателка, 31-годишният тогава Кюн живее живота на изгнаник във Франция и Холандия от 1936 г. Три години по-рано нацистите определят нейните изключително популярни новоизлезли романи, които се занимават с теми като независимостта на жените в подземния свят на Берлин, като „антигермански“. Кюн е в Холандия през 1940 г., когато фашистите започват окупацията на държавата. Останала без алтернатива, тя отнема живота си – или поне британски вестник съобщава така през август същата година.
Но историята е невярна. Кюн я използва като прикритие, за да се върне в Германия да види родителите си.
Когато си толкова добър в изчезването, понякога не можеш да не останеш скрит. Кюн живее в неизвестност до 70-те години, когато книгите й са преоткрити от ново поколение немски читатели. Младите германци се опитват да се примирят с ужасяващото минало на своята нация, в което много от родителите им са пряко замесени, така че непреклонният отказ на Кюн да приеме нацистките строгости по време на Третия райх явно идва като вдъхновение за тях. Нейните истории за средностатистически германци, предимно млади жени, които се опитват да си проправят път в света въпреки фашизма, са освежаващо иронични – освен ако, разбира се, не сте омаловажавания фашист.
Изчезването на Кюн сред общия хаос на Германия в междувоенния и следвоенния период прави разглеждането на живота на авторката малко предизвикателство. Преводачът Майкъл Хофман, който създава две версии на романите й на английски език, но все още не е сигурен в историята на живота й. „Установените биографични факти за Кюн са много малко“, признава той. Знаем, че е родена в Берлин през 1905 г. и започва професионалния си живот като актриса около 1921 г. По-късно насочва вниманието си към писането като публикува романите „Гилги, един от нас“ през 1931 г. и „Момичето от изкуствена коприна“ през 1932 г. И двете се продават добре , правейки я богата и известна. New York Times хвали „свежестта“ на Гилги като „в прекрасен контраст с книгите, написани от мъже“.
Но популярността й има своята цена. „Момичето от изкуствена коприна“ разказва историята на млада жена в съвременен Берлин, която прибягва до проституция и кражба в стремежа си да стане кабаретна звезда. Нацистите идват на власт същата година, когато книгата е публикувана, и яростно я отхвърлят. Както пише един критичен рецензент, Кюн произвежда „вулгарни претенции срещу германската женственост“, които са доста несъвместими с нацистките идеи за съвършенство. „Автономията на една жена е анатема за нацистите“, отбелязва Хофман. Съответно Кюн попада в черния списък.
„Тя ги презираше“, казва Хофман за чувствата на писателката към нацистите. „За нея те бяха тъпаци, облечени в униформи.“
След включването й в черния списък и неуспешния й опит да съди Гестапо за загубата на доходите си в резултат на конфискацията на нейната работа през 1933 г., Кюн бяга от Германия и се премества във Франция и Холандия. Присъединява се към други германски писатели в изгнание, като Томас Ман, Стефан Цвайг и Йозеф Рот, които също се сблъскват с нацистката цензура.
За разлика от историческата художествена литература, произведена от тези мъже, работата на Кюн в изгнание остава фокусирана върху ежедневните реалности и става все по-явно политическа, макар и винаги с иронична нотка. В „След полунощ“, публикувана през 1937 г., млада жена се влюбва в своя братовчед, което кара леля й да саботира връзката, като информира полицията, че главният герой е обидил нацисткия лидер Херман Гьоринг.
Кюн продължава да публикува, но нестабилността на изгнанието и нацистката цензура й пречат да достигне до немските читатели и нарастващата вероятност от война намаляват аудиторията й. Нейният тесен кръг от колеги изгнаници и холандски читатели е малък в сравнение с бившата й аудитория. „Момичето от изкуствена коприна“ продава близо 50 000 копия, преди да бъде забранено; Хофман изчислява, че следващите й романи достигат до по-малко от 5% от това количество читатели. Когато се появяват и новините, че тя се самоубива, това със сигурност не изглежда невероятно.
„Тя все още е в Холандия през 1940 г., а самоубийството й е обявено в британски вестник“, казва Хофман. „По някакъв начин тя се възползва от това, взема фалшиви документи и се връща при родителите си точно през границата, в Кьолн.“
По-фините подробности за този период остават неясни. Независимо дали Кюн умишлено работи с редактор, за да публикува фалшива история, или просто се е възползвала от бюрократична грешка поради нацистката инвазия, измислицата за нейната преждевременна смърт стиа до хорското съзнание успешно. Как след това тя преминава границата между Холандия и Германия, независимо дали чрез получаване на документи чрез прелъстяване на нацистки офицер или с фалшификация, също е загадка. Независимо от това, Кюн – или „Шарлот Тралоу“, както е новото й име – отново е в Германия.
Тайното завръщане на Кюн у дома има паралели с нейния роман „Фердинанд, човекът с доброто сърце“. Написана през 1950 г., книгата разказва историята на наборен войник, който се завръща в Кьолн от лагер за военнопленници, за да се пребори със следвоенния живот. В класическия ироничен, но мил стил на Кюн, романът предлага на читателите да видят германците сред развалините на държавата им и последствията от войната – радостни или неудобни. Предполага се, че Германия се връща към нормалното, но Фердинанд, разказвачът, иска да се върне към живота:
Когато се върнах в Германия от лагера, все още не бях частно лице. Не бях хер Тимпе, Фердинанд Тимпе. Бях чужд. … Честно казано, не мога да понасям думата „чужд“. Звучи малко като името на прахосмукачка или нещо подобно. Нещо маневрено. Попадащо в ъглите и ръбовете. В него има нещо, което мирише на дом и грижа за него. Дом за бездомни, дом за паднали жени, дом за осъдени, дом за пренебрегвани деца.
За разлика от победените нацисти или победителите антифашисти, Фердинанд не иска да бъде част от политическия живот на Германия. Той признава, че по време на възхода на Хитлер не е участвал нито в преврата, нито в опозицията и е бил въвлечен във войната. Сега, когато Втората световна война приключи, той вижда, че Студената война се задава (Германия е официално разделена между Изтока и Запада през 1949 г.) и отново не иска никакво участие от нея. Той иска да бъде човек, а не политически субект. Това настояване за независимост обаче изтласква от поглед реалността на колективните престъпления като Холокоста, където тя е игнорирана както от Фердинанд, така и от Кюн.
