Fire Island: Изгубеният рай на едно неизгубено поколение
Всеизвестен факт е, че западното крайбрежие на САЩ не може да се сравнява с бреговете на Лазурния бряг или екзотичните Бахамски острови. Морският туризъм определено не е неговата силна страна.
Тази земя обаче разполага с едно райско кътче, което не отстъпва на гореизброените обожавани туристически дестинации. То не разчита на спиращи дъха гледки (макар такива да не липсват), а на своето важно историческо и културно значение за страната.
Fire Island си е извоювал това място.
На изток от Ню Йорк Сити, и на юг от Лонг Айлънд се простира ивица земя, дълга около 50 км и широка едва между 160 и 400 м. Дървените кейове, равнинните брегове, дюните и морските бунгала всяко лято се пълнят с туристи от всички краища на света, които се отдават на хедонизъм, какъвто повечето от нас не могат и да си представят. Със своята дължина Fire Island има няколко зони, които под влияние най-напред на културните натрупвания и след това на успешния маркетинг, имат различен таргет от туристи. През летните месеци множество семейства отиват с децата си в Ocean Beach и другите подобни области на острова, развити като семейни комплекси.
Но Fire Island е известен най-вече като една от най-желаните и емблематични туристически гей дестинации в световен мащаб. Този статут започва да се изгражда още през 30-те години на миналия век, а историята на мястото носи белези от най-важните събития за ЛГБТ общността в САЩ. Днес тук не е място за бягство, а място, където богатите, красивите и общителни мъже идват ежегодно, за да се потопят в мястото, което за мнозина възрастни хора, пази в себе си един изгубен куиър рай.
В една част на острова, сгушени между клоните на ниските борове и многобройни дюни, се намират около 700 къщи, наподобяващи бунгала, които в разгара на сезона приютяват между 4 и 5 хиляди туристи от различни краища на света.
В миналото тук резиденции са имали Келвин Клайн, Дейвид Гефен, режисьора Майкъл Бенет, фотографа Том Бианки и други. Намираме се в т.нар. регион на острова Pines (Боровете), носещ името на разпространеното дърво, което расте тук. Pines и Cherry Grove са двете най-горещи точки за ЛГБТ туристите.
Според жителите на Pines този квартал е за гей общността, това, което е Израел за евреите. Обетована земя. Историята се усеща във въздуха. Запазена и бранена територия, която е останала непокътната от хомофобията и така и ще остане.
Трудно е да се опише с думи какво представлява днес преживяването на Fire Island. Знаем само, че това не е евтина дестинация без да изпадаме в подробности за парите, тъй като тук те нямат особено значение… стига да ги имаш. Широки плажове, вълните на океана, мек климат, гурме храна, плувни басейни, нощни партита, които изпращат залеза и посрещат изгрева. И разбира се мъжки тела като извадени от кориците на списанията.
Как обаче се стига до днешния момент?
Историята на Fire Island датира от 1653 г., когато Айзък Стратфорд строи пристан, където да бъдат докарвани уловените китове, кръщавайки го Whalehouse Point. През XVIII и XIX век мястото е важен център за лова на китове, който заедно с риболова, донася на местното население стабилни доходи.
Първата голяма къща на острова е построена през 1795 г. и се намира в Cherry Grove, а неин собственик е Джеремая Смит – най-известният земевладелец на острова и първият му постоянен обитател. Следващия етап започва през 1825 г., когато правителството строи фар на острова и го провъзгласява за най-западната точка на страната. Фарът се превръща в знаково място за всички пристигащи от Европа в САЩ, тъй като е първото, което се вижда от Америка.
През следващите десетилетия островът продължава да става все по-комуникативно място и да привлича туристи. По това време ключово място е Ocean Beach.
През 1925 г. обаче, територията на която днес се намира Pines, е купена от Антоанет Самис и нейната компания Home Guardian Company. Следващите години са трудни за острова, индустрията изпада в сериозна криза след Голямата депресия (1929 г.), а Големият ураган от 1938 г. нанася сериозни щети върху повечето постройки.
Едва през 1947 г. компанията започва да развива мястото. По това време Pines още не е ядро на ЛГБТ общността, но Cherry Grove вече е известна дестинация за артистите бохеми от Ню Йорк. Мястото е близо до Ню Йорк, но и достатъчно изолирано, за да не се занимава полицията с голите мъже и жени, които се целуват и държат за ръце на плажа. Освен това, Cherry Grove е и красиво място. След Голямата депресия и урагана от 38-ма, местните собственици на имоти били отчаяни да възстановят доходите си и започнали да приемат хора без да обръщат внимание на сексуалната им ориентация. По това време в САЩ да си хомосексуален, се смята за престъпление.
Пораженията на Fire Island след урагана от 1938 г.
Бумът на строежа на недвижими имоти на острова е през 50-те години, когато Fire Island става лятна туристическа дестинация на американските бохеми. Инициативата е дело на Уорън и Артър Смадбек, които купуват голяма част от земите на семейство Самис. След това я продават и построяват яхтено пристанище и парк към него. Наскоро построените остъклени бунгала са перфектно място за хората на изкуството от Ню Йорк. През следващите десет години на мястото се появяват множество къщи, където известните и богатите се отдават на почивка далеч от неодобрителните погледи и шума на градската джунгла. Поетът У. Х. Одън, Тенеси Уилямс, Труман Капоти, Талула Банкхед са само част от посетителите тук.
Cherry Grove вече е популярна дестинация, когато моделът Джон Б. Уайт купува и реновира почивната станция Botel Pines и яхтения клуб към нея. Така през 1960 г. Pines започва да следва съдбата на Cherry Grove. Макар и набиращо популярност обаче, мястото остава сравнително по-консервативно от близкия Cherry Grove. Това се променя внезапно през 1976 г. Историята наподобява истинско пиратско завоевание. Години по-рано горе-долу по същия начин колонизаторите са заграбвали земите на същия този остров.
През един летен ден, местен ресторант отказва да обслужи транссексуален посетител. След като Тери Уорън (въпросният посетител) разказва за случката на своите приятели в Cherry Grove, цяла тайфа от драг кралици се качват на едно морско такси и акостират на близкия бряг. Инвазията става известна и с това, че се случва на 4 юли. От тогава датира обичаят всяка година стотици драг кралици да изминават разстоянието от двете точки, за да слязат във вече значително по-разкрепостения Pines.
Корицата на последната книга на Том Бианки – монография със снимките му от Fire Island, снимка: Twitter/@ceseph
Ако искате да си представи как е изглеждал Pines през онези години, достатъчно е да видите полароидите на Том Бианки. Фотографът оставя едни от най-подробните свидетелства за живота в най-сладките години на ЛГБТ общността в САЩ. В продължение на десетилетия снимките му, правени между 1975 и 1983 г. стоят забравени в кутии в калифорнийския му дом. Преди няколко години той се сеща за тях и вижда не само съвършено оформени мъжки тела, но и свидетелства за един отдавна изгубен рай. И наистина, преди пандемията от СПИН, която започва през 80-те, Fire Island е рай за ЛГБТ общността. Историята обаче ще докаже, че изгубеният рай далеч не е обитаван от „изгубено поколение“. Защото в следващите две десетилетия ще загинат милиони и тази трагедия, макар и на висока цена, ще научи всички не само да оцеляват сами, но и да се борят за правата си.
Ето какво казва самият Бианки за младините си в Pines, цитиран от Ню Йорк Таймс:
„Живеех в Манхатън, бях млад адвокат в Columbia Pictures и на една конференция дадоха на всеки от нас „Полароид“ SX70. Взех камерата със себе си на Fire Island, където имах лятна къща, и осъзнах, че така мога да документирам преживяване и място, за които светът наистина не знаеше.“
В последствие Бианки прекратява кариерата си на адвокат и се захваща с изкуство.
„Аз бяха младото, самотно гей момче от Средния Запад, което нямаше представа, че раят съществува. Всичко в Pines беше ново, самата идея за място, където можеш да играеш на плажа и да държиш момче за ръката, и да бъдеш сред себеподобни, и да танцуваш цяла нощ с мъж [беше нова].“
Днес това може да изглежда нереално, но във времето, когато е забранено двама мъже да танцуват заедно на публично място, това наистина е рай.
Разбира се по онова време до това място достигат предимно бели и богати мъже. Въпреки това не може да се отрече, че в една консервативна епоха, макар и ограничен кръг от хора, успява да изгради и опази пространство, където нормални човешки аспекти не се смятат за престъпление.
Автор: Том Бианки, снимка: Twitter/@photographmag
Историята обаче често е показвала, че след период на крайни удоволствия, следва период на… приземяване (ако изобщо има дума, с която можем да наречем това, което се случва през 80-те). Години наред свободата и хедонизмът царуват в Pines и Cherry Grovе, докато не се появява вирусът на СПИН. Пандемията, която избухва, е повратен момент в историята. Тя води до смъртта на милиони гей мъже и слага край на сексуалната освободеност, властвала по време на диско ерата. Случилото се до средата на 90-те оставя траен отпечатък върху приоритетите на гей общността и начина й на живот. На преден план излизат приоритети като гражданската активност и борбата с правителството, което неглижира проблема със СПИН. Фриволният лайфстайл отстъпва на по-сдържаното поведение, тъй като „чумата“ може да те сполети на всеки ъгъл.
Пристанището в Pines днес
Мнозина използват Fire Island като място, на което да избягат и да почетат паметта на загиналите си приятели. На острова започват да се провеждат различни инициативи под формата на концерти, за да се наберат пари за борба с проблема.
Приблизително 25 години по-късно вече никой не оспорва историческия и културен принос на Fire Island. Още по-малко неговата стабилна репутация на желана туристическа дестинация. Днес едва ли островът може да бъде наречен Рай, тъй като за щастие светът е направил значителен напредък и гей хората вече не трябва да ходят на пусти места, за да бъдат себе си (поне не в Ню Йорк). „Раят“ може да се намери на много повече места.
Всичко това обаче не пречи тази тясна и дълга ивица земя, позната предимно с Pines и Cherry Grove, ежегодно да привлича хиляди туристи. Най-пиковият сезон е лятото, когато се провеждат най-големите фестивали и партита. И ако по времето на Том Бианки е било малко вероятно да срещнете чернокожи там, то днес няма никакви бариери. За никого. Е, може би освен финансовата бариера, която както при повечето дестинации с подобен статут, е естествена.
А останалото… За него знаят само тези, които са били там.
