Още от древни времена вярата е едно от нещата, които крепи хората и им дава надежда. В края на XIV век османското нашествие бележи края на Втората българска държава.
В продължение на близо пет века България не съществува на политическата карта на Европа. Това обаче не сломява българите, които през периода на Възраждането повеждат битка за независима църква, която се увенчава с успех.
Борбата за българска църковна независимост се засилва в периода на Възраждането.
Характерно за това време е зачестяването на стълкновенията с гръцките духовници, защитаващи интересите на Цариградската патриаршия.
Постепенно българите усвояват редица храмове в Мизия, Тракия и Македония и получават правото да се черкуват на български език.
Борбата минава през три ключови фази - назначаване на българско духовенство и ползване на български език в църквите, установяване на народна църква определяне границите на Българската екзархия.
Исканията на българите за духовна независимост започват да се формулират още преди Кримската война (1853-1856 г.).
През 40-те години на XIX век движението прераства в българо-гръцка църковна разпра, тъй като народният будител Неофит Бозвели умира по време на заточението си на Света гора.
Кулминацията в тази битка е т.нар. Великденска акция.
На 3 април 1860 година по време на тържествената великденска служба в храма "Св. Стефан" в квартал Фенер, в Цариград, митрополит Иларион Макариополски извършва смел и дързък акт на неподчинение към Цариградката патриаршия, поставяйки българските национални интереси над тези на Църквата.
Иларион Макариополски умишлено не споменава името на Вселенския гръцки патриарх, който представя претенциите за автокефална Църква.
За сметка на това пък той произнася името на османския султан.
Борците за независима българска църква откриват тази възможност в канона, позволяваща да се произнесе името на самодържеца вместо това на духовния глава.
По този начин канонът е формално спазен и българските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или да бъдат отлъчени.
Освен това неспоменаването на името на Вселенския патриарх се счита за символично отхвърляне на властта на Патриаршията над българското паство.
На вечерната служба в този ден, извършвана от българското духовенство, се чете Евангелието на различни езици, но не и на гръцки.
Великденската акция е предварително замислена от цариградските църковни дейци. Тя е отговор на неотстъпчивата позиция към българските искания, записани в прошенията на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски.
Одобрението на обикновените българи е ясно изразено, още на 11 май 1860 година с въодушевление се приема в 30 града за духовен глава Иларион Макариополски.
Той се превръща в лидер на борбата против фанариотите, поради което се изправя пред редица изпитания.
Извикан пред партиарха да отговаря за 3 април, той подчертава, че българският народ е твърде недоволен от Великата църква, задето на взема под внимание желанията му.
Патриарх Кирил подготвя обвинение срещу Макариополски като бунтовник и иска той да бъде наказан от Високата порта.
Най-трудната задача на Макариополски е да запази единството на вярата, а оттам - на народа.
Франция и Англия използват момента, за да активизират своите пропаганди. Известен успех има тази на католиците, която довежда до сключване на уния между папата и групата около Драган Цанков.
На страната на Иларион застават Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски.
Патриаршията издейства от османското правителство заточение на тримата владици. Това обаче не сломява борците за независима българска църква.
Българите в Цариград дръзват да се противопоставят и на османските заповеди и войски. Повече от 2 000 души спират изпълнението на присъдата.
В продължение на 10 дни народът устоява. Накрая след неравностоен сблъсък с 3 000 души редовна войска султанската заповед е изпълнена.
Когато Иларион се качва на парахода, при него се явява Драган Цанков, за да го увещава за унията. Макариополски обаче скъсва подаденото му заявление.
Иларион и Авксентий оставят своето послание чрез издадения на 19 април 1861 година "Завет българскому народу", напечатано със златни букви и разпространено из цяла България.
В него призовават за твърдост в борбата за правдини и единство. Иларион прекарва в заточение три години в Света гора, след което се завръща в Цариград.
В периода след Българският Великден в редица документи по църковния въпрос се поставят искания, които османското правителство признава за справедливи, но не пристъпва към решаването им, за да поддържа враждата между българи и гърци.
Заради революционните движения през 60-те години на ХІХ век Високата порта се вижда принудена да отстъпи. Руската дипломация, в лицето на граф Николай Игнатиев, също съдейства за решаването на църковния въпрос.
На 28 февруари 1870 година след близо 30-годишна борба за национално самоопределение, българският народ получава ферман за самостоятелна българска църква, начело с екзарх и център Цариград.
Документът, издаден от султан Абдул Азис предвижда създаване на Българска екзархия, чието вътрешно управление е независимо от Вселенския патриарх и се урежда с устав.
Екзархията очертава земите в Османската империя, населени с българи - Мизия, Тракия и Македония. Първият български Свети синод в Цариград е в състав Иларион Макариополски, Натанаил Охридски, Екзарх Антим I и Иларион Ловчански.
На 12 февруари 1872 година е избран първият български екзарх Иларион Ловчански.
Самият Иларион Макариополски, имащ най-голямо право, е включен в предложената листа за избор, но е отхвърлен от османското правителство.
Само четири дни по-късно обаче идва молба за оставка от Иларион Ловчански като стар и болен. На извънредно заседание е избран за екзарх Антим I.
Първото негово дело след провъзгласяване на независимостта на Българската църква е назначаването на Иларион Макариополски за Търновски митрополит.
Телеграмата "От Цариград в Търново до българската община. Макариополски Иларион ефенди днес се определи митрополит Търновски.
25 май 1872 година" донася голяма радост в родния му край. Иларион Макариополски е посрещнат като български патриарх в старата българска столица през септември.
Получаването на ферман от Високата порта, наложените отстъпки от страна на Патриаршията и признанието на самостоятелността на българската църква са последиците от провеждането на Великденската акция на 3 април 1860 година.
Българската екзархия, създадена с фермана на султан Абдул Азис съществува до 1953 г.
На 10.05.1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил.
