Великата схизма, известна още като Източно-западната схизма от 1054 г., е разкол на християнската църква на два основни дяла - римокатолицизъм и източно православие.
Многобройни събития довеждат до разкола на Църквата, а последствията са значителни. Християнският свят не претърпява подобна трансформация до Реформацията през XVI век.
За да разберем напълно събитията от Великата схизма и защо се развиват по този начин, е важно да погледнем назад към историята.
Около седем века преди Великата схизма, през четвърти век от нашата ера, римският император Константин премества столицата на Римската империя от Рим в Константинопол и го превръща в най-могъщия град.
Към края на четвърти век Римската империя се разделя на две части - Западната Римска империя, от една страна, и Източната Римска империя, от друга.
През 395 г. император Теодосий I умира. Това е ключов поврат в историята на империята, тъй като той е последният владетел, управлявал и двете области. След смъртта на Теодосий, както и след редица социално-икономически и политически промени, Западната империя скоро се срива.
Двете половини на Римската империя вече са тотално разделени. Политическите, икономическите и социалните характеристики на Запада започват да се различават значително от тези на Изтока през следващите десетилетия и векове.
Един от факторите, който ги разделя особено много е езиковата бариера. Докато латинският е основният език на Запад, гръцкият е преобладаващият език на Изтока.
Нови национални държави възникват и на запад, а властта на папата също се увеличава. Към IX век императорите на Свещената Римска империя (основана от Карл Велики през 800 г. сл. Хр.) са короновани и легитимирани от папата в Рим.
Тези нови западни развития не са копирани на Изток, където Източната Римска империя продължава да съществува по старому.
Политическата мощ на Рим започва отново да се увеличава и това се усеща силно в много от държавите и страните на Запад.
Междувременно Изтокът се опитва да се съпротивлява, но влиянието на Римокатолическата църква постепенно се увеличава.
Преди Великата схизма има множество "малки" схизми, които допринасят за напрежението между Изтока и Запада.
Също така е важно да се отбележи, че Църквата има петима патриарси. Те са специално избрани епископи, които имат власт над другите епископи в цялата християнска общност. Това са патриархът на Рим, патриархът на Константинопол, патриархът на Антиохия, патриархът на Александрия и патриархът на Йерусалим.
Един от въпросите, довели до разкола в Църквата, е свързан с природата на Иисус Христос - божествена ли е тя или човешка? Ако Той е Божий Син, то какво означава това - равен ли е на Бога или е създание на Бога?
През IV сл. Хр. Църквата се разделя по въпроса за арианството.
Арианството е антитринитарен възглед, поддържан от последователите на Арий. Арианите отричат, че Иисус Христос и Бог Отец имат една и съща фундаментална природа, разглеждайки Сина като създадено същество, по-нисше от Отца. След Първия никейски събор арианството е обявено за ерес.
През 404 г. във Византийската империя възниква конфликт между император Аркадий (владетел на Източната Римска/Византийската империя) и патриарха на Константинопол - Йоан Златоуст. Йоан Златоуст е уважаван църковен водач и проповедник, но често критикува нравите на богатите и на императорския двор, което не се харесва на императора и приближените му.
В резултат през 404 г. император Аркадий отказва да признае Йоан Златоуст за законен патриарх на Константинопол.
Това предизвиква напрежение, защото римският папа Инокентий I (водачът на Западната църква) подкрепя Йоан Златоуст. Другите източни патриарси обаче застават на страната на императора и също отказват да признаят Йоан за патриарх.
Заради това несъгласие папа Инокентий I прекъсва всички отношения с източната част на Църквата. Разривът продължил единадесет години - чак през 415 г. източните патриарси се съгласяват да признаят Йоан Златоуст за законен патриарх, с което временно е възстановено единството.
Някои епископи считат, че Иисус има две същности - човешка и божествена, докато други смятат, че Той е изцяло божествен и няма нищо човешко в Него.
В отговор на тези вярвания император Зенон издава едикта Енотикон (Henotikon, "Единение"), впоследствие отхвърлен от папа Феликс III.
Патриарх Акакий е този, който насърчава Зенон да издаде едикта. Папа Феликс разбира за това и анатемосва Акакий. Отлъчването е отменено през 519 г., когато византийският император Юстин I го признава.
Към този момент двете църкви по същество постигат споразумение. Но въпреки това вярванията на Източната църква постепенно се отдалечават от тези на западната.
Други спорове, които възникват и водят до Великата схизма от 1054 г., могат да бъдат проследени чак до Никейския символ на вярата, който е утвърден на Първия никейски събор, проведен през 325 г. На събранието съборът утвърждава равенството на Отца, Сина и Светия Дух в Светата Троица, като заявява, че само Синът се е въплътил като Иисус Христос.
През следващите векове изявлението е преразгледано няколко пъти и възниква проблем около формулировката на молитвата Символ на вярата. През 431 г., на Вселенския събор в Ефес, съборът изрично обявява, че всякакви по-нататъшни преразглеждания на Символ на вярата ще бъдат забранени.
Въпреки това, Западната църква добавя някои промени. Една от основните е редактирането на част от молитвата, която първоначално гласи:
"И в Духа Светаго, Господа, Животоворящия, Който от Отца изхожда."
Западната църква добавя думите "и Сина" в края на изречението. Източната църква не се съгласява с това твърдение, заявявайки, че то е неканонично.
През вековете има редица други разногласия, които водят до Великата схизма. Не е изненадващо, че след толкова много разногласия разцеплението е неизбежно.
Едно от тях са претенциите за духовна власт над Балканите. Като част от Източна Европа, Източната църква смята, че има правомощия над тази област. Напротив, поради близостта си до Италия и следователно до Рим, Западната църква смята, че има власт над този регион. Това ще бъде основна точка на спорове в продължение на векове.
Още една причина за спорове между Източната и Западната църква са титлите и правата на патриарсите.
Един показателен случай е, когато Източната църква започва да нарича патриарха на Константинопол с титлата "Вселенски патриарх". На гръцки това означава "патриарх на цялата обитаема земя" в духовен смисъл. Западната църква го приема буквално - като претенция, че патриархът на Константинопол е универсален, т.е. единственият върховен патриарх над всички християни.
Папата и западните духовници възразяват остро, защото според тях това накърнява авторитета на Римския папа, който по техните разбирания е "главата на цялата Църква". Така една, на пръв поглед, формална титла се превръща в сериозен източник на напрежение.
По същия начин Източната църква пък е недоволна от властта, която папата има над другите патриарси. Въпреки че патриарсите се съгласяват, че той трябва да се почита повече от другите патриарси, те не са съгласни, че той трябва да има власт над другите патриарси.
Разногласията варират от папата до Причастието. Светото Причастие или Евхаристията (на гръцки благодарност) е едно от основните Тайнства в християнската Църква. Въведено е от Иисус Христос по време на Тайната вечеря, когато той дава на учениците си хляб и вино, символизиращи тялото и кръвта му.
Така възниква спор, който касае вида на хляба, използван се за Тайнството. На Запад църквата започва да използва безквасен хляб за ритуала. Източната църква не е съгласна с това и потапя хляба в причастното вино, с което естествено другата църква не е съгласна.
През XI век някои църкви в Константинопол започват да използват римокатолическите практики вместо източноправославните.
Вселенският патриарх Михаил I Керуларий иска тези църкви да започнат да използват източноправославните практики вместо западните. Когато те отказват, Керуларий затваря църквите. След това пише писмо до папа Лъв IX, в което изразява възмущението си и атакува западните практики.
Папата пише отговор, в който защитава своето върховенство. Той изпраща това писмо обратно на Керуларий, заедно с делегация. Те пристигат в Константинопол през април 1054 г.
Делегацията е недоволна от начина, по който са третирани, и напускат срещата. Керуларий е възмутен, но се ядосва още повече, когато разбира, че печатът на писмото е счупен и делегатите са го публикували, за да може всеки да го прочете. Поради това Керуларий игнорира делегатите, отказвайки да признае тяхната власт.
Преди въпросът да стигне по-далеч, папа Лъв IX умира на 19 април 1054 г., а Керуларий все още отказва да се срещне с делегатите. В крайна сметка делегатите влизат в катедралата "Света София" в Константинопол по време на церемонията и поставят писмо на олтара.
Писмото съдържа папска була, с която патриарх Михаил Керуларий е официално отлъчен. В отговор той публично изгаря документа и осъжда пратениците на папата. В резултат той е отлъчен от Римската църква, а самият Керуларий анатемосва папата и Западната църква от Източноправославната църква.
Така разделението става официално и юридически, а оттогава Западната (Римокатолическа) и Източната (Православна) църкви съществуват като отделни църковни структури, всяка със собствено духовно и административно ръководство.
От Великата схизма през 1054 г. църквите никога не се помиряват. Въпреки това, отношенията им определено се затоплят през годините. Например, през 1965 г. папа Павел VI и патриарх Атинагор I отменят дългогодишните взаимни отлъчвания, наложени от съответните им църкви.
