През 1851 г. американския писател Херман Мелвил публикува своя роман "Моби Дик", който надхвърля границите на морското приключение и се превръща в дълбока притча за човешката обсебеност, гордост и съдба.
В центъра на повествованието стои капитан Ахав - човек, завладян от маниакално желание за отмъщение срещу белия кит Моби Дик, отнел му крака. Това вече не е обикновен лов за печалба, а фанатично преследване на един-единствен кит, превърнат в символ на природата, на злото или на самата съдба.
Но "Моби Дик" е не само философска алегория. Романът представлява и ценен исторически портрет на вековния китолов - индустрия, която по това време осветява градове, смазва машини и движи световната търговия.
Дългите океански плавания, ръчните харпуни, варенето на китова мазнина на палубата и суровият живот на екипажа отразяват реалност, която е едновременно героична и безмилостна. Именно тази действителност стои в основата на историята на китолова - от древното му начало до индустриалния му разцвет и последвалия му драматичен упадък.
Преди добива на суров петрол и появата на петролната индустрия основният източник на масло за осветление и промишлени нужди са китовете. Китоловът или ловът на китове е жестока индустрия, която се разраства рязко по време на Индустриалната революция.
Нуждата от осветление и смазочни материали превръща този отрасъл в силно конкурентно начинание. В продължение на хиляди години ловът на китове представлява изкуство, изискващо голяма сила, решителност, търпение и умение.
Към края на Индустриалната революция обаче нарастващото население, увеличените му потребности и усъвършенстваните технологии превръщат това изкуство в индустриален процес, който довежда китовете опасно близо до изчезване.
Редица търговски продукти са правени от китовете както в миналото, така и днес. От най-ранни времена най-очевидната причина за китолов е храната. Китово месо се консумира от хилядолетия, а и днес много общности по света ловуват китове за прехрана. Костите също се използват и се превръщат в полезни инструменти, включително оръжия.
Преди навлизането на електричеството китовата мас представлява ценен продукт за осветление. По време на Индустриалната революция то служи и като смазка за машинни части и за производство на сапун. Повечето видове китово масло се добиват от подкожна мастна тъкан на морския бозайник, докато по-висококачественото масло, наречено спермацет, се намира единствено при кашалотите и се съхранява в кухина в главата им. Това масло гори чисто и без мирис.
Именно китовата мас стои в основата на бурното развитие на китоловната индустрия. Макар да се използва поне хиляда години преди Индустриалната революция, стремителният растеж на индустрията и населението изисква свойствата, които то предлага.
Много китове са филтърно хранещи се и вместо зъби притежават балени, които през индустриалната епоха представляват ценен суровинен материал. Поради голямата си здравина на опън той намира широко приложение в различни отрасли.
Освен за производство на камшици за езда, ребра за чадъри и сенници, кошници и чесалки за гръб, материалът се използва масово в модната индустрия - особено за корсети, яки, периферии на шапки и рокли.
Друг продукт е амбрата. Това е изключително рядко, скъпо и ценно вещество, произвеждано в червата на кашалотите. Поради своята рядкост тя е скъпа и има ограничено приложение. Добавя се към парфюми като фиксаж, който стабилизира аромата, а също така се използва като афродизиак, понякога прибавян към вино, кафе и други напитки.
В Древен Египет се изгаря като тамян, а в съвременен Египет се използва за ароматизиране на цигари. През вековете служи и като лечебно средство в различни култури.
Китоловът е документиран в множество източници - от неолитни пещерни рисунки до съвременните годишни доклади на Международна Китоловна Комисия (IWC), но няма категорични доказателства кои са първите хора, които започват да се занимават с тази практика.
Праисторическите обитатели на далечните северни крайбрежни райони, лишени от развито земеделие, разработват успешни техники за лов на китове с оръжия от каменната епоха. Когато европейците за пръв път срещат инуитите в Северна Америка, те вече владеят изкуството на китолова, а много от техните методи се използват дори до 1900 г.
За инуитите уловеният кит осигурява храна, гориво и светлина. Сухожилията служат за въжета, а костите за инструменти и строителство. Едва през 20-и век, с появата на плаващите фабрики, други цивилизации постигат същата степен на цялостно използване на трупа на морския бозайник.
На други места, от началото на интензивния лов през 17-и век до началото на 20-и век, се използват предимно китовата мазнина и балените, а останалата част от животното се изхвърля. Всяко ново откритие на китоловни райони води до почти пълното изчезване на даден вид.
Съвременните методи ускоряват тази тенденция до степен, че индустрията почти остава в миналото, като само няколко предприятия продължават дейността си в ограничен мащаб.
Международният китолов се развива на етапи, определяни от променящото се търсене, намаляващите запаси и напредъка на технологиите. Продължителният примитивен период постепенно води до търговски китолов, новите пазари и техническите и химическите постижения създават модерния китолов, който довежда почти до изчезване на преследваните видове и в крайна сметка до връщане към по-примитивни форми.
Търговските етапи са доминирани главно от северноевропейци и американци. Първоначално в Европа нидерландците покоряват тизу занаят, след това британците и американците, а накрая норвежците и британците. Едва в самия край, когато европейците вече не намират занаята за печеливш, те оставят останалите китове на руснаците и японците.
Археологическите данни показват, че примитивен китолов се практикува от инуитите и други народи в Северния Атлантик и Северния Пасифик още около 3000 г. пр.н.е., а в някои отдалечени култури продължава и до днес.
Обект на лов винаги са по-малки и лесни за изтегляне на брега видове, като белугите и нарвалите, или по-едри китове, които се приближават до брега, за да се размножават в защитени заливи. Японците използват мрежи, а алеутите - отровни копия.
Инуитите успешно ловуват големи китове от кожени лодки, използвайки харпуни с подвижна глава, прикрепени с кожени въжета към надути кожи от тюлени. В тялото на кита се забиват няколко харпуна, които затрудняват бягството му, докато не бъде убит с копие. В Европа скандинавските народи ловуват малки китове, а в Исландия през 13-и век съществуват закони, регулиращи китолова.
Предшественици на търговския китолов са баските, които ловуват северни гладки китове, събиращи се за размножаване в Бискайския залив. Бавни и доверчиви, често почиващи на повърхността, китовете са преследвани с гребни лодки, улучвани с харпун, с цел да бъдат изтощени и накрая пробождани с копие.
Телата им, които изплуват на повърхността след смъртта, се изтеглят до брега, където маста се отделя и вари, а балените се обработват.
С построяването на морски кораби, годни за далечни плавания, баските поемат в търсене на нови китоловни заливи и ги откриват вероятно още през 14-и век, а със сигурност до 16-и век отвъд Атлантика, край южното крайбрежие на Лабрадор.
Докато баските натрупват опит, северноевропейците разполагат с повече капитал и по-добри пазари. Английската Московска търговска компания (Muscovy Company), наемайки баски китоловци за арктически експедиции, започва експлоатацията на китоловните райони около остров Шпицберген през 1610 г.
Нидерландците ги следват незабавно и чрез комбинация от сила и по-добра търговска организация разбиват английския монопол, който вече задушава конкуренцията. След 1619 г. на Шпицберген е изградено селището Смеренбург. В разцвета си през 30-те и 40-те години на 17-и век там работят около 150 души, обслужващи китоловци, които ловуват гренландския кит в околните арктически води.
Залезът на арктическия крайбрежен китолов в средата на 50-те години на 17=и век се дължи по-малко на прекомерния улов и повече на т.нар. малък ледников период, продължил до края на столетието.
Смеренбург е изоставен през 60-те години, макар нидерландски и германски китоловци да продължават да плават сред откритите ледове. Китове се одират направо край корабите, а китовата мазнина, частично съхранена от студа, се превозва в бъчви.
Този "гренландски етап" на китолова се разширява към пролива Дейвис след 1719 г. и е доминиран от холандци и германци до 80-те години на 18-и век, когато Великобритания поема водеща роля, за да подпомогне своята индустриална революция.
Още от 90-те години на 17-и век британците развиват активен "риболов" от крайбрежни бази в северноамериканските колонии, а Кейп Код, Лонг Айлънд и Роуд Айлънд се превръщат в нови центрове. През 1712 г. кораб от Нантъкет улавя първия кашалот, чието восъчно масло и спермацет са значително по-ценни от маслото, добивано от гладкия кит.
Кашалотите са по-малки и живеят в открития океан. Ловът им отвежда експедициите в по-топли води, където бързото разваляне на китовата мас е преодоляно чрез въвеждането на варене на борда. От този момент нататък продължителността на плаванията се ограничава единствено от капацитета на кораба и издръжливостта на екипажа.
Ловът се разширява в богатите на китове води на Тихия океан, а четиригодишните плавания стават обичайни, често съчетавайки лов в открито море с лов на тюлени и крайбрежен китолов. Тази експанзия отваря Тихия океан за британски и американски изследвания и териториални претенции.
През 18-и и началото на 19-и век китоловните кораби са предимно търговски съдове, които превозват оборудване, екипажи и улова. Те имат двойни корпуси, подсилени греди срещу морски лед, и са тежко въоръжени срещу нападения.
С водоизместимост между 250 и 350 тона тези кораби са два или три пъти по-големи от средния търговски кораб, за да поемат товара. Под палубата се подреждат три реда бъчви, а екипажът спи на полупалубата.
Американските китоловни кораби първоначално са по-малки от британските и често са боядисани така, че да приличат на военни съдове. През 19-и век стават по-разпространени специално построени баркове с дължина 30-45 метра и водоизместимост 300-400 тона, а през 50-те години на века на мода излизат клиперите.
През този период ловът се извършва с ръчно хвърлян харпун от лодки с два носа, в които се намират пет до седем души. Лодките обикновено са дълги от седем до девет метра. Харпунерът и кормчията са ключовите фигури при удара.
След като харпунът улучи целта, китът е изтощаван с въжета и убиван с копие впоследствие. Тялото се изтегля до кораба, където мазнината и балените се отрязват. Накрая останките се вдигат на палубата за разфасоване и складиране в бъчви.
Около 1760 г. започва варене на кашалоти в двойка големи чугунени казани, разположени върху тухлена конструкция, пълна с вода, близо до предния люк.
Около 1860 г. както северният, така и южният китолов навлизат в упадък. Американският флот, който наброява над 700 кораба, бързо намалява, главно поради откриването на нефт в Пенсилвания през 1859 г., който измества спермацета и китовата мас. Британският арктически флот също е опустошен през 30-те и 40-те години на 19-и век от прекомерен улов и ледени условия.
Парната енергия и други нововъведения позволяват на китоловната индустрия да се разшири отново през втората половина на 19-и и през 20-и век. Сред тези технологии е харпунното оръдие, изстрелващо гранатен харпун. Видове китове, смятани дотогава за трудни за лов, се превръщат в нови цели.
По целия индустриализиран свят се изграждат брегови станции, които обработват китовите трупове и използват всяка част от животното. През първото десетилетие на 20-и век уловът нараства десетократно - от 2000 на 20 000 кита годишно.
Малко преди Първата световна война се появяват плаващи фабрики, които допълнително увеличават производството. Тези добре оборудвани съоръжения могат да обработят 100-тонен син кит за по-малко от час.
През 30-те години се използват електрически харпуни, а на корабите се изграждат специални платформи за стрелците, повишаващи точността. По това време норвежците изпреварват Великобритания като водеща китоловна нация.
След Втората световна война, по време на която са потопени 27 плаващи фабрики, китовата мас става жизненоважно за хранителните дажби в Европа, а месото за Япония и Русия. Построени са нови, по-големи фабрики, както и дизелови ловни кораби със скорост 18 възела.
Между 1945 и 1950 г. британски и норвежки компании контролират над 80% от търговията, което привлича и други държави като Нидерландия, Съветския съюз и Япония.
С намаляването на популациите постепенно се ловуват все по-дребни китове: първо синият кит през 40-те години, след това финвалът и гърбатият кит между 1955 и 1970 г., а по-късно и сейвалът.
Китоловът се измества от Антарктика, където са убити около 1,4 милиона кита в Северния Пасифик. През 50-те години се подновява интензивният лов на кашалоти заради нови приложения на тяхната мас.
След изчезването на големите концентрации от едри китове европейските компании се оттеглят след сезона 1962-63 г., оставяйки китолова основно в ръцете на Съветския съюз и Япония. Съветските предприятия са субсидирани, а съвременното охлаждане позволява на японците да превърнат месото в ценен деликатес.
Въпреки че хората създават този ужасяващ занаят, който довежда до почти масово унищожение на морския бозайник, има други хора, които не са равнодушни към гнусното убийство на китовете, които буквално са изтезавани до смърт.
Масовите обществени протести срещу китолова се засилват през 60-те и особено през 70-те години на 20-век, когато научните данни показват драматичния спад в популациите на големите китове. Разпространението на фотографии и видеозаписи от индустриалния лов, включително кадри на сини и гърбати китове, в които са забити харпуни и са измъчвани, предизвиква силна обществена реакция.
Екологични организации правят директни акции в открито море, поставяйки свои лодки между китоловните кораби и животните, което привлича световно медийно внимание. Натискът от страна на общественото мнение и природозащитните движения води до историческо решение през 1982 г., когато International Whaling Commission приема мораториум върху търговския китолов, влязъл в сила през 1986 г.
Това решение значително ограничава индустрията и поставя началото на нов етап, в който опазването на китовете постепенно измества икономическата им експлоатация.
След 1978 г. вече не плават фабрики, а през 80-те години международната търговия с китове фактически замира, макар крайбрежният лов в ограничен мащаб да продължава. През 2019 г. Япония напуска Международната комисия по китолов и възобновява ограничен търговски китолов.
Хората трудно се отказват от лова на китове дори в епоха на застрашени видове, защото зад тази практика стоят икономически, културни и политически причини. В някои държави китоловът дълго време осигурява поминък и се възприема като част от местната икономика, макар днес ролята му да е значително по-малка.
За определени общества той има и символично значение и се разглежда като традиция и елемент от националната идентичност, поради което външният натиск за забрана често се тълкува като намеса в суверенитета.
Освен това някои правителства защитават ограничен лов под претекст за научни изследвания или контрол на популациите. В основата на всичко стои и по-общ човешки фактор: когато една практика векове наред е носила ресурси и печалба, отказът от нея изисква сериозна промяна в икономическите приоритети и общественото мислене.
Но истината се крие в това, че човек може да е много алчен, било то за храна, било то за пари, било то дори да пренебрегне традиции, които насилствено и мъчително убиват едно живо същество. И да пренебрегне егото си и да си представи какво щеше да му е на него ако беше на мястото на кита.
За съжаление човекът може и да има способността да мисли, но понякога няма способността да милостив, да бъде емпат и да съчувства. А може да мисли само за себе си.
Историята на китолова проследява дългия път от примитивното крайбрежно ловуване до мащабната индустриална експлоатация, която преобразява океаните в кървава арена на масовото производство. В продължение на хилядолетия тялото на кита е жестоко убивано, за да осигурява храна, гориво, светлина и материали за човешките общества.
С настъпването на Индустриалната революция обаче ловът престава да бъде занаят и се превръща в глобална индустрия, движена от технологичен напредък и ненаситно търсене. Този преход води до безпрецедентно изтребване на популации и до почти пълното изчезване на някои видове.
Китоловът се превръща в показателен пример за начина, по който икономическият растеж и техническите иновации се оказват в пъти по-важни, отколкото причиняването на болка на морския бозайник. А едва когато то е на изчезване, международната общност предприема мерки за ограничаване на дейността.
Днес китоловът остава символ на това до какво може да достигне човешката изобретателност, за да се нахрани и отопли и е предупреждението, че числеността на животните не е безкрайна.
