Куцо, кьораво, сакато – на лов за булчинска рокля

Казват, че най-опасният момент за една двойка, е периодът преди сватбата. Хорицата, решили да встъпят в свещения съюз на брака, трябва да се сблъскат с купища щекотливи въпроси от сорта на „Ако ще идва лелята на твоята зълва, защо да не дойде чичото на моя шурей?“, с неуредици в стил „DJ-ят отказва да пуска друго хоро, освен „Бяла роза“ и скандали с всевъзможни хора, омесени в гювеча на всяка българска сватба.

И все пак, възлюбените преодоляват цялата сватбена вакханалия заедно. Има обаче едно начинание, в което бъдещият младоженец не може да е от полза на бъдещата си съпруга – изборът на булчинска рокля.

И тъй като кумата ми е ходеща цистерна за кърма и не може да извърви повече от 10 метра, без отнякъде да цръкне нещо, а шаферките ми са разпръснати по Бали, Малдивите и други острови с екзотични имена, сформирам най-бойната група за избор на рокля, състояща се от майка ми, баща ми, баба ми и близката семейна приятелка С.

Товаря фамилията в автомобила и тръгваме към меката на булчинските рокли – Асеновград. Град, който обичам заради дядо ми, който е родом оттам, заради бавната река Чая, и заради лястовиците над Асеновата крепост.

Изсипваме се от колата в центъра на града, откъдето към нас се присъединява леля Тити – доведената сестра на дядо ми, която решава да помогне, намърдвайки се като шести човек в колата. След като приветстваме леля Тити, гордата ни процесия изоставя автомобила и се впуска в търсене на перфектната булчинска рокля за детето. Най-отпред, в стройна редица, се движим аз, баба ми и баща ми. Аз куцам, защото преди три дни съм си изкълчила крака на чужда сватба и към момента се движа като 90-годишна старица със сколиоза. Баба ми не вижда много добре, но преди седмица й махнаха пердето от едното око и вече може да намери и игла в купа сено. Баща ми също накуцва. Докато аз се поклащам наляво и надясно, той се поклаща напред и назад и така цялата сватбена процесия се придвижва напред. Ситуацията е „куцо, кьораво, сакато“ – на лов за булчинска рокля. Отзад тепкат майка ми и С. нагиздени. По улиците циркулира мини кола на цирк „Балкански“, която рекламира с високоговорител на неразбираем език новото шоу на цирка.

Продавачките в магазините до една ни говорят на „ти“, което леко смущава софийските ни нрави, но с първата проба бързо забравям фамилиарното отношение, тъй като съм пометена от коментарите: „Тези паласки трябва да се скрият с по-стегнат корсет“, „Трябва да прикрием корема, може да пришием френска дантела“, „Няма нужда от голям набор, ще я направи още по-обемна“, „Има дълги крака, така че този модел й стои добре, но тази гърбица отзад трябва да се скрие – непременно воал“. Става ми ясно, че тялото ми не е пригодено за 90% от моделите на булчински рокли и се примирявам, че ще се появя на сватбата си с някакво подобие на робата на Петър Дънов от шифон.

Материята за платовете и техните всевъзможни изгъзици е необятна, а докато аз се въртя като неподвижен пумпал, пристегнат със средновековен корсет, и качен с обувки три номера по-малки върху някаква платформа, моите съветници стоят отстрани, гледат мрачно и цъкат с език. Всички говорят за „стил“, „елегантност“ и „изчистено“, докато аз си представям как още в началото на сватбеното парти се спъвам в менчето и покривам роклята с кал и трева.

Следобеда вече имам усещането, че съм изпробвала всички булчински рокли на света и, за разлика от останалите, съм се харесала в почти всички от тях. Очевидно ще трябва да се женя поне 3 пъти. В последния магазин, в който нахлуваме, всички рокли са 36 номер, но все пак успявам да се напъхам в някаква торта от сатен в цвят „праскова, напоена в шампанско“ и се оглеждам в грамадното огледало, откъдето ми се пули зачервено, пуфтящо чудовище, наблъскано в сватбена рокля. Започвам да се чудя дали мъжът ми е с всичкия си. В този момент баща ми ме измъква от ситуацията, тъй като започва да бърза за гробищата (където е погребан дядо ми), защото щели да ги затворят. Съгласявам се, че не бива да допуснем това и цялата група се излива навън от булчинския магазин и поема към гробищата в края на града.

На връщане баба ми чете Клуб 100. На висок глас: „Петър Димков: Яжте с удоволствие, не се угоявайте!“ Чуваш ли?“, сръчква ме тя.

Чувам. И планирам да се появя на сватбата си по домашен комбинезон и воал от жарсе на цветя – за да скрием паласките.