Всичко за любовта 2
Седя си кротко в кухнята и връзвам възела на въжето. Да, купих си въже, ами то не се издържа вече. След малко ще се науча как се употребява, иначе само по филмите съм гледал как се правят примки. А и нямам никакъв спомен как се връзват моряшки възли, макар че едно време като дете да членувах в градски пионерски „Клуб на Мореплавателите“. Да се намираш на хиляда километра от море или океан, пък да си участник в морски клуб, представяте ли си каква нелепа тъпотия. А в крайна сметка, отговорника се оказа просто върл пияница, който ни връзваше тенекии, изобщо не идваше на занятията. Поради което, въпросния глупав сухоземен „Морски клуб“ се саморазпадна за две седмици, така и не се научих да връзвам един кьопав възел.
Играейки си с въжето, поглеждам през прозореца единствено за да се убедя, че навън е вече тъмна, непрогледна нощ. Тая нощ ми трябва да е много, много мрачна, да е тъмна направо като в кучи гъз. Не искам никакви отражения от Луната, никакви падащи комети, още по-малко Меркурий и прочеето романтични звезди. Защото от днес спрях с тия примитивни работи, а пък след малко ще приключа с всичко и то завинаги. Виждам шибаното си отражение в трислойния стъклопакет. Ако трябва да съм честен и да се погледна отстрани, тоест – отгоре, отдолу, отляво, отдясно и изобщо отвсякъде, то в крайна сметка представлявам нещо като гипсовите Буда фигурки – един намръщен и леко плешив чичак. Само че облечен не в туника като божеството, а брадясал и облечен с мърляв потник, малко надупчен от времето. Стърчащите косми от деколтето ми вероятно са за потвърждение, че съм мъж от голям сой. Доказателството за наследен безупречен ген на елегантност е и анцунга ми, който е навит до коленете, както и джапанките – вече толкова са изтънели от носене, че като стъпя на монета от един лев, познавам дали е Ези или Тура. Мда, видът ми може да шокира и разплаче дори и местните клошари, които в момента чувам, че шумно се карат за последната изцедена глътка от дъното на изкопана от кофата бутилка с водка.
Вглеждам се още в галантното си триизмерно отражение в стъклото и виждам как шкембето ми цъфти, прецъфтява разляло се, а плешивината на темето ми блести с отразена от неоновата лампа светлина. Ееех, красавец бях, красавец ще си остана и красавец ще бъда, само да не беше тоя потник на дупки, ех!
Отварям си още една бира и продължавам да се любувам на себе си. Все пак ми е тъжно, защото точно днес ме напусна жена ми, оставяйки самотна бележка на мушамяната маса (нямаме роял, иначе съм сигурен, че щеше там да я остави, до свещника!):
„Повече така не мога. Тръгвам си. Петя“.
Е, драга ми Петя, така ли се изхвърля човек от живота, някъде към 100 кила живо тегло? Вероятно за двадесетте години брачен кодекс, днес си осъзнала, че окончателно не отговарям на желанието ти за елегантен мъж. Въпреки че ако се върнем на някои опорни точки от описанието отгоре – аз определено съм си мачо и това напълно би следвало да съвпада с мечтите ти, Петенце. Ако ли пък визията ми се разминава с идеалите ти, то това поне ще е е много малко, сигурен съм. Защото все пак съм красавец, нали така бе хора.
Досещам се обаче и за някои текущи причини: еми заплатата ми – да я оплачеш. А там долу знам че не съм трийдесет сантиметра като някой жребец от среднощните канали. Така че отчасти я разбирам много добре Петя защо си тръгна и ми остави на мушамата тая мизерна бележката, със седемте думи и двете точки. Така де, иначе е верно, че за четиридесетте ми години не съм имал и една престижна работа, нито имам кола с климатик, гюрук, нито пък яхта. Изобщо изпотрябвал съм и на нея, за какво ще съм и нужен изобщо нали, хора? А също така – хъркам много зловещо и си хвърлям чорапите до нейната страна на леглото, което направо я вбесява и истерясва. Защо правя последното с чорапите – нямам никакво обяснение, честно.
Тая ми съдба – да не съм нужен на никого, бе предопределена май още от самото ми раждане. Другите деца ги отрупваха с подаръци, мен не.
Родители стисльовци, скръндзи. Всичките ми познати и съученици летяха срещу опасностите, имаха най-неочаквани авантюри, а за мен нямаше. „Не останаха свободни полета за изяви за теб“ – викаше баба ми. Настигаха ме само шамарите и ритниците, предназначени както за тях, така и тия за мен самия. Те всичките излизаха сухи от водата – аз не, все мокър като куче. Изтръскам се, изтръскам се и продължавам. Свикнах да търпя дори този факт, че съдбата тихичко ме тикаше към петдесетте, но без да иска да ми се случва нещо особено. Просто някакъв срок за съществуване. Научих се обаче да правя компромиси, да отстъпвам в спор с пияните стругари от работата, да избягвам конфликтите с по-едри от мен жени-кранистки, да пърдя навън и то само когато се убедя, че съм абсолютно сам на улицата.
Но, да не се отвличаме от темата за въжето, примката. Както и за любовта и раздялата. Освен въжето което сега държа в ръцете си (почти е готово да виси както трябва, класическа примка) трябва да отбележа с усмивка и че имах и няколко велики любовни истории. Верно, напълно неудачни, ама все пак любовни. А имаше и някои задушени в зародиш.
Първият път на влюбване от раз беше с една продавачка на фалшиви китайски кецове, маратонки и „маркови“ джапанки. Запознахме се на гарата, аз нагъвах вече моя хот-дог, а тя чакаше нейния да го опаковат за после. Тогава надух перките си колкото мога, глътнах стремглаво шкембето и тържествено се пресегнах към количката на продавача за да си накапя още кетчуп. Мнооооого кетчуп трябва да има в хлебчето, така го обичам! Докато тя реши, че също иска кетчуп, а не горчица – аз го бях изцвъркал целия на моя хляб. Тя направи кисела физиономия, явно по повод на цялото гадно планетарно мъжкото съсловие, измърмори нещо за липсващото кавалерство за кетчуп в нашето ново, демократично време. После си взе гневно хот-дога и се фръцна към спирката. Стана ми тъжно, когато осъзнах, че вече съм влюбен в нея и държа нещастния си хот-дог олят с цяла туба кетчуп. Настигнах я, като се чудех дали да и дам да ми дояде сандвича, или да и поискам телефонния номер. И двата варианта си ги биваше, но се спрях на втория. Тя се усмихна, но не ми даде телефона си. Намекна, че единствено може да изкупя вината си, като дойда да и помогна да разтовари едно малко камионче с маратонки. Съгласих се, но след три минути горчиво съжалих, защото се оказа, че не е бус, а цял TIR. Все пак се бях вързал вече и покорно разтоварих всичките кутии. Плувайки в пот, дръзнах да я запитам как все пак се казва, ведно с въпроса „кога си тръгваш“. Тя ми каза името си, от което дори не запомних и една буква, а иначе веднага си била тръгвала, само да види фактурите. Това безкрайно ме зарадва и ми даде мощни криле за предстоящите вечерни подвизи, навяващи мощни атлетични, креватни изпълнения. Не щеш ли обаче на тръгване, докато заключваше, една витрина от много тежко стъкло се счупи или извади от рамките, не помня точно. Но това означаваше само едно – или трябваше да я изчакам половин нощ да се разправя със СОТ-аджиите и милицията, или да хукна без да се оглеждам. Избрах последното и така тая любов от пръв поглед се разтопи някъде между счупената витрина и висящия таван на склада с ментета джапанки „BOSS“.
Години нямаше никакви трепети, ако не броим мимолетната авантюра с една банкерка, работеща в банков клон под моя блок. Е, не беше точно банкерка, а чистачка в банката. Веднъж хвърлях кофата пред блока, а тя ведро ми помаха с ръка. Което вероятно означаваше, че ме кани учтиво в салона. Мен? Но защо точно мен?
Загасих фаса си и надникнах единствено от любопитство, не от нещо друго. Оказа се, че пазача – един пенсиониран старшина, не дошъл на работа точно през този ден, а персонала в целия клон, състоящ се само от жени – в момента бяха много изплашени от някакъв пройдоха в залата. Той истерично крещеше за извънземните и изобщо за отвличанията от НЛО. За черва и операции с лазер. Една от жените ми обясни тихо на ухото, че го знаят, че той редовно влизал в клона, даже било на определени дати в края на месеца – и питал дали е получил паричния си превод си от Луната. Превода се очаквал да е в долари, определено зелени, американски. И те винаги му отговаряли, че на неговото име нямало още никакъв постъпил превод, но все пак да проверявал редовно.
А бе с две думи някакъв тих куку, но явно в този ден той съвсем беше пощръклял от факта, че години вече не си получава парите от Космоса. Аз го издебнах като един ловък тигър в гръб и рязко го хванах под ръка. Извеждайки го от салона,кимах утвърдително на всяка негова дума, произнесена по адрес на Извънземните и безспорно опасните им оръжия. Да, ТЕ са тук. Страшни са. Несъмнено ТЕ ще дойдат. Да, и на МЕН няма да ми се разминел апокалипсиса, и ей такива шантави работи.
Важното е, че най-сетне от този величествен ден бях герой за всички служителки и те вече гледаха на мен с други очи и с подобаващо уважение. Но, най-вече ме гледаха очите на чистачката. Която един ден не издържа и официално ме покани да я взема от работа. Костюмирах се за пърформънса и влязох важно в салона, някъде двадесет минути преди края на работното и време. Тя любезно ме помоли да седна до прозореца и след дълго ровичкане из чантата си, извади една вафла „Морена“ с която реши да ме почерпи. С преблагодарни огънчета в очите обелих опаковката и захапах морената. Нищо, че тя имаше вкус на парфюм и на всичко, на което мирише една дамска чанта. „Голяма работа“ – мислех си – „Важен е жеста, а не фафлата“.
Седях до прозореца, преглъщах сладко и се наслаждавах на гледката, чаках минутата на истината. Таман да преполовя морената, на улицата точно пред мен се появи Стефчо – местния полу-идиот. Родителите му го пускаха да скита от време на време из квартала, а той винаги успяваше да се прибере у тях след кратката си разходка. Беше някак като дресирана маймунка. Как не се изгубваше из квартала – не зная. Стефчо рязко си събу панталоните, наведе се до дървото пред витрината на банката и мощно се изака. Извинете ме все пак, ако в този момент консумирате нещо или пиете кафе, но на мен тогава вафлата наистина ми приседна. Изскочих навън да му се скарам злобно, но на стълбата се спънах и така паднах, че си счупих един крак и лявата ръка. Това сложи край на флирта ми с банкерката.
И ето тук, след няколко самотни години, дойде момента, в който срещнах Петя. Красива, умна, грациозна, с чувствени горящи очи и същевременно благи като на сърна. Пълна противоположност на мен. Чудно, как тя ми обърна внимание без да подозирам за това. Нима и на мен ми провървя? Аз – да бъда интересен на някоя жена, абсурд?
Ха!
Не може да бъде, как изобщо такова нещо можеше да се случи, и то на мен! НА МЕН!
Осъзнавах, че тя е диамант, а аз съм един оръфан индийски просяк, който го вдига от калта. Аз даже не знаех какво може да го правя тоя диамант. Чувствах се обаче като изтънчен ювелир, пробвах да направя на красивия камък красив обков. Реших да не се предавам и да докажа на света, че и аз нещо струвам, че и аз – глупака, може да опитам да направя нещо красиво (иначе съм с две леви ръце, растящи от задника).
После започнаха караниците, млатенето с юмруци, тя ту искаше да си тръгва, ту се връщаше в изходна позиция. Аз се плашех и не исках да се лишавам от съкровището си. Пълзях в краката и. Плачех, хленчех, бършех сополите в ръкавите си и я умолявах да не си отива. Тя се предаваше и всичко започваше отначало.
Минаваше време, сцените се повтаряха отново и отново, а финала им беше винаги предначертан. По едно време, истеричните ми молби взеха да не действат, тогава минах на план „Б“ – започнах да я плаша, че ако си тръгне ще се самоубия. В началото на плана май наистина го исках, но след двадесетия път разбрах, че само си измислям и тя го осъзнава, а това ще я задържи за още някой ден или най-много два.
Скоро минах и на план „В“ – отворих безплатния вестник с обявите и по картинките избрах най-якия маг: Патриша. Той или тя (още се двоумя какво беше то) взе с алчни очички трите хилядарки от треперещите ми ръце и направи заклинания за любов.
Почуствувах как още следобеда любовната паяжина се разпростираше, усещах как пипалата ми растяха, което значеше, че магията на онова – Патриша, наистина би трябвало веднага да се е задействала аламинут.
Доказателството се появи още същата вечер, когато бяхме на един коктейл от работата и. Докато бях застанал зад една колона и си пълнех джоба с турски сладки, чух как двама от възвишените и колеги с увити шарени шалчета на вратовете да ме споменават с едно такова абсолютно злобно чувство, изтъкано от чиста нечовешка завист:
– Видя ли на Пепито мъжа й какъв е смотаняк?
– Не, кой е? Ааа, чакай, сетих се, един с вратовръзка модел от моя абитуриентски бал
Злорадствайте, злорадствайте, вече се убедих, че такава красива жена може да бъде само с мен и с никой друг, тя знае, че не мога да съществувам без нея!
След два дни изглежда силата на заклинанието на мага се стопи, спадна като гума на стар велосипед. Обладаха ме тъмни помисли. Стори ми се, че тя може отново да реши да ме изостави. Ще съм в състояние на шок, амок и от мен нищо няма да остане, освен една шушулка, една нещастна, прозрачна обвивка. А тя ще си остане бляскав диамант, почти шлифован, който ще отиде в ръцете на ДРУГ! От мисълта за последното се препотих и почувствах като плуващ във въздуха балон от пяна за миене на чинии.
Сетне ме сполетя и щастието и решението – случайно си счупих главата, падайки от една стълба в работата. Пукнах я, но това беше достатъчно за да привлека вниманието и.
Тя пърхаше като пеперуда около мен, обгрижваше ме в болницата и аз имитирах как ужасно „страдам“. Трябваше и стимул за да и държи влага и някак да изкараме ако може още дузина щастливи дни заедно, па макар и единия да е с пукната тиква. Да, съдбата е върло жестока, вижте само как си играе с нас и прави от единия твърд диамант – меко, хартиено топче.
Излизайки от болницата, реших да развия нов дяволски план – да си намеря нови приятели, по-точно приятелки, исках ревността да почне да я изгаря отвътре. Да, новият ми пъклен план светкавично бе задействан. Губех се с цели нощи в императорски разгул с една ватманка, а моята жена страдаше, бършеше сълзите си и пак страдаше. Значи планът действаше перфектно. Не, аз не я зарязах, просто като всеки мъж, като всеки истински мачо исках да имам още една жена. Нали на ловеца му трябва разнообразен дивеч, трябва му плячка в огромни размери.
И…тогава неусетно дойде момента, в който тя си намери някой. Ах, ах, как пропуснах този момент. Разбрах, че диамантът вече не принадлежи само на мен, а мисълта, че тя ще си отиде окончателно, сковаваше разума ми като в менгеме, а също и тялото ми. Седях отново плувнал в студена пот и осъзнаващ безпогрешно, че нищо повече не мога да предприема. Зарязах ватманката (която впрочем въртеше вече успоредно любов с един тираджия), както всичките ми останали любовници. Трябваше ми спешно нов начин, нов план, в азбуката има още букви, нали.
План „Г – ИНВАЛИД“се появи неочаквано една сутрин. Реших, че тя трябва на всяка цена да стане на инвалидна количка, само така няма заникъде да тръгне, само така щях да имам шанс да я задържа форевър! Просто защото няма да може да върви, гениално! Трябваше да и се случи нещастен случай, решено е!
Планът рухна точно когато обмислях как точно да я потроша, защото тя… офейка неочаквано. Даже си заряза мръсното бельо и любимата синя блуза в пералнята машина, която аз не знам по дяволите даже откъде се включва. А също така остави и всичката мръсна посуда в кухненската мивка.
Това изглежда е краят, приятели. Възелът от въжето в ръцете ми някак сам се получи много здрав, подходящо хлъзгав, сякаш е намазан фабрично със сапун. Излязох на балкона и закрепих въжето за една предварително забита в тавана здрава кука. Дръпнах го многократно, за да се уверя, че ще издържи всичките тия килограми, даже се увесих на лакти на него. Оказа се изключително здраво и неочаквано издържливо. ОК, подходящо е за случая. Върнах се в кухнята, допих бирата си и реших, че няма какво повече да отлагам, това наистина е краят. Правех последните си финални крачки. Мокрото и бельо се изплъзваше от ръцете ми, а ризата ми падна цели два пъти на мръсната балконска мозайка. Хора, трябва да свиквам, сега вече ще се налага сам да се пера и да простирам прането си на въжетата, няма как.
