Всяко правителство си има своите тъмни страни. В политиката на британското, това е настъпилият конфликт в Северна Ирландия през късните 60-те до 1998 година, вследствие на вековни противоречия.
Конфликтът между Ирландия и Англия има дълбоки исторически корени - религиозни, политически и културни.
На 24 април 1916 г. в Ирландия започва въоръжена акция под названието Великденско въстание срещу британската власт. То е потушено от британската армия. През 1918 г. ирландската организация "Шин Фейн" печели изборите и започва войната за независимост, водена от временната ирландска републиканска армия (ИРА).
Войната завършва с договор между Ирландия и Великобритания за частична автономия. Според договора Ирландия се разделя на Република Ирландия, която става независима, и Северна Ирландия - шест графства, оставащи под британска власт. През периода 1921 - 1972 г. делегирано правителство в Белфаст управлява вътрешните работи, но напрежението в региона се нагнетява все повече и повече, като се превръща в неспираща борба за свободата на Северна Ирландия.
През лятото на 1971 г. напрежението в Северна Ирландия достига връхна точка. Улиците на Белфаст и Дери са изпълнени с протести, сблъсъци и атаки между ирландски националисти и британските сили.
Правителството на Северна Ирландия, подкрепяно от Лондон, решава да приложи крайна мярка - интерниране без съд.
На 9 август 1971 г. започва операция, наречена "Деметрий", в която войници извършват масови обиски в католическите квартали.
Арестувани са 342 души още през първата нощ. Всички задържани са националисти или републиканци, заподозрени във връзки с ИРА. Нито един протестант или привърженик на британското правителство не е арестуван.
Възниква проблемът, че разузнавателните данни на правителството са остарели и неточни.
Сред задържаните има хора, които никога не са били част от ИРА, както и такива, които отдавна са се отказали от активизъм.
Някои са просто известни с политическите си убеждения. Арестите стават без съд, без официални обвинения и без ясна процедура. Хората биват отведени в лагери и затвори, където остават с месеци или години.
Последиците са катастрофални. Католическата общност възприема интернирането като акт на политическа репресия.
Вместо да донесе сигурност, мярката разпалва още повече омразата. По улиците избухват нови протести и сблъсъци. Подкрепата за ИРА расте стремглаво, защото мнозина започват да вярват, че само тя може да защити католиците.
Интернирането става и пряк повод за Кървавата неделя. На 30 януари 1972 г. в Дери се организира протестен марш срещу тази несправедлива политика. Хиляди хора излизат по улиците, за да поискат край на произволните арести.
Дванадесет дни преди Кървавата неделя, на 18 януари 1972 г., министър-председателят на Северна Ирландия Брайън Фокнър забранява всички демонстрации и шествия за остатъка от годината.
Само четири дни по-късно, близо до Дери се провежда протестен марш срещу задържанията. Хиляди хора участват. Парашутният полк на британската армия е изпратен да спре демонстрантите да стигнат до целта си - лагер за задържани.
Част от протестиращите замерят войниците с камъни и опитват да преминат бодливата тел. Армията отвръща с гумени куршуми и сълзотворен газ. Свидетели твърдят, че войниците жестоко пребиват някои от протестиращите, а офицери се налага да възпират собствените си подчинени.
Изниква въпросът - защо е изпратено въздушно-десантното подразделение на армията да спре мирен протест? В крайна сметка заплаха от страна на протестиращите не е имало, докато войниците са специално обучени да убиват.
На 24 януари полицията предупреждава британската армия, че на 30 януари ще се проведе ново мирно шествие. Искането е да няма военна намеса, но генерал Робърт Форд нарежда операция за контрол на шествието.
На сутринта на Кървавата неделя британските военни от парашутния полк заемат позиции. Бригадир Пат МакЛелън дава заповеди на полковник Дерек Уилфорд, който от своя страна ги предава на майор Тед Лоудън.
Шествието започва от квартал Креган в 14:45 ч. с участие на 10-15 хиляди души.
Шествието е спряно от армията в центъра на Дери. Организаторите насочват тълпата към квартал Росвил. Част от протестиращите се отделят и започват да хвърлят камъни по войниците.
Армията използва гумени куршуми, сълзотворен газ и водни оръдия. Свидетели твърдят, че насилието не е било по-тежко от обичайното.
Около 15:55 ч. войниците изведнъж откриват огън срещу протестиращите. Простреляни са 15-годишно момче и 59-годишен мъж (който умира пет месеца по-късно).
В 16:07 ч. войниците получават заповед да се придвижат към Уилям Стрийт и да започнат операция по арестуването на протестиращи. Първи батальон на парашутния полк, както пеша, така и с бронирани превозни средства, преследва хора, които бягат по Росвил Стрийт и Богсайд, опитвайки се да избягат.
Бригаден генерал МакЛелан заповядва само една рота да пробие барикадите пеша и цивилните да не бъдат преследвани по улиците.
Подполковник Уилфорд не се подчинява на тази заповед, което означава, че става твърде трудно да се различи кой е бунтовник и кой е мирен демонстрант.
Много свидетели по-късно разказват, че войниците обиждат цивилните, заплашват ги, че ще ги застрелят, удрят ги с пушките си и стрелят по тях с гумени куршуми. Превозните средства прегазват двама цивилни.
Една група войници се позиционира на около 80 метра от барикада от отломки, която пресича улица "Росвил". Някои от бунтовниците започват да хвърлят камъни по войниците, но не са достатъчно близо до военните, за да им нанесат щети. Въпреки това войниците откриват огън по тях, убивайки шестима и ранявайки един.
Друга група от отцепили се протестиращи бягат към паркинг, който е заобиколен от три високи жилищни сгради от три страни.
Войниците стрелят по хората от другата страна на паркинга от разстояние около 35 до 45 метра. Двама цивилни са убити, а поне още четирима са ранени. Войниците продължават да тичат през паркинга и преминават от другата страна на сградите и убиват още двама цивилни. Други войници си тръгват от паркинга, като стрелят по още четирима, убивайки двама от тях.
Всичко трае около десет минути. Над 100 изстрела са произведени без предупреждение. От 26 простреляни цивилни, 13 умират в същия ден, а още един - по-късно от раните си.
Всички свидетели, освен войниците, твърдят, че армията стреля по невъоръжена тълпа, по хора, които бягат или помагат на ранени. Нито един британски войник не е ранен. Не са открити бомби или куршуми, които да потвърдят твърденията на армията. Въпреки това, на следващия ден британският вътрешен министър обявява в парламента, че войниците са отвърнали на огън и хвърлени бомби.
На 2 февруари 1972 г. се провеждат погребенията на 11 от убитите. Десетки хиляди хора скърбят. В Република Ирландия е обявен ден на траур и се провежда най-голямата обща стачка в Европа след Втората световна война. В Дъблин между 30 000 и 100 000 души маршируват до британското посолство, носейки 13 ковчега и черни знамена. Сградата е атакувана и изгорена.
През 1972 г. британският премиер назначава съдия Лорд Уиджъри да ръководи разследване.
Докладът му, изготвен само за 10 седмици, твърди, че някои от убитите може да са стреляли или да са подпомагали нападатели.
Вината е прехвърлена изцяло върху организаторите на "незаконния протест". Докладът е определен като "прикриване" от хората, които са свидетели на събитията през онзи кървав и нечовешки ден.
Първото официално разследване, водено от съдия лорд Уиджъри, е силно критикувано за предубеденост и прикриване на вината на войниците. То обосновава употребата на сила и обвинява протестиращите, въпреки че няма доказателства за наличието на въоръжени нападатели или бомби на място.
Целта на доклада е да води война с "пропагандата", за отделяне на Северна Ирландия и да прикрие незаконните и нехуманни действия на парашутния полк на британската армия.
Вследствие на събитията в следващите години се увеличават бомбените атентати, престрелките и уличните сблъсъци. Насилието излиза извън контрол.
През 1998 г. премиерът Тони Блеър назначава ново разследване под ръководството на лорд Савил. То трае години, изслушани са над 900 свидетели, прегледани снимки и записи.
Докладът, публикуван на 15 юни 2010 г., категорично отхвърля оправданията на армията. Заключенията са:
- Никой не е хвърлял или заплашвал да хвърли бомби.
- Войници са давали фалшиви показания.
- Първи са стреляли войниците.
- Няма предупреждения преди стрелбата.
- Няма доказателства, че са били тайно отнесени тела на въоръжени хора.
- Полковник Уилфорд е нарушил заповедите и е отговорен за ескалацията.
Един бивш войник от парашутния полк свидетелства през 2000 г., че в нощта преди Кървавата неделя командирът на взвода му е казал: "Да дадем урок на тези копелета. Утре искаме да имаме няколко убити."
А през 2010 г. докладът на лорд Савил окончателно установява, че войниците са стреляли без причина и че жертвите са били невъоръжени. Британският премиер Дейвид Камерън официално поднася извинение от името на правителството.
Въпреки доклада на Савил борбата за справедливост не приключва.
Към декември 2023 г. все още няма насрочена дата за съдебен процес срещу един от бившите военни. Макар че конфликтът в Северна Ирландия официално завършва през 1998 г., много семейства и близки все още чакат правосъдие.
