На около трийсет метра под повърхността на езерото Патриша, в канадския национален парк Джаспър, лежат дървени греди, буци асфалт и метални тръби от охладителна инсталация.
Открити са от водолази в средата на осемдесетте години, а през 1988 година до тях е спусната паметна плоча.
Отломките са скелетът на прототип на самолетоносач, чийто корпус е изграден през зимата на 1943 година от лед.
Корабът трябва да е дълъг шестстотин метра, да има водоизместимост два милиона и двеста хиляди тона, двайсет и шест пъти повече от тази на лайнера "Куин Елизабет", и да служи като плаващо летище насред океана.
Казва се "Хабакук" и Уинстън Чърчил лично го благославя.
Ледената фантазия се ражда в най-тежките месеци на битката за Атлантика.
Британците зависят изцяло от конвоите, които превозват през океана храна, гориво и оръжие от Америка, а германските подводници само през 1942 година потапят над хиляда товарни кораба с обща вместимост над шест милиона тона.
Патрулните самолети излитат от Нюфаундленд, Исландия и Северна Ирландия, но не стигат и до средата на маршрута.
Там зее празнина без въздушно прикритие, в която германските подводници нападат на групи, наречени "вълчи глутници".
"Единственото нещо, което истински ме плашеше през войната, беше заплахата от подводниците", пише Чърчил в мемоарите си.
Решението е предложено от Джефри Пайк.
През 1914 година той влиза във воюваща Германия с чужд паспорт като кореспондент, попада в лагера за интернирани цивилни Рюлебен край Берлин и през 1915 година бяга в Холандия.
Между двете войни играе на стоковата борса по собствена система, с печалбите основава експериментално училище в Кеймбридж и накрая фалира.
В щаба на комбинираните операции на лорд Луис Маунтбатън, който подготвя британските десанти, се представя с думите: "Нуждаете се от мен, защото аз съм човек, който мисли."
През септември 1942 година той изпраща от Ню Йорк с дипломатическата поща меморандум до своя покровител Маунтбатън.
Пайк изтъква, че стоманата е дефицитна, а производството на лед изисква около една стотна от енергията, нужна за същото количество метал.
Изводът му: плаващите летища трябва да се правят от замръзнала вода.
Кодовото име на проекта идва от Библията. В първата глава на книгата на пророк Авакум, на английски Хабакук, е казано: "Във ваши дни Аз ще извърша такова дело, което вие не бихте повярвали, ако ви разказваха."
В секретните документи името е изписано Habbakuk, с двойно "b", вероятно по вина на самия Пайк.
Обикновеният лед обаче е крехък и се пръсва и от един куршум.
Химикът Херман Марк и асистентът му Уолтър Хоенстайн от Политехническия институт в Бруклин откриват, че ако във водата се добави дървесна маса или стърготини, замръзналата смес става много по-здрава.
Най-сполучливата формула съдържа четиринайсет процента дървесни влакна, останалото е вода, а материалът е наречен пайкрийт, игра на думи между името на Пайк и английската дума за бетон, concrete.
Опитите се провеждат в Лондон, в хладилно помещение под месарския пазар "Смитфийлд".
Там работи Макс Перуц, виенчанин, интерниран от британците през 1940 година като вражески поданик и изпратен в лагер в Канада, откъдето се връща в Кеймбридж през януари 1941 година.
През 1962 година той ще получи Нобелова награда за химия, а сега установява, че блок само с четири процента дървесна маса е толкова здрав, колкото бетон със същото тегло.
Чърчил се въодушевява. На 7 декември 1942 година пише, че отдава "най-голямо значение на бързото проучване на тези идеи", защото предимствата на плаващите острови, "дори да служат само за зареждане на самолети с гориво, са толкова ослепителни, че засега няма нужда да се обсъждат".
В биографията на Пайк от 1959 година Маунтбатън разказва, че занася блок пайкрийт в Чекърс, извънградската резиденция на премиера, намира Чърчил във ваната и пуска блока в горещата вода.
Ледът по повърхността се стопява, оголената дървесна маса образува кора и останалата част от блока остава непокътната.
Прототипът е поверен на канадците, в чиито планини студът е в изобилие.
Чалмърс Макензи, който ръководи Националния научноизследователски съвет в Отава, нарича идеята "поредната от онези луди, диви схеми", но строежът все пак започва.
През февруари 1943 година на замръзналото езеро Патриша в Скалистите планини работници сковават дървена рамка, а през март започват да редят ледени блокове.
Строителите са отказали военна служба по религиозни или нравствени убеждения и вместо нея отбиват алтернативна служба, без да знаят какво строят.
Над прототипа има покрив и отдалеч постройката прилича на навес за лодки.
Дълъг е осемнайсет метра, широк девет, тежи около хиляда тона, а мотор с мощност една конска сила го поддържа студен отвътре.
През юни охлаждането е изключено, но ледената грамада преживява лятото и се стопява напълно едва през следващото.
Перуц обаче открива слабост, която не личи при краткотрайните изпитания.
Пайкрийтът бавно се деформира от собственото си тегло и корабът ще провисне, ако при корпусът не се поддържа постоянно температура от минус шестнайсет градуса.
Това означава изолация, въздуховоди и хладилни машини, а стоманата за тях, по думите на Перуц, надхвърля количеството, нужно за обикновен самолетоносач.
Канадската оценка за цената на един кораб скача от седемстотин хиляди на два и половина милиона лири.
Чертежите на "Хабакук II" предвиждат бордове с дебелина дванайсет метра, за да не ги пробиват торпеда.
Чарлз Гудийв от Адмиралтейството пресмята, че гигантът ще се влачи едва с шест възела, около единайсет километра в час.
През август 1943 година проектът е представен на конференцията в Квебек, където Чърчил и Рузвелт обсъждат десанта във Франция.
Маунтбатън твърди, че изважда пистолет в хотел "Шато Фронтенак" пред съюзническите началник-щабове и стреля първо по блок обикновен лед, който се разхвърчава на парчета, а после по блок пайкрийт.
Рикошетът одрасква крачола на американския адмирал Ърнест Кинг. Алън Брук, началникът на Имперския генерален щаб, записва в дневника си как куршумът "отскочи от блока и забръмча около краката ни като разгневена пчела".
Перуц разказва друго: това се случва при по-ранна демонстрация в Лондон, стреля капитан-лейтенант Дъглас Грант и куршумът улучва Брук в рамото.
Още преди конференцията в Квебек конвоите получават защита и без лед.
През май 1943 година далекобойните бомбардировачи "Либерейтър" и малките ескортни самолетоносачи затварят празнината в средата на океана, а на 24 май главнокомандващият германския военноморски флот Карл Дьониц изтегля подводниците си от северните маршрути.
"Бяхме загубили битката за Атлантика", пише той в спомените си.
През декември 1943 година проектът е обявен за неосъществим заради "огромните производствени ресурси", които изисква, а според Перуц в американския флот се шегуват, че "Хабакук се оказа лъжепророк".
През 1951 година в статия във вестник Гудийв нарича начинанието "Фиаското с ледения кораб".
Самият Пайк още през 1942 година е написал върху меморандума си: "Може да е злато, а може само да блести. Не мога да кажа."
Плаващият остров, за който пише Чърчил, отдавна съществува: на 12 октомври 1943 година британският премиер съобщава на депутатите, че британците ще използват летищата на Азорските острови насред Атлантическия океан по силата на договор с Португалия от 1373 година, и след това прави пауза, "за да позволи на залата да осмисли датата".
Идеята на Пайк отстъпва пред един архипелаг, един средновековен съюз и обикновените далекобойни самолети, но показва докъде са готови да стигнат политиците и учените на една страна, чиито хляб и гориво пристигат с конвои през океана.
