Елена Телбис и времето, което е само наше

„Големите филми преди големите награди“ гласи тази година мотото на един от най-големите кинофоруми у нас – Киномания. Едва ли има по-добро описание на филмите предвид програмата. „Ван Гог: На прага на вечността“, „Папа Франциск: Човек на думата си“, „Рудолф Нуреев: Бялата врана“, „Старецът и оръжието“ и BlackKklansman. На другия полюс са онези филмови класики и велики личности, които имаме удоволствието все още да гледаме на екран – 9 филма на великия Инмар Бергман, Роми Шнайдер, Арета Франклин, „Приятели мои“ на Марио Моничели. С няколко думи – между 15 и 29 ноември ще има по нещо за всеки.

Тон на фестивала тази година ще даде български филм. „Времето е наше“ е базиран на романа на Владимир Зарев, „Разруха“ и е режисиран от Петър Попзлатев. Действието се развива в неотдавнашните години на прехода, а историята разказва за писателя Мартин Сестримски и офицетърт от ДС Боян Тилев, които се опитват да оправят последиците, оставени от една предадена папка в миналото. В събитията се включва и Невена – заварената дъщеря на Тилев и млада жена с двойна самоличност. В ролята не Невена влиза младата наша актриса Елена Телбис.

Вероятно я познавате от дебюта й в киното преди три години, който също беше показан на киномания – „Каръци“. Или от постановките „Танцът Делхи“, „Жана“, „Каквато ти ме искаш“, „Заешка дупка“, „Чайка“, „Хамлет“. Биографията дори до тук вече е достатъчно красноречива, за да оставим Елена Телбис сама да ни каже това, което мисли, че трябва да знаем.

Приятно четене:

Като за начало, разкажете ни за филма „Времето е наше“, който открива тазгодишното издание на фестивала Киномания. Как дойде поканата да играете Невена?

Ще използвам определението на режисьора Петър Попзлатев: „Това е филм за най-новата история на България“. Преплетени са много сюжетни линии. Не бих разкривала подробности от страх да не разваля удоволствието от гледането на зрителите.
Поканата за кастинг дойде от режисьора. Явих се с ненаучен текст, защото ми стори, че по телефона ми се каза „Не, няма нужда да го учиш“, а то нямало нищо такова. Върнаха ме в коридора, за да запаметя един голям монолог за 20 минути, и си казах, че няма как да стане. То пък имало как.

С какво Ви привлече сценарият, когато го прочетохте за първи път?

Непредвидим е. Кара те да мислиш. Това е важно.

А ролята на Невена?

Тя е най-енигматичният персонаж. Имах пълното право да изобретя сама цялата й биография, за да е плътна и достоверна. Беше си предизвикателство, пък предизвикателствата в актьорската професия са нещо, което се старая винаги да си търся.

В синопсисите на филма Невена е описвана като жена с двойна самоличност. По какво си приличате двете?

Не мисля, че бих могла да намеря допирни точки. Което е чудесно. Колкото по-далеч е от мен, толкова по-трудно и интересно за работа е.

Действието във филма се развива в годините след Прехода. Вие самата какви спомени пазите от 90-те години?

Родена съм през 1990 година, така че спомените ми са свързани с игрите пред блока на топчета, стражари и апаши, ластик и други подобни. Информацията ми за случващото се в политически аспект добих по-късно. Трябваше първо да порасна.

Имате впечатляваща биография до този момент. Започвате да работите веднага след завършване на НАТФИЗ, следват номинации за награди и работа с едни от най-добрите наши актьори и режисьори. И това е само малка част от тази биография. Какви рискове крие успехът? Крие ли изобщо рискове? Ако да, как се борите с тях?

Благодаря Ви за думите. Трудно ми е да отговоря. Струва ми се, че е важно човек да върши по възможно най-добрия и съвестен начин работата си. Това се и старая да правя. Дали то е успешно не бих могла да кажа. Надявам се да вълнува хората. Борбата е вътрешна. Опитвам се да си търся предизвикателства, искам да ми е трудно и да не разбирам, и да не мога… Съсредоточавам се в това.

Кое прави един филм добър?

Предполагам честността е нещо, което би могло да се долови от всеки зрител. Ако стартираш с неистовото желание да шашнеш някого със сюжет, изпълнение или някакво техническо осъществяване, може би работата е загубена. Но в крайна сметка един филм или те вълнува, или не те вълнува. Това само по себе си е жестоко субективно, така че предполагам, че формула за „добър филм“ няма.

Какво му липсва на нашето кино?

Може би ще Ви се стори странно, но в главата ми не съществува такова разделение – „наше – чуждо“. Понякога трудно съумяваме да реализираме проектите си заради куп недоразвити механизми и липса на средства, но тук навлизам в сфера, в която не съм специалист и няма защо да се правя на такъв. Имаме чудесни филми в последните години, които съвсем заслужено получват внимание и награди на фестивали по света. Съвсем заслужено.

А какво не му липсва – какво си има?

Има изключително качествени професионалисти. Във всички департаменти.

Какво намирате в киното, което го няма в театъра?

С еднакво старание подхождам към работата независимо дали е за филм, или за представление. В театъра репетираме два месеца, понякога и повече. Докато снимките на филм, почти винаги, не протичат хронологично: сцените са разбъркани, сроковете са различни от тези в театъра и е важно да си си взел достатъчно време за подготовка, за да си адекватен в тази динамичност. Което не означава, че работата в театъра не е динамична. Различно е.

А обратното – нещо от театъра, което го няма в киното?

Понякога представлението може да не мине добре. Но имаш право на „реванш“ при следващото. А в киното нямаш това право. Каквото си заснел – това е.

Бунтувате ли се? Ако да, срещу какво?

Предимно срещу себе си. Самокритична съм до болест. Колегите ми знаят. Това изхабява и изморява, но пък не мога другояче.

Преди 3 години, пак на Киномания, беше представен дебютният Ви филм, „Каръци“. Променихте ли се като актриса за този период и как?

Може би съм станала по-уверена. Което е нормално, колкото повече стаж трупаш. Но пък професията е такава, че винаги всичко започва от начало, от нулата.

В една ваша постановка се казва: „Вече в никакви отношения не вярвам, освен в стоково-паричните.“ Вие самата, в какви отношения вярвате?

Това са думи на Жана Георгиевна (изиграна от Светлана Янчева) от „Жана“ в постановката на Явор Гърдев в Народния театър. Вярвам в това, че можем да се чуваме и да се разбираме. Такова общуване, на пръв поглед елементарно, не е така лесно постижимо. Но вярвам, че трябва да се полагат усилия в тази посока.

Какво е успехът за Вас?

Не знам. Най-близкото до ума, което ми идва, е усещането понякога след края на представление. Че е имало смисъл, че си е заслужавало.

Как и кога разбирате, че една роля е за вас?

Трябва да ме занимава и вълнува цялата история.

Какви роли искате да играете?

Не съм си поставяла ограничения. Искам текстът да е смислен. Това невинаги е случаят, но и в такива ситуации е редно човек да се мобилизира и да се справи.

Кога човек е млад?

Може би когато се чувства свободен.