На улица "Петър Парчевич" № 38 в Стара Загора се намира една къща, която през 1998 г. става паметник на културата от национално значение. Тя е известна като Лилиевата къща, а в нея се ражда (на днешната дата) и отраства авторът на тези редове:
Заслушан в смътните слова
на полунощ, която гасне,
по твоите следи неясни
в притома тръпна и зова:
— Луна, яви се възвисена
и в моята душа всели
привечерния здрач на Сена
и тишината на Ньойи!
Че роб на сила непозната
(кога и как съм завладян?)
аз бродя в своя друм, пиян
от виното на самотата.
"Заслушан в смътните слова" Николай Лилиев пише през 1912 година - когато е на 27. Може би последният стих от произведението не е никак случаен. Николай е част от род на учители и свещеници, но още от малък остава кръгъл сирак - баща му умира през 1890 г., а майка му през 1900 г. Така попада под грижите на жени, което, предполага се, дава на перото му тази сърцераздирателна нотка.
В образователно отношение, той учи първо в родния си град, а след това - в търговска гимназия в Свищов, която завършва през 1903 г. По-късно, през 1905 г., благодарение на покровителството на сестра си Божанка Чакърова и нейният съпруг, Лилиев е студент по литература в Лозана, Швейцария, в продължение на 3 семестъра.
Литературните си интереси Николай проявява още като ученик. В двете години между завършването на гимназията и заминаването му в Швейцария той работи като чиновник в земеделската банка в Стара Загора и има две пародии в сп. "Българан", които подписва с инициали. Но заради поетическите си наклонности, в същия период се среща и с Димитър Подвързачов - към края на 1903 година. Това познанство ще премине в покровителство малко по-късно.
Докато следва зад граница, той пише и изпраща стихотворения на списанията "Ново общество" и "Демократически преглед", които подписва с името Михайлов. В крайна сметка обаче се завръща в родината поради липса на пари и тук започва интересната за един поет работа - счетоводител в дъскорезната работилница на Сребърникови в Долна баня, село в подножието на Рила. Този период обаче е много важен за изграждането му като творец.
Лев Толстой и Владимир Чертков, лидер на толстоизма като движение и редактор и издател на произведенията на Толстой
Лилиев се увлича по толстоизма заедно със своя съквартирант и в Долна баня се запознава със С. Ничев – основал толстоистка комуна там. Сред новите му запознанства на това уединено място са и Боян Пенев, Владимир Василев и Димчо Дебелянов.
Мести се в София, където преподава в Трета мъжка гимназия. Именно тук, заедно с Дебелянов, са под крилото на Димитър Подвързачов, на когото Лилиев посвещава различни периодични публикации и книгите "Птици в нощта" (от която е и стихотворението по-горе) и "Стихотворения".
Като майка разтвори
кадифяната си пазва,
искам румени зори
да съзра от твойта пазва.
Моят горък ден залязва,
аз съм беден и самин,
всеки лист ми сякаш казва:
— Ти си беден и самин.
Това е първият от два куплета на стихотворението "An die Natur" ("Към природата"), публикувано в сп. "Съвременник" № 2. Под него авторът за първи път използва псевдонима си Николай Лилиев, който му дава редактора на списанието Г. Бакалов. Неговото истинско име е Николай Михайлов Попиванов.
Подвързачов, както и Дебелянов, публикуват негови стихотворения в "Съвременник“, "Оса", "Смях", "Наш живот", "Демократически преглед", "Съвременна мисъл" и други, а в първата "Антология на българската поезия. От Вазова насам" е представен с цели 14 стихотворения. Попиванов печели и конкурс, заради който заминава за Париж, спонсориран от Министерството на търговията, където остава 3 години - до лятото на 1912, малко преди началото на Балканската война.
След войната продължава с литературната си кариера, която е прекъсната единствено от Първата световна война. Негови произведения продължават да се публикуват от Подвързачов, първата му книга - "Птици в нощта" - излиза в две издания (1919, 1921), а в началото на 1920 г. става съредактор на списание "Златорог".
Групова снимка на сътрудниците на списание „Златорог“, 1925 – 1927 г. Лилиев е първи седнал на втори ред.
Между 1921 г. и 1924 г., докато работи в библиотеките на Виена и Мюнхен, издава и книгата "Лунни петна", която получава награда от Министерството на просвещението. А след като се връща от странство през есента, става е драматург на Народния театър в София.
Като драматург - от 1924 до 1928 и след това от 1934 до 1960) следва театралните традиции, положени от Пенчо П. Славейков и Пейо Яворов, и е основен двигател за разцвета на българския театър през 30-те и 40-те години. Превежда Шекспир, Расин, Юго, Метерлинк, Хофманстал, а за всеотдайната си работа за институцията през 1952 г. получава званието "Заслужил театрален деятел".
Но и неговото творчество, подобно това на мнозина, е заклеймено от официалната комунистическа литературна критика. И въпреки че работи за в Института за литература при БАН като академик, повече не пише нито едно стихотворение.
