Покоряване на Олимп

Адриана Иванова

Как ми се иска да докосна с длан кожата на бедрото й, изглежда като бяло тесто и сигурно е леко грапава от ежедневното безпощадно преклонение към женския фанатизъм за обезкосмяване. Има едни такива дяволски притегателни крака, здрави и стегнати като на велосипедист, и както ги кръстосва винаги, когато сяда където и да е, изглежда непристъпна и същевременно приканваща поне да пробваш.

Днес я срещам за трети път, този път в кафенето пред библиотеката, кимва ми вяло, въобще не я интересувам, пали си цигарата с едно обиграно движение, което изглежда почти вълшебно, сякаш огънчето излиза измежду палеца и показалеца й, всмуква дима и после го изкарва на тънка струйка.Аз дишам тежко на близкия стол и се опитвам да открадна от дима й, все едно се опитвам да открадна частици от нея.Знам, че усеща как я зяпам като гладен пес, а аз без това приличам на гладен пес с тоя вечно умоляващ поглед.Знам,че това я отблъсква и отвращава дълбоко до сложната плетеница на ДНК-то й, знам, че ме смята за неприятна подробност от пейзажа наоколо, като драскотина на предното стъкло на автомобила й, като пъпчица на гладкото й чело, и тя иска да ме изстиска, пукне, изчопли и изтрие със слюнка, защото мястото ми не е там. Знам, че обича да си избира сама мъжете, чувал съм истории за ловния й сезон и за обстреляния от нея мъжки дивеч.Чувал съм, че имало и такива, които успявали да отвърнат на изстрела, а тя като ранен Минотавър, се връщала в тъмната си бърлога и не излизала от там докато не заздравеели раните й. За мен това са само митове. Не е възможно да раниш една богиня и да не раниш самият себе си.

Наблюдавам я от известно време. Вече съм запаметил всичките й неприкрити навици и жестове, а понякога успявам да различа и ония, прикритите.Забелязвам, как понякога когато мисли, че никой не я гледа, отпуска тялото си, вдишва дълбоко, все едно за последно, дълго задържа въздуха в кутията на дробовете си, а после внимателно го изпуска като гайда, докато стойката й съвсем не се скриви.В този кратък миг изглежда като млада столетница, все едно изведнъж нечий огромен палец я смазва като буболечка.Тогава усещам, че малко я ненавиждам задето спира да бъде толкова божествена и става банална, но тя ме засича със своя детектор за внимание и веднага се стяга и изопва като лък.Опъва се като тетива, намества стрелите си и се прицелва.Излишно е да казвам колко точен е мерникът й.

Тя е от онзи тип жени,на които им приляга да яздят огромни черни коне, да носят груба животинска кожа, която да покрива само най-интимните им части, да развяват внушителните си коси като камшици, а гладни остриета да шават неспокойно в нежните им бели десници.Отива й да гледа отгоре на света, отива й да бъде модерна Валкирия, да поразява с очи, да задушава с кичури и да застрелва със смях.

Да, мисля, че когато се засмя за пръв път на една прожекция на стари неми филми, а звукът обля цялата зала и всички грешни души в нея, аз й станах поклонник. Познаваме се бегло, говорили сме не повече от два пъти, не мога дори да си спомня дали е умна или просто имитира добре интелигентност, но споменът за смеха й, образът й, яхнал черен кон и разфасоващ сърца, ме зашемети, принизи до нивото на муха, комар или кърлеж.

Тя е винаги горда.Винаги сдържано студена.Винаги носи къса пола и демонстрира краката си, сякаш ако не го прави всеки ден нещо ужасно ще сполети човечеството.Обичам бедрата й, обичам движенията на ръцете й, бих я заставил да докосва коленете си ежеминутно, бих я гледал как оформя маникюра си, как нанася крем по острите форми на лактите си.Бих

й дал да възседне раменете ми за да препуска през живота отгоре ми, все едно съм просто средство за нейно улеснение.

Поръчва си второ кафе и поглежда часовника си все по-често.Приятелката й закъснява?А може би чака мъж? Самата мисъл за това ме кара да изтръпна.Бих я попитал, но се боя твърде много от отговора-ами ако все пак се окаже, че чака някой полу-бог като нея, някой с когото да създадат божествената си империя тук, сред простолюдието и всеки месец изискват кръвен данък от нас?Не бих понесъл да не бъда част от този данък.

Отпива кафе и устните й се задържат на ръба на чашата, сякаш забравя да ги отлепи от там.Завиждам на тази чаша, завиждам за тази метафизична близост, която аз може би нямам шанс да имам, особено след като дойде полу-богът.Усещам как гневът се надига в мен и как ми се иска да отида при нея, да отскубна тая чаша от пръстите й, да отскубна и пръстите й, да я накъсам цялата докато не стане на малки червени панделки, та да нахрани всички нуждаещи се души в тоя град.Почти съм изпаднал в тиха истерия, когато телефонът й звънва, тя се сепва и припряно го поднася към ухото си, а очите й искрят от някакво смесено чувство, което не мога да разгадая.Не чувам думите й, но виждам как смесеното чувство се избистря, как съставките му се отместват, докато остава едно единствено изначално усещане.Двете бляскави огледала на душата й се пълнят със солени сълзи, които се стичат безсрамно по бузите й- нея току-що я изхвърлиха от гилдията на богините.Свалиха я от трона, низвергнаха я, пратиха я на екзекуция и я убиха с няколко замаха на думите.Отново я виждам такава, състарена и смазана, но сега тя не бърза да се изпъне, а се отпуска съвсем надолу и се принизява с бившите си поданици Поглежда ме директно и аз с ужас виждам как от нея са останали само воднисти очи- умоляващи като на гладен пес.