Всяко изкуство има такива произведения. Каквото и да правиш с тях, интересът на аудиторията е гарантиран. Театърът има Шекспир. Музиката има Queen. Литературата има стотици имена – Достоевски, Гогол, Мопасан, Джойс, всеки да попълни според собствените си критерии. Изкуството има всички велики хора от Ренесанса до Пикасо. Нужен е наистина некадърен човек, за да се опропасти подобно изкуство. Публиката винаги ще бъде предразположена… поне в началото. Киното също има своите произведения с ореол.
„Роди се звезда“ е филм с 81-годишен ореол. Той се появява през далечната 1937 г., когато звездата на деня, Джанет Гейнър, първа изиграва момичето със скромен произход и големи мечти, което се влюбва в емоционално нестабилния алкохолик и благодарение на неговата подкрепа и любов става истинска звезда. Филмът още тогава се превръща в класика. 17 години по-късно иконата Джуди Гарланд играе в римейка, заедно с Джеймс Мейсън. Успехът се повтаря. И до днес има множество киномани, твърдящи, че Грейс Кели получава един от най-незаслужените „Оскар“-и в историята, а Джуди Гарланд е безцеремонно ограбена. 22 години след първия римейк идва римейкът адаптация. Този път е ред на Барбара Стрейзънд и Крис Кристофърсън. Момичето вече не мечтае за кариера на холивудска актриса, а иска да бъде рок звезда. И естествено, това се случва. Случват се и за трети път високите приходи, номинациите за „Оскар“ и статусът на класика.
Това са накратко етапите, през които преминава „Роди се звезда“ преди да стигнем до 2018 г., когато се появи третият римейк. И вълната, която са яхнали феновете вече няколко месеца, е толкова огромна и шумна, че виковете на възторг към продукцията заглушават редица други не по-малко хубави филми.
„Роди се звезда“ е достойният, брилянтно направен и напълно очакван носител на този ореол в киното. Филм с всичко необходимо, за да направи фурор, който да замъгли представите на голяма част от съвременните зрители до там, че да приемат една музикална суперзвезда с обещаващ актьорски талант като Лейди Гага за по-добра от актьорско величие и жива легенда като Глен Клоуз.
Историята е позната и достъпна за всички. Али е млада, вътрешно красива, с приятни външни несъвършенства, която работи като сервитьорка, но в сърцето си мечтае за големите сцени, откъдето да казва на хората „това, което искат да чуят“. Джаксън Мейн е известен кънтри музикант, който живее за музиката, но не и без помощта на стабилно количество алкохол и наркотици. Още от първата им среща в драг бара, където Али пее на развален френски песен на Едит Пиаф, между двамата не просто пламва искра, а избухва пожар. Така започва общият живот на двама души, които опитват да живеят със себе си и с музиката, знаейки че са завинаги свързани.
Брадли Купър прави забележителен режисьорски дебют в киното. Освен че режисира и влиза в главната мъжка роля тук, той е и един от авторите на сценария, който е адаптирана версия на трите предишни сценария. От предишните филми е взето достатъчно, разумно, така че новият продукт да бъде адаптивен към епохата, в която ще се гледа най-много – днешната. От там насетне Купър насища времето, което не можем да усетим на хартия, облича всички думи, викове, плачове и паузи в образи, които покриват достатъчно голяма амплитуда – от крайна истерия до крайна хармония насред мълчанието.
Сюжетът – разбираем, захаросан и популярен – и добрата работа на Брадли Купър, за да поднесе историята достатъчно атрактивно, са в основата на успеха на „Роди се звезда“. Към тези два вече достатъчно силни фактора добавяме и Лейди Гага – финалният щрих, който превръща възхищението към филма в мания. Гага е суперзвезда в музикалния жанр. Чаровна е. Публичната й персона е larger than life, както биха казали англоговорящите. А вокалните й възможности дори не ги поставяме под въпрос, защото това би било най-малко проява на лош вкус. Но благодарение на ролята на Али виждаме една друга Гага – ранима, искрена, уязвима, решителна, твърда, щастлива, разбита… Виждаме, че би могла да бъде страхотна актриса.
Би могла… За това обаче е необходимо повече от няколко великолепни песни и още толкова крайни ситуации, в които е поставен персонажа. Защото макар и с безупречен саундтрак, който заслужава всяка получена номинация за „Оскар“, Гага вече е доказала се певица. Това че пее на екрана (нещо, в което е ясно, че е страхотна), не я прави най-добра актриса на годината. А още по-малко такава, достойна за „Оскар“. Дори да изключим факта, че половината роля на Гага се крепи на песните, в които камера, зрители и екран са във възторг от сиянието й, персонажът на Али е направен така, че най-силните сцени са винаги тези, в които персонажът се намира в момент на някаква крайност. И не потиска тази крайност. Не я преодолява, а я освобождава. Али е дълбоко емоционална, такова вероятно трябва и да е изпълнението на актьора. Но тази емоционалност, тласка Гага в игра на състояния. Тъжна, бясна, влюбена, разочарована, страдаща… Вярно, покрива голяма гама, но прекалено очевидно.
Нека едно е ясно – всичко това не доказва, че тя не е добра в „Роди се звезда“. Доказва просто, че като актриса, като актьорско предизвикателство, като характер на ролята, Гага има още път да извърви, за да може да бъде лауреат на най-добрите кино награди. Али просто не е роля, която позволява всичко това. Неслучайно нито една от трите предшественички на Гага не получава „Оскар“. А всичките са номинирани.
Въпреки това, манията по изпълнението на Гага и като цяло по „Роди се звезда“ са разбираеми. Този филм е много близко до човека. Той може да се провиди някъде в кадрите, в думите, в ситуациите. Защото всеки има някакви мечти и си мисли (а понякога наистина е), че е готов да изтърпи всичко това. Понякога дори вярва, че ситуацията му е трагична, колкото тази на Али и Джак. Особено ако е в трудна връзка, както са още милиони хора по света между другото. Дори на ниво сюжет, историята не изисква гмуркане в дълбините на разказа. С доста голям успех би могла да бъде бродуейски мюзикъл, подобен на „Котките“ на Уебър – сюжетът е елементарен, а насладата е от танца, музиката и пеенето. Тук е същото – Лейди Гага и Брадли Купър допринасят с добрите си изпълнения милиони хора по света да почувстват филма „свой“. И финалният щрих са изпълнените от тях песни като „Always Remember Us This Way“, „I’ll Never Love Again“, „Look What I Found“, „Maybe It’s Time“ и разбира се „Shallow“, която вероятно ще бъде отличена за най-добра песен на тазгодишните награди „Оскар“. За всичко това „Роди се звезда“ заслужава да му свалим шапка. Но не чак до там, че да я хвърлим във въздуха от радост.
„Роди се звезда“ в никакъв случай не е лош филм. Напротив – той има всичко необходимо в разумни количества. Но той е и предопределен до известна степен да бъде посрещнат по този начин. Историята и предишните филми го доказват и предричат. Това е съдбата на произведенията с ореол. Те носят квинтесенцията на своето изкуство. А тази на киното от самото начало е била да създава алтернативна реалност, да бъде фабрика за мечти. Първият „Роди се звезда“ се появява през 30-те години, когато „Системата на звездата“ е била в своя апогей. А главната мисия на тази система е била да прави холивудската мечта да изглежда възможна и постижима за всеки. Днес, 81 години по-късно, четвъртият филм „Роди се звезда“ прави същото. Отново е адекватен на времето си, отново предизвиква мания, отново е повече от добре направен, но отново не е най-добрият филм на годината.