Джеймс Дийн: момчето с ненаситен глад за живеене

Джеймс Дийн се превръща в митична фигура още преди смъртта си, дълго дори преди да стане един от най-желаните актьори в Холивуд. Когато умира в автомобилна катастрофа, на 30 септември 1955 г., е едва на 24 години. С инцидента той влиза в редиците на младите известни личности, застигнати от преждевременна смърт, която завинаги ги обвива в митична светлина. Те никога няма да усетят тежестта на средната възраст, съжалението от лошите решения и творчеството им остава по свой собствен начин неопетнено, запазено, ярко.

Дийн се снима в киното в продължение на 5 години – от 1950 г. До 1955 г. За този период има само три филма, в които е кредитиран. Три филма, с които ще го поставят завинаги в историята на киното и културата. Към момента на смъртта му, само един от тези три филма е пуснат по екраните и в него („На изток от рая“ на Елиа Казан) той, по мнението на публиката, въплъщава духа и облика на младото поколение, неговите мъки и обърквания. А в „Бунтовник без кауза“, излязъл малко след смъртта му, отново играе чувствителен, неразбран млад мъж, измъчван от липсващата връзка с родителите си. Безсмъртието на героите му е подсилено от неговия личен образ, който подхранва както илюзиите, така и истините около една скандална по тогавашните прийоми персона, която не нищо повече от прототип на идните поколения. Циниците коментират всичко това с лаконичната фраза: „да умреш млад означава никога да не се налага да променяш образа си.“

На днешната дата бунтарът на американското кино, щеше да навърши 87 години. Ако това беше станало, трябва да признаем, че Дийн едва ли би се превърнал в бранд, американски точно колкото „Кока-Кола“. Както казва Хъмфри Богарт за него: „Дийн умря в подходящото време. Остави след себе си легенда. Ако беше останал жив, никога нямаше да може да се справи с публичността.“ Дали това е така, няма как да знаем. Неоспорим факт обаче е, че Дийн е създател на своя собствен образ по начин, който някои консерватори биха определили като „катастрофален“.

Според биографите му, той е готов на всичко, за да се издигне. Иска да опита сладостите, които животът, Холивуд, Ню Йорк, цяла Америка могат да предложат. На въпроса дали е гей, отговаря, че не е, но не възнамерява да прекара живота си с една ръка, вързана зад гърба. Един от най-сексапилните мъже на ХХ век минава през леглата на почти всички известни мъже и жени на своето поколение, участва в тройки, съблазнява екранните си партньори, има ненаситен сексуален апетит и склонност към насилие. Съзнава физическите си предимства и знае как да ги използва, за да се издигне. Фотосесията му с черния пуловер според някои улавя в най-голяма степен всичко, което носи в себе си – грубостта на силния мъж, животинското, сексапила, но и чувствителност, нежност и объркване на младия мъж, попаднал в голямото море.

В продължение на десетилетия Джеймс Дийн е патронът, олицетворяващ бунтарските младини на милиони мъже по света. Удивителното в случая е, че въпреки че свръхчувствителността си образите продължават да живеят, макар че в много отношения те са обвързани с епохата на самите филми и може да се нарекат „остарели“.

Когато актьорът се появява в „На изток от рая“ в ролята на Кал Траск – младеж, който копнее да получи любовта на баща си – той внася смут във фройдисткия климат на 50-те години. „Това ще получите всички, когато не давате на детето любовта, от която се нуждае.“ казва им в очите момчето. Кал се движи по земята, сякаш в състояние на пълна апатия – глава надолу, увиснали рамене, като че ли се опитва да се свие на топка дори когато е изправен. Бяга с ръце в джобовете и ги вади рядко, когато се налага да крещи в лицето на баща си или да нахока майка си (която го изоставя и става проститутка)… или пък да удари по-възрастния си брат – любимецът на татко.

Истината е, че играта му в „На изток от рая“ е крайно преувеличена. Но накрая всичко проработва, именно благодарение на това преувеличаване. Очевидната вяра на Дийн в идеите на този филм и неговата страхливост да ги изведе до заключение работят повече от добре. Той разбира природата на персонажа си: дори в моментите на щастие, които Кал изпитва, Дийн ни напомня за изменчивата му природа, постоянната емоционална нестабилност и хроничната му борба със света.

Независимо от всички недостатъци, които могат да бъдат намерени, изпълнението на Дийн в първия му филм е подобаващо на голяма звезда, или казано по друг начин – не можеш да свалиш очите си от него. Зад интелигентността на персонажа е деликатното чувство на ирония, което добавя мистерия към образа… нещо, което е запазена марка на Брандо, но Дийн в някои отношения е по-добър в това.

Джим Старк, героят му в „Бунтовник без кауза“ отчасти е друга версия на Кал Старк: още едно дете, което не принадлежи на света. Но в този филм актьорът най-накрая започва да играе а не да „наиграва“. Освобождава се от щампите си и добавя още повече задни планове. Започва да „шлайфа“ таланта си. И тук е мечтател, склонен към насилие, който залита пиян по улиците, след като е бил задържан в участък. Обръща бюрото в пристъп на гняв към родителите и притиска бутилка студено мляко до бузата си, когато проблемът вече е отминал. В „Бунтовник без кауза“ играта на актьора вече има свой собствен стил: заявка за големи бъдещи постижения в киното.

Учителят по актьорско майсторство Франк Корсаро казва за Дийн: „Неговият талант беше инстинктивен, техниката му – нулева.“ А Казан, въпреки че му позволява актьорски своеволия в „На изток от рая“ потвърждава твърдението. Но във „Гигант“ Дийн е толкова добър, че ни кара да се замислим дали изобщо е нужна актьорска техника. С изключение на ниската самооценка, Джет Ринк няма много общо в Кал Траск и Джим Старк и Дийн се справя с това. В известен смисъл излиза от щампата и доказва, че има и други пътища за него освен това на заблудения младеж, с неустоимо излъчване. Бившият каубоу е инатлив, предубеден, но и чаровен. Носи момчешката жажда се усъвършенства, заедно с импулса на възрастния, който иска да бъде добър във всичко, а останалите могат да вървят по дяволите.

Върлите поддръжници на Дийн понякога оставят „Гигант“ настрана, когато издигат мъжа в култ. Там той не е в ядрото, но именно това му позволява да разгърне актьорския си потенциал и да се довери спокойно на интуицията му, отчасти освободен от типа, наложен му в предишните два филма. В този филм, за първи и последен път на екрана, изглежда, че той се забавлява.

До известна степен, „Гигант“ повече от „На изток от рая“ и „Бунтовник без кауза“ придава на смъртта на Джеймс Дийн трагизъм. В този филм го виждаме не като красив, емоционално нестабилен, нарцистичен младеж, а като актьор, готов да израства, да покорява още върхове. На 30 септември 1955 г., когато става катастрофата, той се е превърнал в олицетворение на американската мечта – човек, който тръгва от нищото и израства пред очите на публиката, съблазнявайки я и давайки й усещането, че всичко е възможно. Не знаем и никога няма да разберем обаче, дали този синеок рус изкусителен „дявол“ е нещо повече от мита, който сам създава за себе си.