„Давай пари за бакшиша, отрепко!“: 25 години „Глутница кучета“
„Нека ви разкажа за „Like A Virgin“. Това е за девойка, която иска момче с голяма патка. Цялата песен е метафора за големи патки.“
Годината е 1992-ра и благодарение на фестивала Sundance светът научава за Куентин Тарантино. На 21 януари седмото изкуство се запознава с „Глутница кучета“, чиято първа мощна ударна сцена се открива с тази реплика. Тя принадлежи на самия Тарантино и служи за opening на чудесната мини кървава вселена на този филм. Метафората с музиката, Мадона, патките и закусвалнята, в която се провежда този разговор, е толкова ярка, че е показателна за онова, което следва впоследствие.
В рамките на час и половина Тарантино пълни екрана с кръв, черва и расистки шеги, обиди към жените, псувни и още кръв и черва. Някъде между всички тези неща има и един злощастен обир на диаманти.
„Глутница кучета“ прави Тарантино рокзвезда. Младият режисьор работи в индустрията и се опитва да пробие, като пише купчини сценарии за кой ли не, с идеята, че един ден ще направи собствен филм. И няколко години преди „Глутница кучета“ да се случат той снима My Best Friend’s Birthday без особен успех.
В едно свое интервю по онова време разказва, че когато дал на свой приятел продуцент и режисьор сценария на криминалната кървава баня, той веднага му предложил режисьор, който може да го направи. Но Тарантино отговорил: „Не, човече, този филм ще го снимам аз.“ Минава известно време, Тарантино едва събира пари, кани Харви Кайтел, който става и ко-продуцент и „Глутница кучета“ поема по дългия път към големия екран.
Хората обичат да използват думата „култов“ за много неща, често не на място и още по-често, за да илюстрират баналната нужда да окачествят нещо като готино. Може би, затова „култов“ е такова клише. В случая с „Глутница кучета“ обаче понятието лепва толкова добре, колкото теорията на относителността на физиката. Ако някой филм може да бъде определен като „култов“, то това е този.
Тарантино има толкова малко пари, които използва за камери, кръв и помещения, че актьорите носят част от домашните си дрехи в повечето сцени. Крис Пен го прави от самото начало до самия финал. Но нито един от актьорския състав обаче и за секунда не съжалява, че се е подписал на сделката. Само Тарантино може да ти направи предложение за малко пари, на което не може да откажеш. Всички ние го знаем сега, но тези момчета са го знаели още тогава.
„Глутница кучета“ обагря в кръв и псувни пътя на Тарантино към Холивуд и бележи яркото начало на чудесното му творчество. Куентин прави много добри филми след това, но „Глутница кучета“ е неговият култов момент. Точното време, точното място, точните хора, точният сценарий.
Група от шест изтупани отрепки, начело с мазен мафиот и неговият още по-мазен син, се събират, за да осъществят обир на диаманти. Те не се познават, затова използват прякори – Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue – влизат в играта, облечени в черни костюми и RayBan-и, придружени от зъл чичко и неговия син по анцунг.
Тим Рот, Стив Бушеми, Харви Кайтел, Майкъл Медсън, Крис Пен, Лорънс Тиърни, Еди Бункър и самият Куентин Тарантино са основното звено на чудната група, допълнени от един полицай, гласът Стивън Райт и озвучени с музика от 70-те.
„Глутница кучета“ прави отварящата си сцена в закусвалня, за която Тарантино казва, че ако слушаш внимателно, може и да схванеш повечето неща. Трите кафета на Стив Бушеми, патки и Мадона, история за китайци и спор за един бакшиш, ти казват всичко, което трябва да знаеш, че следва. Сцената е снимана в рамките на ден, а закусвалнята, като генерално място, се превръща във важен елемент в ранните филми на Тарантино. Може да видите подобни сцени в „Джаки Браун“ и разбира се, в „Криминале“.
Начинът, по който Тарантино решава да разкаже, иначе на пръв поглед тривиалната история на „Глутница кучета“, се превръща в негова отличителна марка. Като печат на задника, който те прави специален. Филмът има едно огромно предимство пред останалите криминални истории, появили се до момента, той не ти показва най-важното в историята – обирът. Ти само слушаш за него. Какво се е объркало, кого са убили, кой се е измъкнал и къде са диамантите. Първо, защото Тарантино няма пари, за да направи пуцане, каквото този обир предогажда и второ, и по-важно, защото не иска. Не обирът е значителен за историята, а онова, което се случва преди и след него. Най-вече след. Именно там се намират кръвта и червата. Частта преди обирът е изобразена с доза силни и качествени псувни и расистки шеги. Четири важни елемента във филмите на Тарантино. Освен закусвалнята.
Под формата на уж случайно пръснати сцени, Тарантино сглобява през зрителя пъзела, който довежда до кървавата баня, в която Тим Рот има дупка в корема, а Майкъл Медсън реже нечие ухо. Междувременно Стив Бушеми почти се напикава от напрежение, а Харви Кайтел иска да е якият пич, спогоден с всички и може би затова не оцелява. Все тая. В киното на Тарантино някой рядко остава цял и жив, за да разкаже какво точно се е объркало, по дяволите. Не, то е като добър секс – трябва да се преживее, за да се разбере.
Скоците назад-напред във времето – от откриващата сцена, минути преди обира, през резултата, който се разиграва в един склад, до начина, по който всички се събират, за да вземат участие в тази злополучна история – нареждат пред драгия зрител, чудесно замислен, почти мистериозен пъзел, от типа „кой-го-направи“. Верният отговор е даден някъде в средата на историята, а след това гледаш само резултата от него. Но най-важното, филмовият пъзел, който „Глутница кучета“ представлява, е добро кино. Без пренапъване, без престараване, без излишни елементи. Добра драматургия, още по-добър диалог и чудесен актьорски състав.
Тази година, този филм прави 25 години на екран и ако го гледаш днес пак, ще ти се стори, че не е минала и минута от 1992-ра. Той е като застинал във времето. Като важен loop в пронстранствено-времевия континиум, който не може да бъде променен. И не трябва. Той е важен, както за кариерата на Тарантино и половината актьори вътре, така и за седмото изкуство само по себе си.
Пак се връщаме в началото на филма, в закусвалнята. Където група от 8 мъже спорят дали трябва да се дава бакшиш на сервитьорката, половин час преди да бъдат обърнати с червата навън.
Нали знаете какво казват: „Денят е хубав и всичко върви по план, освен когато не върви.“ За Mr. Pink, Mr. White, Mr. Brown, Mr. Blond, Mr. Orange и Mr. Blue всичко се прецаква, за да му провърви на Тарантино.
