Великите военни изцепки: Априлското въстание
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Средата на 1870-те години е горещ период от политическата история на Балканите. Масови въстания заливат земите на юг от р. Дунав. Малки местни държави се вдигат на война срещу вековната империя-потисник. Погледът на Европа е привлечен от пролятата кръв и жестоките изстъпления на османските власти. Русия точи сабите за война, която ще промени хода на историята на целия регион и на Европа като цяло.
Свикнали сме в тези съдбоносни времена от историята на региона да търсим героичното място на българите в онези бурни събития. Това неминуемо води до насочване на вниманието на обществото към въпроса за Априлското въстание. В собствената ни история, този трагичен и славен епизод заема заслужено място сред героичните, макар обречени епизоди от историята ни. Най-борбените, пламенни и отдадени на националната идея герои, жертват своя живот в името на една светла кауза, на един ненакърним идеал.
Свикнали сме да разглеждаме Априлското въстание като вдъхновяваща, национална трагедия. Нека бъдем честни – няма сърце, което да не трепва пред църквата в Батак. Няма душа, която да не е потресена от описанията, достигнали до нас благодарение на американския кореспондент Дженуариъс Макгахан. Но тази трагична и героична страна, е само едно от лицата на Априлското въстание.
Отбраната на Перущица и Батак, подпалването на Подбалкана и защитата на Дряновския манастир, блестят със своя героичен блясък. Но причината за този блясък е цялостният здрач, който тегне над българските земи и българщината. Кочо, Бенковски, Волов и поп Харитон се извисяват като славни имена, великани на своето време – ала това се дължи и на факта, че няма с кого толкова да сравняваме техният ръст, понеже са единици. Когато гората се състои от хвойни, единичните вековни борове и секвои лесно изпъкват на общия фон.
Следващите редове нямат за цел да отричат Априлската епопея и нейните герои. Те имат за цел да покажат въстанието от друга перспектива. През Април, 1876 г., на бунт се вдигат около 4000 българи. Общото българско население на Османската империя по същото време се оценява на ок. 4 000 000 души. Реално, в Априлското въстание участват ок. 0,1% от населението на българските земи. Задачата на настоящият текст е да обясни защо това е така.
Издънка #1 – Националната идентичност на българите
Според широко застъпената в обществото ни представа, към началото на 1870-те години, в българските земи всички се възприемат като българи. Това, че около 30% от населението на тези земи са мюсюлмани с подчертано не-българско самосъзнание някак остава на заден план. Освен тях трябва да преброим хилядите гърци, сърби, албанци и власи, които населяват същите тези земи. С други думи, населението на българските земи е много по-пъстро, нееднородно и смесено, отколкото националната ни идентичност би желала да приеме. В този миш-маш от етноси, в който българите безспорно доминират, идеята за национална принадлежност е все още доста крехка и неясна, особено сред по-малограмотното население на селата – ок. 80-85% от всички българи по онова време.
Големите градове са пъстри по своя етнически характер, разделени на махали – всеки то тях е умален модел на самата Османска империя, особено по-космополитните като Пловдив например. В такава обстановка организирането на едно масово, общобългарско въстание, което някак си да остане изолирано от значителния брой други етноси, е обречено на провал. Васил Левски разбира това, заявявайки идеята си за „чиста и свята република за българи, турци, гърци и всеки, който иска да живее в нея“, но Левски е личност, чийто идеи са твърде напредничави дори за нас днес, пък какво остава за българите от Старо време. При положение, че революционното ни движение се остракизира от останалите етнически групи, които впрочем си имат своя собствена адженда (да си послужим със съвременна дума – б.а.), не е чудно, че опитите за организиране на широка мрежа от комитети и тайни революционни клетки пропада в голяма част от българските земи.
Остава и проблемът със самите българи. Те са разделени на социални прослойки, често подозрителни и враждебни една към друга. Старите чорбаджии, свикнали с османския порядък. Младото поколение наследници на богаташите, увлечени от идеите на либерализма и анархизма. Българското селячество – капсулирано в своите местни общности и родово общество. Три различни вселени, които често говорят на различни езици и в чийто глави бушуват коренно противоположни емоции, мнения и мисли. Всеки мисли себе си за прав, а другите за калпави.
Издънка #2 – Българското революционно движение
В самия край на 1860-те години, в Букурещ се създава Българският Революционен Централен Комитет. Слава Богу, той не е кръстен „Таен“, защото в него, както показват последните изследвания на колеги, е имало малко тайни, особено за османските власти. Също както политическата ни система днес, българското революционно дело в периода 1865-1875 г. представлява едно фрагментирано фиаско. Смъртта на Раковски лишава българите от обединителна фигура, харизматичният водач, който може със своят смазващ авторитет да озапти лудите глави на хъшове, хайдути и млади авантюристи. От сянката на Раковски изплува Апостола на Свободата, но нека не се лъжем – Васил Левски, макар и уважаван от съвременниците си, остава повече или по-малко неразбран от тях. Както вече стана дума, причина за това е, че идеите на Левски просто са несъвместими с реалностите в българските земи и в българските глави.
Без солиден лидер, който да обединява дисидентите и декадентите на българската революционна емиграция, нещата бързо се разсъхват. Това личи особено ясно в делата и провалите на БРЦК под ръководството на Каравелов, и в лутането в търсене на адекватни, активни действия, когато кормилото е поето от Ботев. Мантрата „тоя ли пък ще ми каже на мене“ сякаш описва цялото онова поколение революционери. Именно с тази мантра на ум, Димитър Общи извършва фаталното фиаско в Арабаконак, обричайки на провал Вътрешната революционна организация, а нейният лидер – на бесило. Да, смъртта на Левски е героична, но още по-героично и велико щеше да бъде, ако не беше умирал, поне не и в онзи съдбовен момент. Печалната истина е, че цялото ни революционно движение представлява един голям провал, който историографията ни и националната ни гордост се опитва да маскира зад паравана на трагичността.
Това за съжаление създава у народа ни едно усещане, че трагичният провал е героичен. Истината е, че провалът е провал. Той не бива да бъде издиган в култ и да бъде превръщан в обект на преклонение. Провалът трябва да се използва за назидание – за да се изучават грешните стъпки и никога вече да не се повтарят. Идеалите и принципите на мнозина възрожденци заслужават нашето преклонение. Начинът, по който българите развиват своите революционни пориви – в караници, завист, предателства и сплетни, заслужава нашето внимание и стремеж никога повече да не се връщаме към тези моменти. Уви, получило се е обратното. Идеите на революционерите остават неразбрани, а техните провали – постоянно повтаряни и потретвани.
Издънка #3 – Организацията на Априлското въстание
Големият проблем на Априлското въстание, е че то е опит за хващане на последният „Ориент експрес“ в посока вниманието на Великите сили. През цялата 1875 г. Балканите горят. Причината е едно истински масово и всеобхватно въстание – това на босненските християни. Това е т.нар. Херцеговско въстание, за което говори Вазов в уводните изречения на Под игото, там сред асмите и гологлавият чорбаджия по халат с челядта си, които вечерят. Цяла Босна пламва, местните османски войски са бити и прогонени, а Портата се вижда принудена да мобилизира цели армии, за да потуши бунта. Не че нямат башибозуци, които да пратят – просто няма да са достатъчни.
На фона на тези събития, българските революционери, обезверени от смъртта на Левски (която вече две години не могат да преживеят – б.а.), правят вял опит за въстание, който довежда до поредното фиаско в Старозагорско – въстание реално няма, само арести и доубиване на местните комитети, градени с труд и постоянство от Апостола. Това е и лебедовата песен на БРЦК. Също както гласът на лебеда, този крещящ финален фалцет никак не съответства на красивата външност, с която сме свикнали да свързваме родната революционна борба. Рухването на БРЦК създава вакуум. Принципно, природата не търпи празни пространства и на преден план излиза новото поколение революционни дейци – т. нар. Млади, които обещават да продължат промяната.
На набързо свикан съвет в Гюргево (Джурджу) през ноември, 1875 г., дейците на т. нар. Гюргевски комитет решават, че моментът за въстание е настанал – трябва да се привлече вниманието на Европа към българите като се използва ефекта от случващото се в Херцеговина. Гюргевци са прави за едно – свърши ли херцеговското въстание, Балканите ще излязат от новинарските емисии в тогавашна Западна Европа като фатален случай на домашно насилие от информационен поток в днешна България. Това, за което тотално не са прави, е че могат да се справят със задачата да организират масово въстание за 3 месеца, при положение че две поколения революционери вече са похабили близо 20 години в тази посока без никакви видими резултати.
Този простичък факт се доказва на дело между януари и март, 1876 г., когато организирането на Априлското въстание в българските земи се изражда в една откровена пародия. Единствените адекватни и действително героични действия се разиграват в Панагюрския революционен окръг (който трябваше да е Пловдивски, но в Пловдив няма кой да въстане – б.а.) Бенковски, Волов и СИЕ дават всичко от себе си. Те показват на дело, че българите са способни на велики неща, стига да са обединени и целеустремени. Уви, една птичка не прави пролет, а една пукнала пушка не води до успешно въстание. Особено когато цялата подготовка е непрекъснато донасяна на османските власти от будни поданици на султана, пожелали анонимност и получили я от историята.
За разлика от случващото се в Панагюрско, събитията в останалите три окръга са в стилистиката „Грамофон свири, майка плаче“. В Търново, младият Стамболов, който тепърва ще трябва да усвоява изкуството да респектираш останалите, се опитва да заформи нещо като организация. Въртят се едни пари, правят се едни обещания, организират се едни чети. Уви, когато настава време за кръв и стомана, Стамболов изчезва, за да се появи изведнъж в Румъния месеци по-късно. Обясненията му за този биографичен хиатус са като в песен на Ъпсут feat. Галя и Милен Цветков – „Питай ме некое друго въпросче“. Все пак, в Търовско се вдигат няколко въоръжени групи с обща численост ок. 600 души.
Нещата са доста по-тъжни в Сливенско. Там, революционерите отказват да създават революционна мрежа. Те на практика не искат да вдигат въстание в градовете и селата, а смятат да изведат желаещото население в укрепени лагери в планината и там да се бранят от османците докато…май и на тях не им е било ясно докато какво точно. В крайна сметка, населението се организира в една чета, с размер от около 100-тина души, която след няколко дневно лутане из Балкана е застигната от потеря и разбита.
Но дори и този епизод не може да засенчи случващото се в Дивия Северозапад. Тук положението е пълен амок. Стоян Заимов, Георги Апостолов и Никола Обретенов фактически не правят нищо. Абсолютно нищо. Вялите опити за сформиране на каквато и да е структура удрят на камък – местните комитаджии са твърде северозападни по дух, за да приемат някакви дошли от кой знае къде революционерчета да им кажат на тях. Цялата организация е предварително предадена от услужливи граждани. Следват бягства и арести. В резултат, когато въстанието трябва да избухне във Враца, в града се събират ок. 500 души, движат се на групички по улиците, виждат че нищо няма да стане и се разотиват като фенове на отменен концерт – с доста псувни и усещането че някой ги е изпързалял здравата. Официално, провалът на въстанието във Врачанско се приписва на големия брой османски войници, които се намирали в региона в очакване на война срещу Сърбия.
Издънка #4 – Османската реакция
В интерес на истината обаче, най-голямата издънка в цялата история е реакцията на Османската империя. Параноята, която тресе Портата заради случващото се в Босна и напрежението по границата със Сърбия, замъглява трезвата преценка за случващото се по българските земи. Вероятно първите съобщения за въстанието и неговия мащаб са били преувеличени. Във всеки случай, османските власти съсредоточават десетки хиляди войници и башибозуци за потушаването на едно доста скромно и не особено адекватно координирано начинание.
Резултатът е трагичен за българския народ – ок. 15 000 избити (по Б. Йелавич), още няколко хиляди разселени или оставени без домове. Десетки, ако не и стотици селища са засегнати. От гледна точка на самата Османска империя, овладяването на въстанието е пълно фиаско. Вместо да се справят с няколкото локални надигания, които лесно могат да бъдат изолирани и смазани без излишен шум, османските власти реагират като съвременен диктаторски режим – кървави репресии, хиляди жертви и непропорционална употреба на насилие. Резултатът, също както и днес, е интервенция на Велика сила в защита на поруганото местно население, чийто права са потъпкани от дивия тиранин.
Според свидетелствата на Захари Стоянов, Георги Бенковски заявил, че с действията си отворил в сърцето на тиранина такава рана, която никога няма да зарасне. Ако трябва да сме честни, не Бенковски, а османските военни и паравоенни части си правят едно твърде грандиозно харакири, разпилявайки своите вътрешни недостатъци по лицето на Европа. Кървищата, зверствата и погромът са изцяло на сметката на османците. Чекът ще бъде осребрен от Русия през 1877 г., но крайната цена ще бъде платена с българска кръв – над 40 000 българи намират смъртта си между 20 април 1876 и 3 март, 1878 г.
Типично в духа на грандиозното фиаско идва и сетния път на две чети – Ботевата (за която всички знаем) и тази на Таньо войвода (за която 9 от 10 българи или не са чували, или не биха се сетили веднага). И двете извървяват своя боен път. И двете закъсняват с по един месец – когато идват, представлението вече е приключило, а кървавата завеса на историята е хвърлила мрака си върху българските земи. Съдбата им е обречена и трагична – по стар български обичай. Реалистичната оценка отново е фиаско – и в разузнаването, и в избора на маршрут, и в начина на взаимодействие с местното население.
На сред толкова много провали, трагедията и героизма оставят да блестят като ярки звезди. За съжаление, техният блясък ни пречи да си дадем ясна преценка за предателствата, завистта, разединението, недоверието и себичността, които съставляват мрака, заобикалящ тези ярки отблясъци на националното ни величие.
