Лошите момичета на историята: Жените войводи
От древността образът на жената се свързва с този на живота, защото именно тя дава началото на новия живот. Хилядолетия наред жената е била поставяна в определени граници, които да я държат далеч от властта и бойното поле, което не е място за „крехки“ създания.
И повечето от тях са се съобразявали с поставените от обществото и боговете граници. Повечето, но не всички. Историята познава не една и две жени, решили да докажат, че притежават войнски качества наравно с мъжете, било то в овладяването на бойни техники или в прилагането на стратегии в битки.
В поредица от текстове ще ви представим едни от най-интересните жени, които са обръщали гръб на огнището или балните зали, за да се включат във военните действия. Ще се уверите, че буквално през цялата история има примери за дами, предпочели бойното поле и станали истински bad ass машини.
В родната ни история има една група жени, които са съществували реално и са се противопоставяли на османските власти.
Словосъчетанието „жена войвода“ извиква в съзнанието красив, романтичен и приключенски образ. Те имат точния мерник на Робин Худ, красотата на Афродита, смелостта на Уилям Уолас и нищо не може да ги спре. През целия период на османска власт има примери за жени-хайдути, но най-много известни имена, над 50 на брой, се срещат в периода XVIII-XIX в. Те са бродили из гъстите ни гори, извършвали са нападения над османците и са се борили срещу техните неправди. Те са били войводи, байрактари (знаменосци) и редови хайдути. Някои открито са показвали кои са в действителност, други са се преобличали и представяли за мъже.
Сведения за нашите амазонки черпим от документи, историческите предания, народните песни, поезия и от други извори за нашата история. Жените войводи не са предвождали само чети, съставени от мъже. Има примери за жени войводи, които са били начело на смесени чети и такива, които са предвождали групи, съставени само от жени. Ето някои от имената, които са оставили трайни следи в нашата история и са всявали ужас у османците:
Сирма войвода
„Дека се чуло, видело,
мома войвода да бидит“
Годината е 1776 г. и в дома на Стрезо Дичов и Ангелина проплаква малко момиченце. Дават й името Сирма, което етимологически означава „магия“ или „сърп“ и й пасва чудесно. Тя израства в родното си село Терсанче, Добърско, където баща й е известен живописец. По-голямата й сестра – Боряна напуска бащиния дом рано и става член на хайдушка дружина. Сирма е различна и води спокоен живот, до момента, в който нейна близка приятелка е отвлечена от богат местен османец. Това събитие преобръща живота на Сирма и тя буквално хваща гората, оглавявайки няколко четника. Това, което нейните съратници не знаят или по-точно разбират впоследствие е, че Сирма е жена. Това е преломно събитие в дружината, защото води до конфликт – доста от мъжете не са съгласни да ги предвожда жена. За да има мир и разбирателство, Сирма предлага различни състезания, в които най-отличилият се да заема поста войвода. Комбинация от женска хитрост (тя избира предизвикателствата) и легендарни умения (улучва пръстен, закачен на дърво), тя побеждава всички и продължава да бъде техен предводител. Едва 20-годишна, Сирма вече е начело на над 70 мъже и започва да тормози и наказва османците в Дебърско, Кичевско, Крушевско и района на Прилеп. Дейността й изобщо не е била спонтанна прищявка, защото името на Сирма тормози сънищата на османците в този край в продължение на над 20 години.
През 1818 г. Сирма се заселва в Прилеп, където се омъжва за своя байрактар – Вълко. Когато през 1857 г. братя Миладинови обикалят из Македония да записват своите песни, те се запознават лично с тогава 80-годишната Сирма, която им разказва за своя живот и премеждия. Това, което им прави силно впечатление, е че на младини тя е можела да върви над 18 часа и дори на преклонна възраст държи кобурите си пълни, а сабите овесени на зида.
За съжаление тази буйна старица не умира кротко в съня си. През 1864 г., почти 90-годишна, Сирма е убита от османците на пътя между Прилеп и Варош.
Румяна войвода
„– Хайдете, момци, със мене,
със мене, момци, при мене,
я ще ви водим войвода!“
И тя като Сирма рано, рано става войвода и като нея уцелва средата на пръстен от огромно разстояние. Разликата е, че за нея има повече исторически данни и образът й стана по-известен сред широката общественост след излизането на филма „Войвода“ (2017 г.).
Румяна, станала известна като Румена войвода, се ражда през 1829 г. в дома на Георги Павлов и Милица в Гюешево. Това са бурни времена, поредната Руско-турска война (1828-1829 г.) е към своя край, а българите в Тракия се вдигат на въстание. Говори се, че от малка е мъжкарана, с буен нрав, която се спречквала и борела с момчетата. Дядо й Павле я учи да стреля с пищови още когато е едва 7-годишна.
Освен със своята опърничавост и мощен глас, Румяна била изключително известна с хубостта си. Смугла, с тънка талия, черни очи под сключени вежди, карала мъжки сърца да туптят по-бързо, но поради сприхавия й нрав се говори, че повечето представители на силния пол ги е било страх от нея. Вероятно, защото има поне един опит на османец да я отвлече в харема си, баща й Георги я омъжва, когато тя е една на 14 години с надеждата да укроти буйния й нрав и да я предпази от чуждите желания. Румяна се съгласява на този уреден живот, ражда син и живее мирно и кротко до мига в, който поредния османец иска да се възползва от нея и тя го убива.
С надвиснала смъртна присъда, през 1856 г. Румена бяга в гората, където събира сподвижници и така полага началото на хайдушкия си живот. Действа в Осоговския балкан и става известна като „Планинската царица“, макар да предвожда малка чета от не повече от 20-тина юнаци. Четири години й трябват, за да застане начело над своята дружина. Говори се, че дори се е побратимила с всички свои комити. Характерно за четата й е, че нанася бързи и изненадващи удари, придвижва се предимно под прикритието на нощта, а внезапните им удари карат враговете им в Кюстендилския край да сънуват кошмари от тях.
През 1862 г. информацията за нея се разделя в две направления. Според версията на Ефрем Каранов, Румена е искала да се присъедини към четата на Раковски. Насочила се към Белград, но тя и нейният любовник Стоян, който е байрактар, са предадени от ревнив хайдутин – Спасе, който убива и двамата, след което четата се разпада. Според Хайтов, Румена и любимият й оцеляват и бягат в Букурещ, където се женят и имат дъщеря. Каквато и да е истината, след 1862 хайдушката дейност на Румена войвода секва, а датата на смъртта й остава неизвестна.
Янка войвода
„– Мъжка съм била, убила съм го,
хитра съм била, искрила съм го;
що търси турчин у мойте двори?
Не съм кръчмарка, вино да давам,
нито хлебарка, хлеб да му меся;
не съм готвачка, че да му готвя,
ни кафеджийка, кафе да давам;
що търси турчин у мойте двори?“
В края на XVIII в., в с. Манастирище, Врачанско се ражда Янка в рода Кановци. Тя е била мургава, стройна и безстрашна. Легендите си противоречат поради коя причина тя става хайдутин. Според едни е убила османец, който се промъква в дома й, според други – тръгва да търси брат си Иван, който е отвлечен от хайдути.
Мотивите са неясни, но това, което знаем е, че млада постъпва в четата на поп Тарапонти и постепенно се издига в хайдушките редици. Първо е обикновен четник, после байрактар, а след смъртта на Тарапонти, хайдутите провъзгласяват нея за водач. Сборището на четата днес е известно като Янкина могила. Хайдутите предвождани от Янка действали главно в района в между реките Огоста и Цибрица.
През есента на 1839 г., докато четата събирала сили, подслонена при верни ятаци, се разбрало, че османците са по следите им. Малко по-късно се завързва ожесточено сражение, в което врагът многократно превъзхожда по численост четата на Янка. Това говори и колко сериозна е била дейността им след като по петите им е изпратен такъв контингент. В хода на действията Янка пада убита. Нейните съратници погребват тялото й западно от Вълчедръм, а на гроба й поставили бял каменен паметник, известен като „Янкин кръст“. В знак на почит, всяка година нейната чета забивала зелен байрак на гроба й. Това било и мястото където новоприетите хайдути в четата били водени, за да положат своята клетва за вярност.
***
Те са имали неспокоен дух, боравели са с оръжия до легендарно съвършенство, убивали са от мъст и за да въздадат справедливост, омайвали са всички с красотата си и са всявали страх и ужас у враговете само при произнасянето на името им. Те вдъхновяват писатели, поети и филмови дейци, в тяхна чест се издигат статуи дори в съседни държави, а трети дори дават името си на ледници в Антарктида. Облечени в мистиката на легендите, дейността и смелостта на жените-хайдути достига до нас през вековете и ни разкрива още една частица от родната история.
