Преди 50 години двама астронавти използват последните моменти от пътуването си до Луната, за да направят нещо, което ще накара редовната олимпиада на Земята да изглежда като час по физическо. То е част от т. нар. Лунна олимпиада. Но тя обаче за малко да завърши със смъртта на един от астронавт.
Шествие на спортисти на Олимпийския стадион – Летни олимпийски игри 1972 г., Мюнхен, Германия
„Беше 1972 г. и тази година щеше да има Олимпийски игри в Мюнхен, така че ние искахме да направим „Лунната олимпиада“, обяснява астронавтът от Аполо 16 Чарли Дюк пред Business Insider за решението, въпреки че имайки предвид името, „Лунна олимпиада“ до голяма степен е ясно какво е.
Дюк и неговият командир Джон Йънг опитват няколко спорта, знаейки, че намалената гравитация (около 1/6 по-слаба от тази на Земята) ще им помогне да разбият земните рекорди. В едно от събитията Йънг хвърля част от екипировката си, която вече не е необходима като копие.
„Тони, излизам за олимпиадата“, казва той, според официалните преписи на НАСА от мисията. „Току-що хвърлих онази малката, онази малката дръжка, кривата, на около 200 метра ми изглежда като че ли. Ето сега и другата. Ще е доста диво при хвърлянето на чук.“
„Изключително, Чарли“, отвръща Йънг и добавя към НАСА: „Сигурен съм, че той ще държи рекорда сега.“
Високият скок се оказа част от Олимпийските игри, които са твърде опасни за опит на Луната, въпреки че те все още не знаеха това.
„Реших да се присъединя и направих скочих колкото можах по-високо от повърхността на Луната, достигайки около 1,2 метра височина“, обяснява Йънг в книгата си години по-късно. „Но когато се изпънах във „въздуха“, тежестта на раницата ми ме издърпа назад. Сега се спусках надолу по гръб. Опитах се да се поправя, но не успях и както сърцето ми се изпълни със страх, паднах от 1,2 метра, удряйки се силно – право върху раницата ми.“
„Паника!“ – продължи той. „През ума ми мина мисълта, че ще умра. Това беше единственият път в целия ни лунен престой, когато изпитах истински момент на паника и си помислих, че съм се самоубил. Костюмът и раницата не са проектирани да издържат на падане от такава височина.
Ако раницата се беше счупила или костюмът се беше разцепил, щях да изгубя въздух. Бърза декомпресия и щях да съм мъртъв моментално. За щастие всичко си беше наред.“
Раницата, в която са всичките му системи за поддържане на живота, тежи толкова, колкото самия Дюк, казва той по-късно за Insider. Неговият командир не е впечатлен от падането и му казва, че „това не е много умно“. Йънг е съгласен и отвръща, че „това наистина не е много умно. Е, съжалявам.“
Първата Лунна олимпиада се провежда предишната година на 6 февруари 1971 г., когато астронавтите Алън Шепърд и Ед Мичъл хвърлят парче от колектор на слънчев вятър като копие. По-известна част от Игрите е, че Шепърд взема стик за голф на Луната със себе си, прикрепя го към дръжката на инструмента за събиране на проби и удря няколко топки за голф.
Първите му удари не вървят добре (хората с по-набито око ще забележат, че професионалистите не предпочитат главите на стикове за голф, прикрепени към инструментите за вземане на проби), като успява да уцели само горната част на топката и да я изпрати едва на няколко метра. При третия замах обаче, явно вече загрял и мотивиран, той успява да уцели топката и тя излита по сравнително ниска траектория. Шепърд успява да удари и втората топка при първия опит, и казва, че тя е изминала „мили и мили, и мили“.
Една от топките е намерена от колегата астронавт Едгар Мичъл в близкия кратер, но втората е намерена едва половин век по-късно, когато специалистът по изображения Анди Сондърс подобрява цифрово сканираните файлове на оригиналния филм, заснет по време на Аполо 14. Вместо „мили“ разстояние, както Шепърд помисля, анализът на Сондърс разкрива, че въпреки ниската гравитация на Луната, топката изобщо не е отишла далеч.
„Сега можем доста точно да определим, че топка номер едно е изминала 22 метра“, пише Сондърс за Асоциацията на голфърите на САЩ (USGA), „а топка номер две е изминала 36 метра“.